Фотографското око

                          Изкуството на погледа
                и майсторството на фотоапарата



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


„О, миг поспри!” фотографията в своята основа е фаустовски копнеж и особен мефистофелски инструмент за омагьосване на съзнанието. Тя е родена сякаш от два неудържими копнежа - единят времето да бъде надмогнато и да се постигне вечността, а другият на прекомерността на любопитството на непосилната алчност на очите. Страстта по познание, по памет, която да съхрани ценното, да събере. Фотографията като колекционерска жар е някакъв опит за библиотека на времето, лицата, хората, на стойностите и преживяванията. Фотографията се възприема като второ писмо, почти толкова значително като самата писменост, като нова форма на постигане и предаване на знание.

Фотографията е част от тоталния и глобален език на модерността. Тъкмо тя влага визуалния дискурс и образа като тотална стихия. Едва ли не изобретяването на фотографията си е извоювало правото да бъде мислено като за културна революция като вододел в Новите времена, като най-голямата революция след създаването на писмеността и книгопечатането.
Ето защо говоренето за фотографията е говорене за премодулирането на големите концепции на мисълта и начина на живот. Фотографията отразява две от най-съществените промени в новия свят на техническата епоха – скоростта и промяната на пространственото усещане. Движението устремът, отношението близо и далеч, времепространственеата зависимост, способността пространството да се преживява в наглед свободен от топографско пребиване в самозатвореността на някакво настоящо и дефинируемо чрез тяло „тук” е толкова значителна, че променя цялостния мироглед на човека от последните два века.

„О, миг поспри!” е колкото екстазически възглас, толкова и усещане са срутване и случване на съдбата, за тоключването на предопределеното. Фотографията отразява в себе си мимолетното, тя е драма на времето, тя е спрялото време, което може да бъде гледно-помнено, но не и реставрирано, то е носталгично призовавано, но невъзвратимо. Фотографията е не просто изкуство на мига и изкуство на погледа, тя е преди това изкуство на материята на игрите на времето и пространството, на заедностите и неотчленимостите, на отсъствието и абстракцията – откъсването, на отломкта, руината, фрагмента предела. Интерпретацията тук е самият устремен поглед и жестът – щракването на копчето. Изкуство на случая и случайността с цялата последваща естетика на случайността, събитийността и произвола на нехайството, безгрижието и свидетелството.

Странно е, но онова, което сега ни изглежда естествено и саморазбираемо е всъщност проблем, които следва да бъде разглеждан и изследван, за да може да се разбере начинът, по който днес е възприемана фотографията в биномичността едновременно на изкуство и на способ за доказване-документирате, илюстриране и онагледяване на света и неговите събития, история и взаимочовешки отношения, реакции, стълкновения, конфликти и мироглед. Фотографията сякаш е разпъната между новината и настроението, и ако новината е част от документалната й, злободневна, отразителски-рефлективна природа, то чрез елемента настроение фотографията се изтръгва от документалното, утилитарното и прекрачва от статута на актуална визуална журналистика, посредством техническото средство – апарата цифров или не, във водите на изкуството на тълкуванието, критическата, лична и специфична, дори игрова референция на художественото, на тълкуванието и конструирането на реалността, а не нейното директно виждане-изразяване.

Фотографията се налага като едно от последните изкуства, обобщение на представата за техническата, днес цифровата и медийната реалност на новите и най-новите времена на модерността и постмодерността, където мултимедийният език е език и на виждане -тълкуване на реалността и нейното отношение. Интересен феномен от друга страна е налагането и на една необходимост от нова визуална философия, от една нова философия на погледа и окото, на зрително-визуалните отношения и поради наложителната необходимост от тълкувание на виртуалната реалност налична само в имагинерността на едно проицирано, но визуално достъпно и налично пространство, в което се екзистира посредством погледа, който се съсредоточава на-към него.

Музика на образа

Ди Ди Бриджуотър

“ДЖАЗ В ГАЛЕРИЯТА”
Фотоизложба в Музейна Галерия
за Модерно Изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Възможно ли е музиката да се въплъти в образ, възможно ли е образът да зазвучи да запази експресията на музикалното откровение. Колкото и нямо да и е избражението погледът може да разчете в него нешо от мелодията, да я разгадае въпреки отсъствието й. Там е работата, че очите са сетиво следотърсач, сетиво разгадаващо незримата тайна чрез видимостта – парадокс, в който е скрита цялото могъщество на изобразителните изкуства и в частност на фотографията. Покрай почти безчетните жанрови отрасли на това толкова важно и модерно изкуство -пейзаж, портрет, документ, репортаж, мемоар, любителски експромпт и т. н. съществуват и сложни смесени форми, каквито са сценичните репортажни снимки. Те са колкото документални, толкова и художестени изяви на фотографското майсторство.

Маркус Милър

Новата експозиция в Музейната Галерия за Модерно Изкуство е посветена на тайната на образа, доловил мелодията в лика, разливането на музиката в етера, трепета на акустиката, унесла души, лица, тела и инструменти... Фотоизложбата „Джаз в галерията“ ( 18-31 юли) е втората изява част от програмата „Месец на фотографията 2011“, организиран от Българска фотографска академия. През обективите на небезивестните фотографи и страстни меломани - Евгени Димитров, Миро Златев и Стефан Марков се представя не само виртуозното майсторство и съвремените тенденции в сценичната документалистика, но образа и лицата на самото изкуство на джаза и някои от емблематичните му творчески фигури.

Глен Ферис

Джазът е не просто музикален стил – той е нещо повече особена форма на мислене и творене – ето защо отдавна вече съществува стилово преливане на елементи и структури от джаза не просто в класическата или популярна музика, но и в изящната словесност, поезията и белетристиката, в областта на танца и дори в живописта и фотографията. но какво значи да снимаш джаз, да сътворяваш фотоси изпълнени с джаз дух. Има ли джаз фото стил?! Именно на тези въпроси, макар и не пряко, дават отговор творбите на тримата български фотографа, посветени на лицата на световни джаз музиканти, гостували на българските сцени в последните 20-сет години.

Джеймс Браун

Евгени Димитров се увлича по джаза някъде в началото на 90-те години на миналия век и започва да снима едни от най-големите световни изпълнители, изявявали се на гастроли у нас. По-късно, когато създава агенция БУЛФОТО, се оказва, че колегите му Миро Златев и Стефан Марков споделят огромното му музикално любопитство, апетит за свободно наслаждение и дързък художествен ентусиазъм. Тримата са подбрали да покажат от почти неизчерпаемия си архив около 20-тина великолепни фотоса, запечатали артистичното майсторство на музиканти като Бети Картър, Еди Харис, Ал Жиро, Маркъс Милър, Джордж Бенсън и даже фънк-легендата Джеймс Браун. Как обаче обективът превръща акустиката в образ, как ликът зазвучава?

Гениалният волнодумник и любител на парадоксите Оскар Уайлд на едно място твърди, че е повърхностно да се съди за нещата по тяхната външност, но който не го прави е погубен - „Само повърхностните хора не съдят по външността. Мистерията на света е видимото, а не невидимото”. Защото нещо съществено от вътрешния човек, от неговия неизповедим живот, просветва, проблясва в лика, в фигурата му и би било проява на твърдоглавие, ако изкуството, а и интелигентният не бдят за това мигновено откровение. Фотогрофията като изкуство на мига, на щастливата случайност и разбулващата видимост, на упорството и паметта – се е посветила на преследването и залавянето на откровенията мигове, на парадоксалната заедност на вътрешно и външно, на съотгласите и хармонията между наглед противоречащите си начала.

Били Кобъм

Джаз стила във фотографията се отличава най-вече с широкото поле на изява на артистичността, разчупена композиция, динамични преходи между плановете, ефектни емфази, акцентуване в разработката на детайла, ярка дори невъздържана колористика или черно бяла изчистеност, кинетична чувствителност, тематично богатство. В изложбата ударението попада върху сугестивността на лицеизраза, умението да се улови мига, обобщаващ емоционалното състояние, онази така характерна за джаз музиката лекота, изобретателна фриволност и почти неописуема радост от звуковото доволство.

Бренда Бойкин



Джаз снимката е колкото залавяне на пика, на онзи учудващо откровен миг, в който музиката сякаш е разцъфтяла в тялото, обзела е лика и го е озарила със своята магия както е във великолепните фотосите посветени на двете диви магнетичната Ди Ди Бриджуотър или стихийната Бренда Бойкин или на неистовия, наелектизиращ Джеимс Браун; толкова и съредоточено взиране изследване-издирване на душевната дълбочина и вглъбеност както е при шеметния саксофонис Ед Харис или енигматичния тромпетист Ранди Брекър. Или пък някакво залавяне на неочакваното, на характера ей тъй през случайното както е при прелюбопитния портрет на големия виртуоз на барабаните Били Кобъм, който лъчезарно се усмихва на нахлуваща нова мелодия или пък знаменития Ал Ди Меола, наслаждаващ се на изящното отзвучаване на достигнат акорд или по детски невинната Даян Шур, искрено трогната и зарадвана от топлия прием на публиката...

Даян Шур

Ал Ди Меола

Силата на фотографското майсторство изва от деликатността на погледа, от умението му да долови достойнството на личността, в която се взира и да го покаже в мига, способен да се разгърне в цяла история, в дълбок разказ да истината на характера, на творческата жажда.

Ед Харис

Лица, доловени в миговете на откровеност, на емоционална голота, разкрили живота на музиката отвътре в духа, музиката, която винаги е някаква радост, откровение, наслада, но и утеха, мъдрост, откровение за болката са истински и искрени портрети на човешката същност, на копнежа по щастие и свобода. Портрети на изкуството да споделяш щастието, да споделяш времето, красотата на миговете, защото така ни е писано да откриваме смисъла, да се натъкваме на него през болките и през случайността, но да го утвърждаваме и да му се наслаждаваме и постигаме в близостта на щасливото споделяне – което всъщност е и най-дълбокото определение за усилието на всяко изкуство – на музиката, на джаза или фотографията.

Подробности за авторите

Евгени Димитров е професионален фоторепортер и управител на фотографска агенция “Булфото”. Негови снимки са на първите страници на повечето български вестници и списания, както и в уеб пространството. Част от кадрите в архива на агенцията се публикуват в европейски и американски медии. Евгени Димитров е в журито на престижния фотоконкурс “БГпресфото” и организатор на множество визуални проекти – изложбата на моста зад НДК - “Златна Тракия”, “20 години по-късно” - посветена на демократичните промени, фото-експедицията “Преоткрий България” и други.

Миро Златев се присъединява към екипа на БУЛФОТО от създаването на агенцията, като оставя родния Бургас, за да покори националните медии. Името му често се среща под снимки, станали водеща новина от всички области на живота. В изключително натоварената си програма той се стреми да не пропуска концерт, за да попие със слух и зрение красотата на музиката.

Стефан Марков е фотограф и меломан с над 30 годишен стаж. Първият джазов концерт, който снима е през 1977г. е Вторият джаз преглед в София като фотолюбител. Не е имал възможност да стартира от първия, защото е бил затворен за публика. Стефан е част от БУЛФОТО от 2006г. и е неизменен спътник на най-добрите музикални събития на българската сцена.

Ал Жиро

Малкото зайче супергерой

mr clement, petit lapin in the clouds, фотография, 60х40

За историята на Малкото зайче lapin,
на художника mr clement

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Малкото зайче сега крачи бодро, а зад него се виждат пухкави ведро бели облаци. То прилича на супергерой, а със своето развяло се червено шалче напомня някак за Малкия принц на Екзюпери. Героичната поза е засилена от ъгъла на ракурса, от мажорността на погледа... То може да спаси нещо от света и най-вероятно това ще е приятелството и детската невинност, дали обаче ще успее така лесно?! Не можем да не му вярваме - то е малко, бяло и пухкаво.


Иронията към митове за супергероите тук е в основата на художественото внушение, което разколебава вярата в силата на еднозначните фигури на "месиите". Иронията се появява като усъмняване - именно заради преекспонирането на героичните похвати, обаче се разбира, че светът се нуждае от надежда, от вяра, от духовно просветление и фигури учители и днес, както и през цялата си дълга история на социални противоборства, но сега светът трябва да осъзнае, че супергероят не съществува, а е просто копнеж.

Онова, което постига спасението е не силата, а детската невинност, съхранената чистота.

mr clement е от Хонг Конг, но от 2003 живее и работи в Лондон. Студиото му се нарича Lapin Factory Ltd. Естествено, “mr clement” е артистичен псевдоним. Зад него се крие илюстратор и скулптор, който намира вдъхновение в популярната култура, рисуваното порно и класическата музика. Резултатът от работата му са комикси, анимация и скулптура.

Изложбата в София, част от фестивала Sofia Design Week 2011 и може да бъде видяна в Музейна галерия за модерно изкуство. Експозицията се занимава с приключенията на малкото зайче Lapin, ръчноизработената статуя-заек, която вече се е превърнала в запазена марка на mr clement и е позната в Европа и САЩ. Благодарение на популярността й са организирани пътуващи изложби в няколко града – ‘Lapin World Tour #1′ в Хонг Конг, ‘Lapin World Tour #2′ в Париж и ‘Lapin World Tour #3′ В Лондон.