Носталгията като преоткриване

Ансамбъл Saltarello

представя Английска музика

от епохата на Ренесанса

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

По един или друг начин носталгията има място в културния процес. Днес ролята й става все по-значима, защото преодолява както баналността, така и бързото повърхностно етикетиране на мисловните и емоционални състояния. Носталгия, но по какво?!

Концертът на ансамбъл Saltarello с Английска музика от епохата на Ренесанса, в Католическ​а катедрала "Св. Йосиф", повдига въпроса защо ни е нужна дишащата актуалност на миналото, защо нашето време осъществява себе си не само чрез хипермодерните трансформации на формите на съществуване, но и чрез постоянните актове на непрестанни носталгични възкресения. Няма друга епоха, която да се е развивала в толкова широк духовен контекст. Музиката преди е съществувала най-вече като чисто настояще и вкусовете и стиловете като че ли, въпреки инфилтрирането в еволюцията на жанрове, форми и стилове, по-скоро се унищожават и заместват без непрестанно разпознаване на образци. Сега обаче част от копнежа на собственото ни време е копнежът по далечното и насладата от своеобразната археология на забравеното.

Ансамбъл "Салтарело"

Носталгията възкресява светове, значения и дълбочини, за които дори не сме предполагали, а търсенето се оказва безгранично от разни архиви едва ли не непрестанно изскачат безценни съкровища. Музиката от стари епохи обаче безпощадно ни изправя пред истината за собственото ни време, което обезличава многогласието на духа и страда от неизцерима носталгия по плътта на реалността, по откровенията на чувствата, които някога са били така свежи и истински, а не като сега подменени от самозаблуди, рекламно лустро и кух бясък. Може би тъкмо музиката е онова целително изкуство, което притежава изключителната сила да превръща копнежа в актуалност и въпреки това да го оставя винаги свободен и далечен. След музикалното събитие обаче духът по-добре тълкува собственото си съществувание. Затова търсим и се вглеждаме назад в миналото, за да разберем как човекът е съхранил истината на живота си и защо днес сам изгубва себе си.

Разбира се, тази културна мода у нас трудно си проправя път – причините са очевидни откъснатостта, липсата на традиции, елитарната затвореност на подобни интелактуални стремежи и не на последно място липсата на каквато и да е стратегия за културно развитие. Въпреки това има съществен интерес както от страна на самите изпълнителите, така и на публиката.

Салтарело с Миглена Павлова - сопрано

"Saltarello" е един от малкото български ансамбли за старинна музика, създаден през 2000 г., с художествена мисия да популяризира западноевропейска средновековна, ренесансова и барокова музика. Обичайният състав е Миглена Павлова - сопрано, Ана Иванова – цигулка, Катя Вълева – виола, Емил Михов – виола да гамба, Ана Каралашева – виола да гамба, свирещи с реплики на оригинални старинни инструменти. За този концерт към тях се присъединяват и тенора Ивайло Донков, Кристофър Холман – бас и Янко Маринов - бас, вирджинал. Програмата представя произведения от Томас Талис, Уилям Бърд, Джон Доулънд, Джил Фарнаби, Робърт Джоунс и Джон Бул.

Всъщност разкрива се онзи момент от Англиския ренесанс на границата между ХVI-XVII-ти век, когато светската музика се еманципира и се оформят се жанрове за домашно и любителско музициране; налага се лютневата песен, а свободна светска музика се пише от композитори, творили и духовни произведения.

Играта и взаимодействията между светско и духовно елегантно създава драматургията на концерта. Началото е с мотета Salvator mundi шедьовър в творчеството Томас Талис. Изключително красива творба, в чиято текстура като че ли е видима дълбоката трансформация между средновековно и ренесансово музикално мислене. За разлика от старото целенасочено съпоставяне на гласовете в полифонията, тук напротив основното търсене е посветено на тяхното сливане.

Томас Талис (30.I. 1505 - 23.XI. 1585)

Красивият, чист и почти безплътен глас на Павлова се извисява с молитвена отдаденост, подкрепен от мекия тембър на Донков и нежните огласи в инструменталния бас, който пък е вокално допълнен от Холман и Маринов. Мотетът навява почти болезнена носталгия по небесата, той е колкото копнеж на сърцето, толкова и дълбок зов за помощ към Единствения, който може да преобрази и спаси света. Павлова е също толкова убедителна и в If In This Flesh песен от Р. Джоунс. Много добре вокално е поднесена и Фнтазията за 4 гласа от Бърд както и мотета на Талис Honor virtus et potestas с добре поставени акценти.

Ако при композициите на Талис все пак доминира усещането за молитвена екзалтираност и някаква дълбока и тъмна, неизразима извън музиката, загадъчност на връхлитащото човека битие, то в тези на ученика му Уилям Бърд се долавя по-скоро радостна жизненост и някакво безгрижие. Бърд се смята и за основоположник на жанра на лютневата /консортна/ песен. В тях разкрива своя учудващо ясен стил, белязан от простота на прозодия и мелодия, изчистена от всички излишества, а в някои песни се долавя и влияние от конструкцията на мадригала. В програмата се редуват освен песни и няколко инструментални версии по кантус фирмус като In Nomine на Талис, Бърд и клавирна версия на Бул. Представянето им е любопитна съпоставка за това как личния темперамент следва и тълкува правилото.

Това, с което спечелва ансамбъл "Saltarello" е изключителната музикална отдаденост, вдъхновението и търсачеството, осъществяването на добре съставени програми и стремежа към стилистична акуратност. Независимо, че на места изпълненията прекрачват добрия баланс и като че ли не достига темброва нюансираност, между музикантите има необходимата диалогичност, а и се забелязва видимо израстване в умението им да интерпретират, да намират ключове към творби, които изискват от изпълнителя да допълва и досъгражда толкова много, за да се постигне живия им дъх.

Усилията на състава са значими и похвални, защото въпреки мигновената достъпност на информацията чрез цифровите медии, концертната непосредственост напомня, че музиката е преди всичко живо споделяне и съучаестие, една извечна носталгия по съвършено общуване, което е размяна на емоционални и мисловни богатства.

*Статията е публикувана във в-к КУТУРА, Брой 8 (2670), 02 март 2012

Бутафория на смисъла

Ива Николова като Инес в "Зоро" Дж. Камерън

за премиерата на мюзикъла „Зоро”

 по музика на Gipsy Kings,

 адаптирана от Джон Камерън

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Изуството използва апарата на своята бутафория, правдиво наподобявайки, придавайки действителност на нереални неща и предмети, то се стреми да постигне откровение за истината на човешкото битие, за законите на взаимодействието човек-мироздание. Лъже откровено, за да намери достоверното, употребява фалшивото, за да оголи същността и постигне смисъла като очевидност. Последната премиера на Държавен музикален и балетен център (Музикален театър „Стефан Македонски”) мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, напротив използва реалността на телата и гласовете само, за да засили безсмислието на сценичната бутафория и за пореден път да напомни колко напразно е осъществяването на изкуство у нас. Изкуство, което не ползва никого - нито артисти, нито публика, но може би обслужва добре нечии джобове.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Кризата в Музикалния театър не е нито от днес нито от вчера, тя продължава вече близо 15-тина години и се задълбочава от сезон на сезон - веднъж заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почек на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са Европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, които носи аурата на Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентостта или безидейността са основните виновници е трудно да се каже, но при всички положения от далечното дирексторсване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постанвки на „Хубавета Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в който блесна звездата на Цветелина Василева и с заразително артистичния Арон Аронов, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното твърде лакътушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временият директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на прогресивния, сега експерт в Министертвото на Културата, режисьор на несполучливи мюзикъли на театрани сцени Борис Панкин, който напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск” в една инстинуция, днес вече почти две години театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник, една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Ясно ни е, че с пари може всичко, но майсторлъкът, голямото екзистенциално предизвикателство, не само на артистите, но и на българите въобще, е не само да се оцелява, но да се твори истинско изкуство да се живее в духовна свобода, въпреки очевидността на безхаберието, конюктурата и вечната криза. Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета единственото което изпитвам, вече години наред, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и омерзено изкуство и не на последно място към жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила.

Ива Николова, Христо Сарафов и Лъчезар Лъчезаров

Защо ни е толкова трудно да назоваваме нещата с истинските им имена и да признеем не само житейското си, но и духовно поражение. Наистина изглежда е необходима Хераклова сила, за да се назоват-разобличат и изчистят Авгиевите обори. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и тове не е далеч от истината), че трябва да поставя повече мюзикъли и дай сега да правим мюзикъл след мюзикъл и да каним кой ли не да попее на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. А Оперетата е храм на особен вид музика бравурната, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, провокативна, великолепна и многопластва като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. Защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла като самия Гершуин, Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнсеин?! Риторическите въпроси са безкрайни.

Весела Делчева

Културното корабокрушение у нас не само е факт, но сега се молим сред оцелелите все пак да има повостроители. Очевидно неграмотността, дебелащитината, шуробаджанащината, безпардоността, губостта и твърдоглавието са чертите не само на политическото ни управление, но и оглавяващите културните ни институции, ръсещи безотговорни недомислици, заради които се случват жестоки последствия. Рибата се вмирисва от главата. След като се разрушиха всички големи извънстолични оркестри (разбирай без Софийска филхармония и Националното радио), създадоха се парадоксални, логично нефункциониращи, структури като Оперно-симфонични оркестри, затвориха се малките оркестри, съкратиха се щатовете на окестрите, хоровете и балетите към оперите и Оперетата, си е съмсем в реда на нещата всеобщото рухване на художественото ниво и завръщането към аматьорската силистика на първопроходците...

Румен Григоров като Рамон

Духовната парализа у нас е повсеместна във всички сектори на културата. Въпреки това, редно е в качество си на публика, да настояваме за художествена грамотност, почтеност, а защо не и за откривателство и постижения. Докога е честно и справедливо творците за неуспехите си и нелепостта на проявите да се извиняват външни причини?! И ако за културния процес един живот е миг, то едно-две десетилетия за твореца и за седящия в креслото на салона човек е много повече. Редно е, и в това е смисълът на прозрачната публичост, демократичността, плурализма – позабравено вече понятие, и най-вече за вътрешната свобода, да се изисва отговорност от онези, които се къпят в светлината на веобщото внимание били те политици, директори на театри или артисти.

Ива Николова като Инес

Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовият си успех. Миналата година нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда” тази на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на ориганала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, и са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органичност. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репероар в Оперетата от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки”, „Иисус”, той ще е осъществен все по един и същ начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи на оригинала или се го съпреживели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи и прекрасни зрелища „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.

Весела Делчева и Ива Николова

Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път, негов е миналогодишният „Иисус...” не залага на никакъв втори плън или конфликт, а търси евтините фекти като прелитане с въже тип терзан и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и сутуации, безсрамно копира шабони без дори да се помъчи да ги интерпетира. Въпреки многотията на събития и образи действието тече вяло и не радко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего иРумен Григоров като Рамон

„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008 вече няколко години е касов хит в и Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинаций за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички шаблони на жанра големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н, но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, незатормозяващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон, с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, касиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. Същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно и разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет в слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява докато се танцува или се прелита и ако той притежава силна харизма ще успее, ако ли не - патията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.

Лъчезар Лазаров, Ива Николова и Ивелина Балчева

Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркетъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. Когато това престава след двайсетина минути от началото солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балчева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява и на бездруго не чак толкова виртуозно написаните фортисими в патията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание е също толкова неравен е и като актьорско присъствие тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро.

Ива Николова

Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николова като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, за съжаление не може актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии или Кармен. Въпреки това именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и надявам се един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие.

Весела Делчева

Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непресанно самонаблюдаващо се поведение в, и без това елементарните актьорски задачи, с избора на търде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните си постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.

Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца бутана от сценичен работник, църква от свещници и чевена драперия– познати от вскеи спектакъл, без значение какво ще се гледа винаги всичко е напрено така в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство тежко песъчкливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.

Лъчезар Лъчезаров и Христо Сарафов

Костюмогфията дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламеко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието, дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено-върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Балетния състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки, че се състои от школувани класически балерини качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и за съжаление не успява да въплъти прекраните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани в стил от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Едва когато на сцената танцува самата Алексиева се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда неприсъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламеко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихина страст, че спира дъха -големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.

Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите е слажен рисков занаят, който изисква мислене, че лесносмилаемото не е толкова лесно за напава. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на Българската Култура и Държава – всичко се прави наужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовин,а без майстрлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава е съжалението за пропиляното на вятъра – за изкуството наужким, за живота науким, за смисъла наужким.

• Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 3 (2665), 27 януари 2012
• Фотосите,използвани като илюстрации са дело на автора Петър Пламенов



Бароково кафе

  The Woman Taking Cofee; Marin Leonard

или за изкуството да се пробужда
тялото и духа

Оркестър Les Ambassadeurs и Ина Кънчева

 във фестивала „Изкуството на Барока”

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Парадоксално, но тъкмо епохата на Барока открива кафето като културна мода. Дори Монтен възкликва: „Вълшебна напитка, която събужда тялото и духа!”. Музиката скоро откликва на новостта, предизвиквала горещи страсти. Благоуханните зърна вдъхновили самия Бах, да композира игривата „Кантата за кафето”. Петото издание на „Изкуството на Барока” включва и програма "Кафе Цимерман". Зад ефектното наименование, провокиращо любопитство, се крие и малко известен факт, около който се съставя стилен концерт, прозвучал в Национална опера. Като ръководител на Collegium Musicum, Бах през 1729 е задължен да изнася всяка седмица два концерта в прочутото кафене Цимерман в Лайпциг. Тук се състоят премиерите на знаменитите Концерт за цигулка, струнни и басо континуо в Ла минор, Втората сюита за флейта и струнни в си минор и Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore ( "Tой не познава скръбта").

Дирижира Алексис Косенко (Франция)

Фестивалният оркестър Les Ambassadeurs, съставен от музиканти от България и Европа с диригент Алексис Косенко (Франция), изявил се и като флейст, с участие на сопраното Ина Кънчева, поднасят рядко музикално пиршество. Вечерта се откри с изящната увертюра на Телеман „La Putain” (Леконравната), в чиято музикална тъкан танцовото начало, прераства в емоционална и иронична звукова характеристика на салонното кокетство. Встъплението е стремително и бравурно, във втората част умереното темпо се редува с кратки пъргави интерлюдии. Още тук проличава ясната стиловата коректност, наложена от Косенко, която ще бъде характерна за всички произведения. Търсене на лекота, въздушност и изящност на звука, без преднамерана акцентираност или нарочна експресия.

Зефира Вълова - цигулка

Тази линия особено ярко се открои в изпълнението на Концерт за цигулка и струнни в Ла минор от Бах, където солистка е българката Зефира Вълова. Тя търси мекотата на тона, неговата изповедна и интимна топлота. Ако в първата част Вълова не преследва неизменно виртуозността, а дълбоко осмислената енергия, която е почти тревожна и на тласъци прелива от солиращ интрумент към акомпанимент и обратното, то във втората цигулката й постига онази специфично Бахова копнежност, онази особена съдечна изповедност и покоряваща искреност на молитвено откровение, на което е способна само човешката душа, обладана от страсти, разкаяние, жалост и любов.

Francois Boucher; Morning Coffee

Отличното взаимодействие между оркестър и солист сякаш се проверява тъкмо в тези звукови меандри, в красиво построените бавни акустични линии, във филигранното нюансиране на диалога между различните гласове. Третата светло безгрижна част е превърната в апотеоз на жизнерадостта. Усещането за вслушаност, диалогичност и деликатност се дължат най-вече на скромността на самите изпълнители и диригента и особеното им споделено разбиране за изключителното значение на чистото звуково движение - на пулсациите, преплитането на орнаметалните криви и контраста в тембрите, осмислящи бароковото усещане. След антракта Алексис Косенко се изявява и като майстор на бароковата флейта траверсо, отново в Бахово произведение – Втора сюита в Си минор. Изпълнението на популярни творби е коварно, защото предполагат лесни решения, ефектни и шаблонни тълкувания, наложени от реномирани имена. Косенко очевидно е музикант с характер и отлична интуиция. В интерпретацията му най-важен е диалогът между солиращ инструмент и оркестъра. Основа се на ясната и чувствена танцова темпоритмика, на вътрешната драматургия.

Виртуозността на флейтиста като че ли се разкрива не само от чистия, бляскав и ясен тон, от изкусните глисанди, но и в топия глас на таверсото, в изящните мелодични линии в бавните части с отлично овладян дъх и галеща нежност в сарабандата или пронизваща кристална светлина в полонеза. Като инструменталист Алексис е също толкова целенасочен и скромен като диригент, не търси самоволни ефекти, а напротив силата и стила на майсторството му се дължат на деликатността, на нюансирането и натъкването на специфичната дишаща,свободна и филигранна звучност.

Ина Кънчева - сопрано

Оставих за края приятната изненада от зрелостта и майсторството на сопраното Ина Кънчева. Натъжава фактът, че толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме развитието на българските певци и съдим за достиженията и вкусовете им само по спорадични изяви. Кънчева, изявявала се на сцените в Щутгарт, Арена ди Верона, Хановер, Испания, Франция и САЩ, е изпънител с оформена физиономия. Впечатлява колко леко й се отдава този труден стил и до каква степен е овладяла богатството на вокалните си възможности. Младата певица притежава чист, гъвкав и обемен глас с красив тембър. Представи се с бляскавата, рядко изпълнявана ария на Венера от „Qui piegate, qui posate” из серенадата Il Diamante на Ян Дисмас Зеленка. В изключително виртуозната и изящна ария на чешкият композитор Кънчева разгръща кристалната яснота на своите височини и своя благороден вокален баланс. Гласът е еднакво подвижен както в средния и нисък регистър, така и в опиянителната серия каскади от високи тонове с пищни портаменти. Поразителната красота на музиката е постигната сякаш с непринудена лекота от този пластичен глас, способен на подкупваща деликатност и нежност. Същата самоувереност и стилова адекватност Кънчева демонстрира и в късно присъединената към безспорното Бахово наследство светска Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore. Като бис изпълни голямата ария от Хенделовата опера „Алцина”. В емоционално наситената ария Ина е артистично най-свободна, глъсът е ту напълно отчаян, раздиран от покруса, вцепеняваща самота и отчаяние, ту просветлен от някаъв небесен копнеж...

Nicolas Lancret, A Lady in a Garden Taking Coffee with Some Children, c. 1742

Бароковото изкуство и в частност музиката подсказват нещо, за което днес сякаш губим сетивност – възторгът е себепознание и мигновено откровение за естеството на всемира – великолепно и трагично, подвижно, течащо и вечно изплъзващо се. Музиката не само е сложен емоционален език, а универсален език за интимното и безграничното. Подобни осмислени и защитени концертни провяви като тази подпомагат надеждата, че все още в същността на човека има място за свободата и истината на захласа.

Jan Troost; Scene in a Coffee Shop

Разкош по цигански

Концерт на 100-те унгарски цигански цигулки

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Кой днес мисли за почтеността?!
В изкуството има едно неписано и неотменимо правило за почтеност. Въпреки това то е закон на вяска наслада, на всяко духовно споделяне. Честността към вкуса също е от не по-малко значение, защото е форма на непомрачена истина. Че у нас посредственост надмогва както истината, така и вкуса е вече пословична истина. Концертът на най-големия цигански симфоничен оркестър от Будапеща, т. нар. 100 унгарски цигански цигулки, с директор Шандор Буфо Риго, състоял се в Зала 1, на НДК, организан от “Арт БГ”, като част от Унгарските културни дни, за кой ли път потвърди правилото. Залата е претъпкана от ентусиазирана, но крайно некултурна публика, която купува между 100 и 40 лв. билет, за да присъства – закъснява доволно и спори за местата си на каруцарско наречие, говори по телефона, гризе солети и пие не само вода, при това почти през цялото време, но като си е заплатила такава висока цена ще се кефи на сеира, та каквото и ще да става, а и е дошла единствено с пищното настроение за маса и очакванията й никак не са излъгани. За да влезнеш в залата минаваш през мутренско секюрити, което гледа накриво и някак се чустваш виновен, макар и без да знаеш защо.

Оркестърът е основан през 1985 г., в деня на погребението на легендарния цигански цигулар виртуоз Шандор Ярока, когото дошли да почетат всички колеги. От уважение засвирили заедно и така в негова памет се създава тази голяма оркерстрова формация. Въпреки името си на културна забележителност, турнетата и наградите от цял свят, оркестърът далеч не е толкова изненадващ нито като репертоар, нито като музикантско равнище. Не ми се иска да отрека виртуозността на някои от цигуларите и особено на цимбалиста Оскар Окрос, който в бляскавото и страно почти 15 минутно соло, доказа класата си, славата си на особено провокативен и артистичен музикант с отлично чувство за мяра, импровизация и звукова архитектоника, но като цяло изненадата е крайно неприятна, но нека по ред.

Оскар Окрос - цимбал

Най-напред силно е да се каже, че това е симфоничен окестър - удвоени състав цигулки, не толкова виоли и виолончели и 11 контрабаси– ефектно нали. От духовите четри чифта кларинети и толкова и 3 цимбала – твърде далеч от звуковото многообразие на симфониното многоласие, но не тук е проблемът. Най-напред в пределно лошото озвучаване на залата – звукът е глух и мътен, като през завеса, въпреки множеството щрайховата конституция е като бръмчене, лишена от каквито и да е нюанси. Тонрежисьорите очевидно нищо не разбират, защото често солата не се чуват или изгърмяват в „пианисимо”. Всички знаем колко трудна е Зала 1 като акустично предизвикателство, но фирмите организатори най-често пестят от звукорежисьорския екип на НДК и озвучават как да е. Нищо. Опиянената публика пляска и не недоволства, то там кой ли разбира от рафинирана звучност. В пресата вече тече поток от медни хвалебствия, а във фейсбук суперлативи от хора, които за първи път стъпват на „симфоничен” концерт и са крайно впечатлени от „непостижимия” професионализъм. Не само озвучаването е проблематично – самите музиканти, свирещи наизуст без партитури, а и без диригент – солистите, които се сменят са едновременно и диригенти. В групите често се бърка, дори не рядко се долавят фалшиви тонове, дори се разминават с цели тактове и цари по-скоро хаос, отколкото съзвучие.

Циганският темперамент и музикален мотив често е вдъхновявал редица композитори и в програмата са включени антологично почти всички от Брамс, Лист, Шопен и Чайковски през Сарасате, Росини, Бизе, та до Щраус и дори Хачатурян; не на последно тук са и ефектните емблематични пиеси от Виторио Монти и Григориу Динику, както и серия от мъжествени катюши и задължителните "Очи чорние". Обработките обаче са доста кичозни, почти винаги изпъстрени със съвсем произволни и заради това несполучливи импровизации, който твърде рядко са наистина оригинални. Стилът като цяло е далеч от хомогенно търсене и стилизаторската енергия преследва само гола ефектност, често за смека на логиката или красотата на партитурата и естествено предизвиква раздразнение във вески, който познава оригиналите. Въпреки тълпата на сцената звукът нито е пишен, нито нюансивен, нито пък мощно монолитен. През цялото време се чудех къде са гласовете от тези над 40 цигулки, къде се стопява енергията на 11-те баса и защо кларинетите едвам се долавят.

Редно е, след такова звуково менте пишество, да си припомним, че почтеността е доверието ни към собственото ни достойнство, към цеността на другия и нашата способност да бъдем свободни. Народната мъдрост е неотменима - не е луд онзи, които яде банацита, а онзи който я дава. Българинът е лъган често и на всички нива, но не умее да се съпротивлява срещу лъжата, не изпитва срам, че я приема. Вярно е, никой никога не се е споминал от няколко фалшиви ноти, но загрубелите български души стават все по-опасно свирепи. В тълпите като че ли се долавят стонове от жаждата по духа, но те вече нямат съзнание за това какъв е смисълът на тази жажда, за която един мистик казва, че не бива да се моли за утоление, а за блаженството на жажда по жаждата. Надеждата обаче все си остава така гладна нещо да се промени, нещо да ни сепне. Тегобата на българския вкус е, че предъвква все същото и никога не намира път към нови копнежи и нови хоризонти, към нова духовна дързост. Жалкото е, че твърде често си го напомяме и не ни остава място за забрава.

Музика за паркове и градини

 

“Елате любители на веселия празник”

проект на ансамбъл за стара музика

"Микрологус"

„И вътре в нас красота на градини и горички...”

А. Шафтсбъри

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Музиката е градина – непрецъфтяващ акустичен спомен за Рая, когато овладее душата, подчинява и тялото и заедно ги повежда из лъкатушещите дебри на насладата. През ХІV в. Ars Nova, изкуство на новата музика, разкрива, че насладата от звучащия глас и инструмент е мистично откровение, в което човек открива не само Бога, но себе си. Още Аристотел, осъждайки невъздръжаността, отбелязва, че единствено насладата от изкуството не изисква мяра, тъй като тя е звучащо самопознание - онзи труден и прекрасен път, превърнат от Сократ в съзнанелен избор и указан в надписа на делфийския храм: „Познай себе си!”.

Новият проект на италиански ансамбъл за стара музика Микрологус, осн. 1984 г., с дискография над 15 програми светска и църковна музика от ХІІ до ХV в., отличени с множество награди, сред тях и на сп. Диапазон, е посветен на онази музика, посветена на увеселенията и насладите сред цъфтящата прелест на растителното безгрижие.

Стилната програма “Елате любители на веселия празник” съдържа балади, мадригали и танцова музика от ХІV в. - Ars Nova. Звучат произведения от флорентинските майстори Герардело, слепия композитор, поет и органист Франческо Ландини, Лоренцо да Фиренце, прочул се с баладите си по текстове на Бокачо и Петрарка и Магистер Гулиелмус. Балади,песни истампита, мадригали се редуват с инструментални версии и типичния за онова време светски танц салтарело в живо скокливо темпо.

Инструментите са автентични реплики на старинни инструменти. Те са с по-ограничени технически възможности, но с по-близки до човешката природата гласове, по-тихи, по-интимни, предполагат слушатели и музиканти да бъдат в задушевения кръг на звучащия глас. Освен, че пеят Патриция Бови, свири и на малка арфа-лирика, а Симоне Сордини на лютня. Гофредо дели Еспости редува в пиесите ту блок флейта, флейта долче, ренесансов обой, ту гайда, трубадурски свирки или дълги фанфарни рогове, Габриеле Русо пък свири на цигулка и триструнната рибека, с резонатор от козя кожа със силен и по-рязък тембър, Габриеле Миракле на различни по големина тамбурело, тртриъгълник, малки чинели пиати и накари – малка двойка барабани, от които по-късно се развиват тимпаните.

Изпълнението им впечатлява с прецизност и лекотата във виртуозните части. Бови притежава красив и стабилен глас, които води безпогрешно, еднакво сигурно през височините и низините при резките алтерации и натрупващите се орнаменти в градиращи една след друга фориатури . Сордини деликатно поддържа втори глас на теноровата линия при често свободните в ритмическо отношение балади с неизоритимичен кантус фирмус.

Експресивността и артистичността на музицирането на петимата се дължи както на пределната яснота при тези взаимонадграждащи се, преплитащи се гласове и инструментални партии, така и на умението им за извеждане на чисти звукови акценти и не на последно място на прекрасния диалог помежду им. Стилистична линия на акустичните им търсения е логична без излишно доукрасяване или опростяване. Микрологус осъзнават динамиката и вътрешната “театралност” на тази музика, без обаче да я превръщат в декор или илюстрация.

Това е светска музика, която възхвалява или тъгува по любовта, музика за срещи, ухажване, веселия и честване, за приятелство, звучаща из паркове и градини – местата на безгрижие, не просто далеч от “болести и войни”, както казва Бокачо, но и спомен за “единствената градина, над която погледът на Твореца не тегне, а гали” /Сакети/. Защото този все още не напълно ренесансов, но променен човек и творец от ХVІ в. търси и намира онова пространство, в което човекът и Богът се срещат, за да бъдат заедно във веселието от самия живот. Изкуството е място за срещата с човешкото в неговата собствена мяра. Градина на духа място за отдих на тялото, за разтуха от скърбите и утешение от времето. Ars Nova е полифонично изкуство, но то все още носи в себе си едно разбиране за хармонично устроеното на битие, за съвършеното космическото отношение човек-Бог-свят. Затова е музиката продължава да бъде едно езотерично изкуство на мечтанието и неговата цел е да очарова, да разсее, но и да доведе до “делириум”. Многогласността е всъщност среща и единение на гласовете на началата.

Ето защо независимо дали темата е пасторална както в “Когато птиците пеят” или любовна “Печални очи”, “Желаният копнеж”или битово-хумористична “Не мога да пера”, “Хиляди мерси любима” и “Не знам кой ме иска”, всъщност винаги се пее за битийното всеединство и за съзвучието, разбирано като радост и наслада. Музиката завръща, тези които са се изгубили, тези който са се откъснали от градините на радостта. А музиката, както и градините са убежища за щастието, за прокуденото от света безгрижие, пространства на копнежа.

Последните няколко години, чрез покани на елитни състави за старинна музика, не само се засилва у нас интересът към рядката и старинна музика, но сякаш вече се появява и достатъчно информирана и адекватна публика, която да оценява качеството на подобно музициране, а това е един добър пример за това как се изгражда наистина жива културна среда.