Разкош по цигански

Концерт на 100-те унгарски цигански цигулки

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Кой днес мисли за почтеността?!
В изкуството има едно неписано и неотменимо правило за почтеност. Въпреки това то е закон на вяска наслада, на всяко духовно споделяне. Честността към вкуса също е от не по-малко значение, защото е форма на непомрачена истина. Че у нас посредственост надмогва както истината, така и вкуса е вече пословична истина. Концертът на най-големия цигански симфоничен оркестър от Будапеща, т. нар. 100 унгарски цигански цигулки, с директор Шандор Буфо Риго, състоял се в Зала 1, на НДК, организан от “Арт БГ”, като част от Унгарските културни дни, за кой ли път потвърди правилото. Залата е претъпкана от ентусиазирана, но крайно некултурна публика, която купува между 100 и 40 лв. билет, за да присъства – закъснява доволно и спори за местата си на каруцарско наречие, говори по телефона, гризе солети и пие не само вода, при това почти през цялото време, но като си е заплатила такава висока цена ще се кефи на сеира, та каквото и ще да става, а и е дошла единствено с пищното настроение за маса и очакванията й никак не са излъгани. За да влезнеш в залата минаваш през мутренско секюрити, което гледа накриво и някак се чустваш виновен, макар и без да знаеш защо.

Оркестърът е основан през 1985 г., в деня на погребението на легендарния цигански цигулар виртуоз Шандор Ярока, когото дошли да почетат всички колеги. От уважение засвирили заедно и така в негова памет се създава тази голяма оркерстрова формация. Въпреки името си на културна забележителност, турнетата и наградите от цял свят, оркестърът далеч не е толкова изненадващ нито като репертоар, нито като музикантско равнище. Не ми се иска да отрека виртуозността на някои от цигуларите и особено на цимбалиста Оскар Окрос, който в бляскавото и страно почти 15 минутно соло, доказа класата си, славата си на особено провокативен и артистичен музикант с отлично чувство за мяра, импровизация и звукова архитектоника, но като цяло изненадата е крайно неприятна, но нека по ред.

Оскар Окрос - цимбал

Най-напред силно е да се каже, че това е симфоничен окестър - удвоени състав цигулки, не толкова виоли и виолончели и 11 контрабаси– ефектно нали. От духовите четри чифта кларинети и толкова и 3 цимбала – твърде далеч от звуковото многообразие на симфониното многоласие, но не тук е проблемът. Най-напред в пределно лошото озвучаване на залата – звукът е глух и мътен, като през завеса, въпреки множеството щрайховата конституция е като бръмчене, лишена от каквито и да е нюанси. Тонрежисьорите очевидно нищо не разбират, защото често солата не се чуват или изгърмяват в „пианисимо”. Всички знаем колко трудна е Зала 1 като акустично предизвикателство, но фирмите организатори най-често пестят от звукорежисьорския екип на НДК и озвучават как да е. Нищо. Опиянената публика пляска и не недоволства, то там кой ли разбира от рафинирана звучност. В пресата вече тече поток от медни хвалебствия, а във фейсбук суперлативи от хора, които за първи път стъпват на „симфоничен” концерт и са крайно впечатлени от „непостижимия” професионализъм. Не само озвучаването е проблематично – самите музиканти, свирещи наизуст без партитури, а и без диригент – солистите, които се сменят са едновременно и диригенти. В групите често се бърка, дори не рядко се долавят фалшиви тонове, дори се разминават с цели тактове и цари по-скоро хаос, отколкото съзвучие.

Циганският темперамент и музикален мотив често е вдъхновявал редица композитори и в програмата са включени антологично почти всички от Брамс, Лист, Шопен и Чайковски през Сарасате, Росини, Бизе, та до Щраус и дори Хачатурян; не на последно тук са и ефектните емблематични пиеси от Виторио Монти и Григориу Динику, както и серия от мъжествени катюши и задължителните "Очи чорние". Обработките обаче са доста кичозни, почти винаги изпъстрени със съвсем произволни и заради това несполучливи импровизации, който твърде рядко са наистина оригинални. Стилът като цяло е далеч от хомогенно търсене и стилизаторската енергия преследва само гола ефектност, често за смека на логиката или красотата на партитурата и естествено предизвиква раздразнение във вески, който познава оригиналите. Въпреки тълпата на сцената звукът нито е пишен, нито нюансивен, нито пък мощно монолитен. През цялото време се чудех къде са гласовете от тези над 40 цигулки, къде се стопява енергията на 11-те баса и защо кларинетите едвам се долавят.

Редно е, след такова звуково менте пишество, да си припомним, че почтеността е доверието ни към собственото ни достойнство, към цеността на другия и нашата способност да бъдем свободни. Народната мъдрост е неотменима - не е луд онзи, които яде банацита, а онзи който я дава. Българинът е лъган често и на всички нива, но не умее да се съпротивлява срещу лъжата, не изпитва срам, че я приема. Вярно е, никой никога не се е споминал от няколко фалшиви ноти, но загрубелите български души стават все по-опасно свирепи. В тълпите като че ли се долавят стонове от жаждата по духа, но те вече нямат съзнание за това какъв е смисълът на тази жажда, за която един мистик казва, че не бива да се моли за утоление, а за блаженството на жажда по жаждата. Надеждата обаче все си остава така гладна нещо да се промени, нещо да ни сепне. Тегобата на българския вкус е, че предъвква все същото и никога не намира път към нови копнежи и нови хоризонти, към нова духовна дързост. Жалкото е, че твърде често си го напомяме и не ни остава място за забрава.