Звукови идилии

  Милена Караджова

Концерт на Asen&Milena Group 

открива София Етно Фест

Петър ПЛАМЕНОВ
pey27@abv.bg

Целта на музиката е колкото да въплъти вътрешния живот, да осветли скритата страст, толкова и да изрази почти парадоксално мирогледа на своето време. Концертът на Asen&Milena Group - певицата Милена Караджова, заедно с Асен Маринов – акустична китара, Християн Георгиев - кавал, Станимира Найденова – цигулка и вокали и Петър Йорданов – Бъни - кахон, тъпан, открива София Етно Фест, организиран клуб Студио 5 в НДК. Музиката, която представя групата е колкото жест на носталгичен копнеж към миналото, благодарност и любов към фолклорното наследство, толкова и акт на вътрешно психологическо и емоционално самоопределение, търсене-откриване на личната ценност, която следва да се присъедини, но и противопостави на глобалната култура на уеднакваването и шаблонизирането и да намери оригиналното си място в стихията на многоречивостта и мултинациналното. От друга страна Милена и Асен са изградили свой разпознаваем кросоувър стил – ярко, забавно, не рядко остроумно пресичане между фолклорни мотиви и песнопения с класически и фрии джаз построения, латино, боса нова, рок и дори класическа музика.

Asen&Milena Group
  Асен Маринов – акустична китара, Милена Караджова - вокал,

  Християн Георгиев - кавал, Станимира Найденова – цигулка и вокали 

и Петър Йорданов –Бъни - кахон, тъпан

Вълната и модата, в световен аспект, на етно джаза от края на 80-те години на ХХ-ти век, разширява почти до безпределност хоризонта на джаз-мисленето, като по този начин създава алтернатива на cool и free джаза. Редица са успешните проекти, сред тях безспорно първенство държи латино увлечението, но не по-малко значими са испанските, каталонски, балкански, еврейски, африкански, индийски и арабски иновации. Етно-джазът разширява стилистичната и емоционално-психологическа окраска, възвръща значимостта на акустичния звук, чрез вплитането на редки, силно характерни и национално оцветени инструменти. В постмодерната ситуация на протеева хетерогенност, жизнерадостно разноезичие и отсъствие на всякакво понятие за вкусова йерархия, стилът става микрознак, характеристика-граница не на поколение, направление или жанр, а само-дефиниция на отделната творба. Думите на Андрю Гилберт, че джазът владее чудновата способност да „поглъща и трансформира“ влиянието от всевъзможни музикални направления, много ясно разкрива причините за жизнеността му. Джазът смесва, къде по-хомогенно, къде по-остро подобно на пачуърк, традициите на целия свят, за да обнови и витализира собствената си музикална идея и да извиси едно ново понятие за музикално общуване.

  Асен Маринов – акустична китара, Милена Караджова - вокал,

  Християн Георгиев - кавал 

В този аспект опитът на Милена Караджова и Асен Маринов да съчетаят български фолколор и джаз не изненадва, онова което впечатлява е по-скоро посоката на стиловото им мислене и ракурсът. А той е дръзки диалогични ситуации като боса нова рътим и „Полегнала е Тудора”, или Прелюд от Баховата сюита за виолончело, преработена за китара с „Брала мома цвете”, но винаги с вътрешната деликатност на диалога се дължи на търсеното ритмическо и мелодическо допълване, емоционално съответствие и закачлива игривост. Аранжиментите като че не трансформират никога до неузнаваемост вокалната структура на фолклорния образец, но се вклиняват в него, развиват и обогатяват текстурата с неочаквани ритмиески и мелодически модулации. Постигнато е единство чрез рафинирана хроматична завършеност и премислена цялостна обобщеност на пиесите – изчистена със стремеж към линеарна яснота. Разбира се, забелязва се на места желание за открояване и дори подчертаване на местния колорит, постигнато чрез включването на отгласи от пастирски звънци и хлопки, ритмически хороводни инкрустации, изпълнени на тъпан или кахон, или пък от треперенето на алтънени нанизи, които създава самата Караджова, подръпвайки собственото си пендарено огърлие и разбира се, най-вече от характерния глас на кавала, който сякаш сътворява мекия българския пейзаж с тихите родопски гънки на хоризонта. В акустичната китарата на Маринов се долавят освен специфичните джаз и латино отенъци съвсем класически по своето естество похвати, които някак напомнят за китарните търсеня в сонатите на Фернандо Сор, Мануел Понс или дори за етюдите на Ейтор Вила Лобош. Ритъмът и басът в редица от пиесите се създава чрез специфичния звук на кахона, което придава някаква особена оцветеност на музикалния разказ. За особения нюанс на настроението допринася и електронната цигулка на Станимира Янева, която не рядко изпълнява ролята на втори вокал, надгражда се над китарата и диалогизира с живия глас. А настроенията са меки, тихи, но изпълнени със сочни цветове, радостни трепети, весели мисли, ведри очаквания и палава младост.

 Асен Маринов – акустична китара, Милена Караджова - вокал,

  Християн Георгиев - кавал, Станимира Найденова – цигулка и вокали 

и Петър Йорданов –Бъни - кахон, тъпан

Милена Караджова притежава извънредно светъл, ясен и звънък сопран, чиято красота е именно лекотата и прозирността. Пее без усилие, гласът й създава усещането за безгрижен поток, които ромоли, подскачайки по камъни или се лее кротко из ширнали се равнини както е в неочакваната идилична и много плавна интерпретация на „Пустото лудо и младо”. Техника необичайна за националния стил на силово гърлено пеене и мощно звукоизвличане с резки преходи и динамични обеми. Милена се съдредоточава в полугласното меко вокализиране и филигранното детайлизиране, възползвайки се и от националното безмензурно пеене. Когато оставя гласа си да достига пределни височини, те не се атакуват рязко, а като при птичи полет с постоянно и настъпателно извисяване както е в „Бела съм бела юначе” и „Седенки са на развала”.

Милена Караджова - вокал и Асен Маринов – акустична китара

В нашия свят на трескави шумове, обладан от неистовите ритми на четритактовите двигатели, на боботещите мотори, естествения вече машинен тътен и повседневения бесен ритъм – най-добре изразен от динамиката на попа, джаз музиката от последното дeсетилетие, открива насладата и съблазнителността на бавните, плавни и спокойни ритми. Анданте, модерато, адажио - днес като че ли са темпата на блаженството и безгрижието, на невъзможните идилии, но дълбоко жадувани от духа. Към тях сега все още само музиката сякаш има сила да ни изпрати. Асен Маринов и Милена Караджова създават музика, наситена с хубостта на природата, с копнеж към безхитростното съществуване близо до природата, завръщане към спокойния и мъдър ритъм на пролетните потоци, към умилителното редуване на чергата на нивите и безпределната жалба на стопяващите се в далечината планини, но осъществено в понятията на постмодерното усещане, което изисква съизмерване на светове, стилове и светоусещания. Асен и Милена превръщат музиката си в убежище за емоционални прозрения за щастието, сладостта, умиротворението, близостта и традицията, в специфична философия според, която вглеждането в себе си и света изисква, вглеждане в наследството, но и неговото духовно актуализиране като дишащи, оживотворяващи ценности. Урок, постижим само чрез абстрактния мелодичен език, съхранил нюансите на доволството и умното наслаждение, което не разрушава личността. Защото преди всичко музиката е учение за живота, за това как душата да съхрани своята свобода и право да копнее.

  Асен Маринов – акустична китара, Милена Караджова - вокал,

  Християн Георгиев - кавал, Станимира Найденова – цигулка и вокали 

и Петър Йорданов –Бъни - кахон, тъпан

* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА, "Звукови идилии" Концерт на Asen&Milena Group - Брой 36 (2698), 26 октомври 2012;

* Фотосите в материала са дело на автора © Петър Пламенов от концерта, състоял се в Студио 5, НДК през октомври 2012;

Съзвучието като откровение

Motion Trio - Януш Войтарович, Павел Баранек и Мартин Галажин

 на концерта в София, зала З НДК, Септември 2011;

Концерт на акордеонно трио
„Motion Trio”, Полша

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Онова, което придава на музиката неизмерима духовна свобода и почти безгранична стихийна енергия е всъщност нещо учудващо просто. Тя е директен емоционален език, непосредствено откровение за това какво е да бъдеш създание, подвластно както на космическите ритми, наложени отвън, така и на вътрешната страст – същество непрекъснато разтерзавано от своята собствена драма, но способно на мигове хармония. Концертът на акордеонното трио от Полша „Motion Trio”, в зала 3 на НДК, по повод полското председателство на Съвета на ЕС, бе истинско свидетелство за това как вкусът, съчетан с изключителен професионализъм, артистичност и отдаденост разрушава духовните и емоционални бариери, прекрачва с лекота стилове, попада на нови форми на вдъхновение, но най-вече препотвърждава забравеното - чрез музиката човек оцелостява своето битие.

Павел Баранек

Motion Trio са новатори, звукови изобретатели. Триото е основано през 1996 от Януш Войтарович, Павел Баранек и Мартин Галажин. Не е учудващо, че правят проекти за съвременна музика с емблематични имена като Хенрих Горетци, Кшищоф Пендеретски и дори Майкъл Нюман. Войтарович сам е композитор и аранжор и създава голяма част от репертоара на триото. Дискографията им се състои от пет албума Play-Station 2002, Pictures From The Street 2003, Live in Vienna 2004, Metropolis 2007 и Michael Nyman & Motion Trio 2009. Последният им проект е с преаранжирана музика на Шопен, изтръгване на непредполагана емоционална гама от твърде познатите мелодии и шаблонни подстъпи към меланхоличната емблема на Романтизма.

 
Януш Войтарович, Павел Баранек и Мартин Галажин 

на концерта в София, зала 3 НДК, Септември 2011;

Парадоксално, но тъкмо възможностите на инструмента, подпомагат търсенията и стиловите им находки. Акордеонът трудно си пробива път във високата музика. Пословично е презрението, което изпитва Григ към него, оприличил звука му като рев на прасе по време на заколение, което сякаш все още подсъзнателно формира отношението към инструмента и недоверието към репертоара, посветен на него. Пьотър Чайковски например го употребява едва веднъж в оркестрация за сюита, Сергей Прокофиев пък го включва в състава за своя кантата. Открива се и при Пол Хиндемит, а Албан Берг му отрежда интересна роля в операта „Воцек”. Предразсъдъците обаче са опровергани едва то Пиацола, освободил акордеона от усещането, че е инструмент само за фолклорни ансамбли, произвеждащ еднопланово бодри, груби и дразнещи звуци. Джазът на Ришар Галиано разгръща още непознант акустичен обем на акордеона, а странната стилизирана, заиграла се с детската наивност и простота музика на французина Ян Тиерсен хитроумно и умилително се натъква на оригинални настроения.

Павел Баранек

При Motion Trio обаче външните ефекти от възможностите на инструмента са подчинени на дълбоко промислени сугестивни търсения. Емоционалната гама е толкова богата, че направо смущава с разкриването на недолавяни до този момент отенъци и вибрации. Музиката им изненадва, очарова, трогва, вълнува силно, поразява с акустичните обрати, с изобрететалността и ненакърнената си от маниер непринуденост, въпреки осезаемата виртуозност. Докато музицират тримата сякаш пребивават в свят на поразителна хармония, а освободеността и артистичността им по време на изпълненията е неустоимо заразителна. Свирят на удивителните, най-добри инструменти Pigini Sirius Millenium. Виртуозността, доведена сякаш до самия максимум, и изравнеността на възможнистите им дава свободата за безкрайни имповизации, артистични приумици, красиви звукови ефекти, провокативни онопатопеични търсения или дръзки перкусионни ефекти, ритмувания ту с корпуса, ту с меховете на инструментите.

Мартин Галажин

Пластиката на пиесите се гради от един основен и втори подъдържащ глас, който често играе ролята на темпоритмична пулсация или бас. Към тях не рядко се появява и нов диалогично или контрастно намесващ се мотив. Всички пиеси търсят звуково многообразие и се разгъват в неочаквани драматургични линии – започват тихо, за да достигнат до мощни и екзалтирани изблици или пък намират все нови и нови отенъци на ведри, пъргави, пасторално весели интонации, на тишини наситени с едва доловими тъмни и мистични реверберации. Акустичното многоцветие е изумяващо от силни почти тръбни звуци и ефекти, през органово могъщество, до разляти плавни и копнежно притихнали вопли с вокална топлина. В странната стилово неочаквана пиеса „Tango Libertin”, вън от аржентиския шаблон и острите, почти гневни интонации на Пиацола, тук тактът 2/4 се разгъръща в тона на нежността и сладкия унес на близостта, пропит по-скоро с някаква носталгия, отколкото с открито заявено противоборство или наелектризираща страст.

Януш Войтарович

Музиката на Motion Trio въздейства масирано и стихийно като енергийно трансформиране на пространството, уплътнено или от страховита непонятна тишина или от звукови взривове и екстазна всеогласененост. Динамично нюансирана и колористично уплътнена тя е ту метафизично скарална, чиято широта сякаш достига космическата безпределност или меланхолично откровение, както е в представената като бис пиеса „Heart” – изповед за истината на сърцето, започваща с тиха пулсация, която постепенно се усилва, докато се превърне в бушуваща стихия. Всичко се намира в шеметно движение, обладано е от пулсации, от дихания, а самата музика е изява, ехо на някаква надвишаваща ни, но отразяваща се в нас хармония. Понякога пиесите преднамерено търсят изобразителна експресия, за което помагат и звукоподражателните ефекти както е в безгрижната пиеса „First Day of Spring”, напомнящ хороводен ритъм или в "Balcan Dance", обагрена с топъл хумор; а друг път напротив клонят към абстрактни и иронични обертонове, където звукът притежава елелектронен привкус както е в "DJ Chicken" и отвъд човешка безстрастна хладина.

Януш Войтарович 

Вдъхновеността, оригиналността и освободеността на музикантите от Motion Trio, стиловата им дързост са истинско пиршество за сетивата. Изкуството им сякаш за кой ли път напомня, че музиката е пряк път до истината, живо откровение за многоликостта на вътрешния свят, където бушува нещо иначе неизразимо, което придобива плът и сътворява неподозирани светове.

  Януш Войтарович, Павел Баранек и Мартин Галажин  

* Статията е публикувана във вестник КУЛТУРА, Култура - Брой 34 (2652), 14 октомври 2011;
* Фотосите в материала са дело на автора © Petar Plamenov 2011;
* Чуйте тук:  "Stars", "Heart" или интерпретацията на прочутия Шопенов "Prelude E-Minor Op.28 No.4P";

Малкото спасение на света

Hindi Zara; Concert in Sofia

Концерт на френско-мароканската певица

Инди Зара в София

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Светът изглежда полудял от алчоност, суета и жестокост, а музиката притежава все още трезв поглед към същността и помага за малките спасения, за крехките пътища към мъдростта. Изкуството на френско-мароканската певица Инди Зара, препълнила зала 3 на НДК, е далеч от рекламното пустословие, от ненужния блясък, някак скрмно и откровено заговаря за най-важното.

Способността на музиката да спасява духа, да вдъхва надежда и най-вече да указва какво е свобода и разум, срещу безумието на всяка власт и време, сякаш са в центъра на поезията и звуковите находки на младата едва 30 годишна мароканка, която живее в Париж, но пее освен на френски и английски и на родния берберски. В София представя първия си албум „Handmade” от 2010, получил наградата за дебют и за най-добър световен албум за 2011 от “Victoires de la Musique”.

Стилът на композициите на Инди Зара трудно може да бъде дефиниран еднозначно. Любопитно пресерещане от етно берберски, египетски и арабски мотиви с класически джаз, блус, соул, френски шансон и дори рок джаз. Дръзко музикално търсене на стилова и културна толерантост, плод на смалилия се глобален свят, на любопитно, удивително свободно и човеколюбиво въображение, което може да си представи съвсем неочаквана мелодична красота. Те са вдъхновени от шума на мароканските улици, от старинните напеви на майчиният й език амазинг,от арабските молитви, шансона и джаза на петдесетте. Някои от пиесите са крайно аскетични само от глас и китара, други разгръщат няколко мелодични линии с наситена пъстра акустична текстура.

Меланхолните, опалови настроения и изповедността, пленяват с чувствената си динамичност, а бавните протяжни напеви са колкото напоени със скръб, толкова и с някаква съблазнителна нега. Тук китарата не е акомпанимент, а по-скоро партньор, с който пеещият глас разговаря. Други композиции пък са изпълнени с гняв и протест с неудържима статична енергия, която избухва в солата на електронната китара, провокотивно единящи рок и арабски мелодии. Диалогичността, гласовете, които се срещат, звукът като емоционално откровение, звукът като мост - всичко това създава особената атмосфера на музиката на Инди.

Групата й е от пет души, съставена от класическа дръм джаз секция, бонгоси, маракаси, арабско барабанче, тамбурин, вокалистка, бас китара, китара, ту елекрическа, ту акустична, на която свири самата певица. За оригиналната акустична картина допринасят и специфичните гласове на традиционните марокански инструменти бендир bendir берберска мандолина и басовият жануа ganoua. Бендирът притежава крехък треперлив и мек звук, докато жануа създава звуци с особен много тъмен тембър.

Филигранността на вокалното майсторство на Зара, завладява най-вече със зрелостта и богатсвото от нюанси и пастелни тембри. Вокалният й стил продължава линията на жените в джаза на Били Холидей, Едит Пиаф, Ела Фицджералд. Вписва се съвремените търсения на Нора Джоунс и Мелъди Гардо с вкуса си към меко пастелно вокализиране, лишено от непрежение с наситена емоционалност. Характерната приглушеност, чудновати съноподобни състояния са създадени, чрез свойственото й полугласно звукоизвличане, линеарни провиквания и сподавени стонове, чрез нерядко сливане на глас и инструмент и тълкуване на вокала като инструмент, част от солиращия или ансамбъла, особено при спонтанните, чести импровизации. Най-често тя пее със затворени очи, но гласът сякаш непресанно се взира и рисува далечни хоризонти и загадъчни пейзажи.

Дълбока и неизповедима носталгия, копнеж по непостижимата далечина и безпределната шир лъхат от топлия смугъл глас, способен на мечтания, на меланхолна мекота, зовящ към състрадание, любов и милост. Концертът започва с невероятно прочувствената, тиха и изповедна Broken Ones, интровертната носталгична Oursoul, прелива в изпълнената с далечина Fascination, пленява с неочакваната остроумна, съчетала шансон и танго, вече много популярна Beautiful tango. Смелост, импровизаторска стихия и източна екзотика преобразяват така позната The man I love на Джордж и Айра Гершуин.

Танцовият ритъм на Ah Yawa и медитативната съсредоточеност на вокално-инструменталната пиеса Impro Orental са заменени от стремителните Imik Si Mik на берберски и динамичната Kiss and Thrills. Програмата завършва със свежо пъстроцветната и игрива пиеса Stand Up, с която се импровизира и дори се играе с публиката. Stand Up е емблематична с деликатността си, с полудетинската невиност, френска изтънченост, радостното очакване и ласкаво любопитство, което сговаря глас и ансамбъл, прелива от вокал в многозвучието на инструментите...

Макар и да се нуждаем болезнено от спасение, способни ли сме на от него?! Можем ли да спасим повече от миг наслада, от няколко детски спомени?! Музиката на Инди Зара залага всичко на малките спасения чрез музика, чрез магията на мелодиите, които в миг сближават непознати, разкриват най-интимното, помнят чувствата, споделят обичта и не само това споделят самия свят.

 

* Фотосите в материала са дело на автора Петър ПЛАМЕНОВ и са от концерта в София, Зала 3 НДК на 17. ноември. 2011;

* Статията е публикувана под заглавието "Спасение на света" във в-к КУЛТУРА, - Брой 41 (2659), 02 декември 2011;

Музика на образа

Ди Ди Бриджуотър

“ДЖАЗ В ГАЛЕРИЯТА”
Фотоизложба в Музейна Галерия
за Модерно Изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Възможно ли е музиката да се въплъти в образ, възможно ли е образът да зазвучи да запази експресията на музикалното откровение. Колкото и нямо да и е избражението погледът може да разчете в него нешо от мелодията, да я разгадае въпреки отсъствието й. Там е работата, че очите са сетиво следотърсач, сетиво разгадаващо незримата тайна чрез видимостта – парадокс, в който е скрита цялото могъщество на изобразителните изкуства и в частност на фотографията. Покрай почти безчетните жанрови отрасли на това толкова важно и модерно изкуство -пейзаж, портрет, документ, репортаж, мемоар, любителски експромпт и т. н. съществуват и сложни смесени форми, каквито са сценичните репортажни снимки. Те са колкото документални, толкова и художестени изяви на фотографското майсторство.

Маркус Милър

Новата експозиция в Музейната Галерия за Модерно Изкуство е посветена на тайната на образа, доловил мелодията в лика, разливането на музиката в етера, трепета на акустиката, унесла души, лица, тела и инструменти... Фотоизложбата „Джаз в галерията“ ( 18-31 юли) е втората изява част от програмата „Месец на фотографията 2011“, организиран от Българска фотографска академия. През обективите на небезивестните фотографи и страстни меломани - Евгени Димитров, Миро Златев и Стефан Марков се представя не само виртуозното майсторство и съвремените тенденции в сценичната документалистика, но образа и лицата на самото изкуство на джаза и някои от емблематичните му творчески фигури.

Глен Ферис

Джазът е не просто музикален стил – той е нещо повече особена форма на мислене и творене – ето защо отдавна вече съществува стилово преливане на елементи и структури от джаза не просто в класическата или популярна музика, но и в изящната словесност, поезията и белетристиката, в областта на танца и дори в живописта и фотографията. но какво значи да снимаш джаз, да сътворяваш фотоси изпълнени с джаз дух. Има ли джаз фото стил?! Именно на тези въпроси, макар и не пряко, дават отговор творбите на тримата български фотографа, посветени на лицата на световни джаз музиканти, гостували на българските сцени в последните 20-сет години.

Джеймс Браун

Евгени Димитров се увлича по джаза някъде в началото на 90-те години на миналия век и започва да снима едни от най-големите световни изпълнители, изявявали се на гастроли у нас. По-късно, когато създава агенция БУЛФОТО, се оказва, че колегите му Миро Златев и Стефан Марков споделят огромното му музикално любопитство, апетит за свободно наслаждение и дързък художествен ентусиазъм. Тримата са подбрали да покажат от почти неизчерпаемия си архив около 20-тина великолепни фотоса, запечатали артистичното майсторство на музиканти като Бети Картър, Еди Харис, Ал Жиро, Маркъс Милър, Джордж Бенсън и даже фънк-легендата Джеймс Браун. Как обаче обективът превръща акустиката в образ, как ликът зазвучава?

Гениалният волнодумник и любител на парадоксите Оскар Уайлд на едно място твърди, че е повърхностно да се съди за нещата по тяхната външност, но който не го прави е погубен - „Само повърхностните хора не съдят по външността. Мистерията на света е видимото, а не невидимото”. Защото нещо съществено от вътрешния човек, от неговия неизповедим живот, просветва, проблясва в лика, в фигурата му и би било проява на твърдоглавие, ако изкуството, а и интелигентният не бдят за това мигновено откровение. Фотогрофията като изкуство на мига, на щастливата случайност и разбулващата видимост, на упорството и паметта – се е посветила на преследването и залавянето на откровенията мигове, на парадоксалната заедност на вътрешно и външно, на съотгласите и хармонията между наглед противоречащите си начала.

Били Кобъм

Джаз стила във фотографията се отличава най-вече с широкото поле на изява на артистичността, разчупена композиция, динамични преходи между плановете, ефектни емфази, акцентуване в разработката на детайла, ярка дори невъздържана колористика или черно бяла изчистеност, кинетична чувствителност, тематично богатство. В изложбата ударението попада върху сугестивността на лицеизраза, умението да се улови мига, обобщаващ емоционалното състояние, онази така характерна за джаз музиката лекота, изобретателна фриволност и почти неописуема радост от звуковото доволство.

Бренда Бойкин



Джаз снимката е колкото залавяне на пика, на онзи учудващо откровен миг, в който музиката сякаш е разцъфтяла в тялото, обзела е лика и го е озарила със своята магия както е във великолепните фотосите посветени на двете диви магнетичната Ди Ди Бриджуотър или стихийната Бренда Бойкин или на неистовия, наелектизиращ Джеимс Браун; толкова и съредоточено взиране изследване-издирване на душевната дълбочина и вглъбеност както е при шеметния саксофонис Ед Харис или енигматичния тромпетист Ранди Брекър. Или пък някакво залавяне на неочакваното, на характера ей тъй през случайното както е при прелюбопитния портрет на големия виртуоз на барабаните Били Кобъм, който лъчезарно се усмихва на нахлуваща нова мелодия или пък знаменития Ал Ди Меола, наслаждаващ се на изящното отзвучаване на достигнат акорд или по детски невинната Даян Шур, искрено трогната и зарадвана от топлия прием на публиката...

Даян Шур

Ал Ди Меола

Силата на фотографското майсторство изва от деликатността на погледа, от умението му да долови достойнството на личността, в която се взира и да го покаже в мига, способен да се разгърне в цяла история, в дълбок разказ да истината на характера, на творческата жажда.

Ед Харис

Лица, доловени в миговете на откровеност, на емоционална голота, разкрили живота на музиката отвътре в духа, музиката, която винаги е някаква радост, откровение, наслада, но и утеха, мъдрост, откровение за болката са истински и искрени портрети на човешката същност, на копнежа по щастие и свобода. Портрети на изкуството да споделяш щастието, да споделяш времето, красотата на миговете, защото така ни е писано да откриваме смисъла, да се натъкваме на него през болките и през случайността, но да го утвърждаваме и да му се наслаждаваме и постигаме в близостта на щасливото споделяне – което всъщност е и най-дълбокото определение за усилието на всяко изкуство – на музиката, на джаза или фотографията.

Подробности за авторите

Евгени Димитров е професионален фоторепортер и управител на фотографска агенция “Булфото”. Негови снимки са на първите страници на повечето български вестници и списания, както и в уеб пространството. Част от кадрите в архива на агенцията се публикуват в европейски и американски медии. Евгени Димитров е в журито на престижния фотоконкурс “БГпресфото” и организатор на множество визуални проекти – изложбата на моста зад НДК - “Златна Тракия”, “20 години по-късно” - посветена на демократичните промени, фото-експедицията “Преоткрий България” и други.

Миро Златев се присъединява към екипа на БУЛФОТО от създаването на агенцията, като оставя родния Бургас, за да покори националните медии. Името му често се среща под снимки, станали водеща новина от всички области на живота. В изключително натоварената си програма той се стреми да не пропуска концерт, за да попие със слух и зрение красотата на музиката.

Стефан Марков е фотограф и меломан с над 30 годишен стаж. Първият джазов концерт, който снима е през 1977г. е Вторият джаз преглед в София като фотолюбител. Не е имал възможност да стартира от първия, защото е бил затворен за публика. Стефан е част от БУЛФОТО от 2006г. и е неизменен спътник на най-добрите музикални събития на българската сцена.

Ал Жиро

Прозрения на насладата

За седмото издание на фестивала

Джаzz +

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Всяка музика носи в себе си някакво прозрение. Какво тогава е прозрението на джаза и защо днес, почти сто години по-късно след появата си, продължава не само оригинално да се развива, но и да бъде срещуположност както на шлагерната еднозначност, така и на хладното експериментаторство на новата художествена музика, без това обаче да му пречи да разширява обема и посоките на своите стилистични проявления?

Не е възможно да не възникне подобно питане при сблъсъка с пролетната селекция на VІІ-ия Джаз + фестивал, събрал на сцената на Sofia Live Club в шест концерта такива значими имена от европейската джаз сцена като Маркус Щокхаузен и Ференц Шнетбергер, Ларс Даниелсон и Лешек Можджер, Антонио Форчоне, Хавиер Колина и др. Като утвърден музикален форум фестивалът представя не просто изпълнители, а цели стилови тенденции в съвременния джаз. От тук идва свежата му евристична сила и общо културно значение, без да разчита на лесни решения налага висок критерий за стил. Вглеждането в търсенията на оригинални камерни състави е залогът за успех и този път. Явно индивидуалната стихия, независимостта от големите звукозаписни лейбъли, дават на изпълнителите почти неограничена възможност за свобода.

Джазът е музика на свободния смисъл, на лекокрилата игра на духа, на цялостния човек и в някакъв аспект противостои на консумерческата действителност на потребителя, потънал в самотата на слушалките с МР3, на данлоудващия хитове от компютъра хакер. Джазът се ражда в дишащото активно взаимозействие на живото изпълнение, на непосредствения ток между изпълнител и слушател в щастието на акустичното събитие, което предполага съвместност, съ-емоционалност и диалогично споделяне, а не разчита на фотьойлния комфорт или на усамотената домашна CD употреба.

Антонио Форчоне

Началото е силно - два поредни концерта на италианеца Антонио Форчоне – брилянтен акустичен китарист, който в първата вечер представя интерпретации на джаз стандарти, а във втората, в дует с бразилския перкусионист Адриано Адеуале, създава жизнерадостна и хитроумна музика. Най-впечатляващи са пиесите с африкански мотиви, в които се дочува изгубеният девствен и непокътнат свят на предците. Двамата са много артистични, а Форчоне не се бои да експериментира в съчетанията на бразилски, испански и африкански мотиви, дори в тъканта само на една пиеса.

Антонио Форчоне и Адриано Адеуале

Не по-малко провокативен е финалният концерт на младата шотландска група Hidden Orchestra от Едимбург. Четиримата представят успешния си проект Night Walks. Музикалната текстура съчетава електронни семпли от естествени звуци – течаща вода, шум от грамофонна плоча, птичи гласове с живо изпълнение на две ударни секции, електронна цигулка, синтезатор, а в някои от пиесите саксофон или тромпет. 

Hidden Orchestra, Едимбург

Парадоксално, но записите са по-сугестивни от живото изпълнение, при което детайлите се губят за сметка на преекспонирания бийт и високи клубни децибели, които убиват нюансите. Въпреки очевидния стремеж за многопластовост повечето пиеси са с предвидима архитектоника и им липсва драматургична пластика. Като че ли най-сполучлива е Dust и заради неимоверно красивото соло на сопрановия саксофон и заради стилистичната завършеност.

CMS - Хавиер Колина – контрабас,

Марк Миралта – барабани и Перико Самбеат – саксофон

Запомнящо се бе и гостуването на триото от Испания CMS - Хавиер Колина – контрабас, Марк Миралта – барабани и Перико Самбеат – саксофон. Уверени и спяни музиканти с отличен рефлекс и добре изработен общ тон. Стилът на тяхната музика е ярка еклектична смес от би-боп, латино, фламенко и фюжън. Някои пиеси са по-деликатни и носталгични и именно те оставят най-слно впечатление – старинни мотиви или градски напеви отлично обработени с широко поле за импровизаторски изяви, други пък са силно динамични и бяскави, построени в логични и отчетливи ритмични структури. Хавиер Колина умее да поддържа ансамбъла, да води темпоритмичната инвеция, да я разнообразява и създава релефност, а солата на Самбеат са от най-високо качество, издаващи отлично техническо умение и проникновеност.

Ференц Шнетбергер и Маркус Щокхаузен

Истинското попадение на фестивала е изключителното представяне на Ференц Шнетбергер и Маркус Щокхаузен, син на големия авангардист Карлхайнц Щокхаузен. Едва ли често може да се долови такава силна музикална експресивност, постигната чрез безупречна, но интровертна техническа виртуозност и филигранно нюансиране на звука; толкова изобретателна импровизаторска игривост, задълбочена и пластична мелодична мисъл и толкова ненатрапливо партньорско присъствие. Разноезичието на така несходни инструменти като акустичната китара на Ференц и тромпетите – кларино и сопрано на Маркус, откриват своето примамливо и изумително съзвучие в колористината темброва наситеност. Това е колкото високо интелектуален, толкова и силно емоционално зареден джаз, в който постиженията на класическата музика са основа за своеобразието на джаз инвенцията. Сложните и виртуозни звукови ефекти на тромпета, чиито звук е веднъж предаван акустично, а друг път от микрофон с ехо са не по-малко живописни от меките и странни звуци, изтргвани от струни бързо разфлабвани от грифа или пък потупвани и драскани с пръсти. И всичко това, за да може звукът да придобие безпределност, пейзажна акварелност, странно носталгично своеобразие или прелюбопитна крайна нетипичност. Концерт от най-висока класа!

 Ларс Даниелсон-контрабас и Лешек Можджер - пиано

Не по-малко съществена и изумителна бе изявата на контрабасиста Ларс Даниелсон и пианиста Лешек Можджер. Тук джазът е неудържима игрова стихия, експериментът е превънат в артистичен принцип за създаване на поразителни и напълно изненадващи музикални светове. Гласовете на инструментите сякаш са се слели в любовно единство, музицирането на двамата прилича ту на виртуозна игра на пинг-понг, ту на деликатно и изящно редуване на приливи и отливи, на безгрижно съвместно течение. Музика е силно сугестивна, деликатна и чудато филигранна, а свободата на импровизациите ги отвежда до най-неподозирани звукови образи. И Ларс и Лешек са неудържими в умението си да създават мелодии, да ги деконструират, трансформират и преобразяват, да търсят нови и нови ефекти и звукови преживявания.

Ларс Даниелсон-контрабас

Звукът за двамата е събитие, действие, а не средство. Лешек често „препарира” пианото или част от клавишите, прави го ту крайно сфумато, тътнещо и глъхнещо като провира хавлиена кърпа между чукчетата или струните, ту остро метално вибрантно като слага метални плочи или изтръгва най-чисти клавесинни отенъци, докато Ларс от своя страна свири с пръсти и лък на баса, с голям лък на виолончелото, строи стремителни архитектури от пициката, щипе и опъва струните или дори прилага китарни техники. Стилът е весела, пъстра и неопределима, напълно оригинална смесица от елементи на класическа и нова музика cool куул и мелодичен джаз.

Гостуването на тъкмо тези два дуета правят фестивала незабравим и не само заради виртуозността, а заради дълбочината на творческата енергия на емоционалното прозрение. Защото джазът открива нещо особено съществено днес – умението да се съществува в наслада, да се доволства, не да се изпитват сити удоволствия, а да се събуждат копнежи и да се преживява блаженството от радостта, от разкрилия се скрит хоризонт на собствените ни души.

* Статията е публикувана и в сп. ЛИК, Май 2011, бр. 5;

под заглавие: "Блаженството на джаза";

* Документалните снивки от концертите във фестивала са дело на автора Петър Пламенов;