Фотографското око

                          Изкуството на погледа
                и майсторството на фотоапарата



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


„О, миг поспри!” фотографията в своята основа е фаустовски копнеж и особен мефистофелски инструмент за омагьосване на съзнанието. Тя е родена сякаш от два неудържими копнежа - единят времето да бъде надмогнато и да се постигне вечността, а другият на прекомерността на любопитството на непосилната алчност на очите. Страстта по познание, по памет, която да съхрани ценното, да събере. Фотографията като колекционерска жар е някакъв опит за библиотека на времето, лицата, хората, на стойностите и преживяванията. Фотографията се възприема като второ писмо, почти толкова значително като самата писменост, като нова форма на постигане и предаване на знание.

Фотографията е част от тоталния и глобален език на модерността. Тъкмо тя влага визуалния дискурс и образа като тотална стихия. Едва ли не изобретяването на фотографията си е извоювало правото да бъде мислено като за културна революция като вододел в Новите времена, като най-голямата революция след създаването на писмеността и книгопечатането.
Ето защо говоренето за фотографията е говорене за премодулирането на големите концепции на мисълта и начина на живот. Фотографията отразява две от най-съществените промени в новия свят на техническата епоха – скоростта и промяната на пространственото усещане. Движението устремът, отношението близо и далеч, времепространственеата зависимост, способността пространството да се преживява в наглед свободен от топографско пребиване в самозатвореността на някакво настоящо и дефинируемо чрез тяло „тук” е толкова значителна, че променя цялостния мироглед на човека от последните два века.

„О, миг поспри!” е колкото екстазически възглас, толкова и усещане са срутване и случване на съдбата, за тоключването на предопределеното. Фотографията отразява в себе си мимолетното, тя е драма на времето, тя е спрялото време, което може да бъде гледно-помнено, но не и реставрирано, то е носталгично призовавано, но невъзвратимо. Фотографията е не просто изкуство на мига и изкуство на погледа, тя е преди това изкуство на материята на игрите на времето и пространството, на заедностите и неотчленимостите, на отсъствието и абстракцията – откъсването, на отломкта, руината, фрагмента предела. Интерпретацията тук е самият устремен поглед и жестът – щракването на копчето. Изкуство на случая и случайността с цялата последваща естетика на случайността, събитийността и произвола на нехайството, безгрижието и свидетелството.

Странно е, но онова, което сега ни изглежда естествено и саморазбираемо е всъщност проблем, които следва да бъде разглеждан и изследван, за да може да се разбере начинът, по който днес е възприемана фотографията в биномичността едновременно на изкуство и на способ за доказване-документирате, илюстриране и онагледяване на света и неговите събития, история и взаимочовешки отношения, реакции, стълкновения, конфликти и мироглед. Фотографията сякаш е разпъната между новината и настроението, и ако новината е част от документалната й, злободневна, отразителски-рефлективна природа, то чрез елемента настроение фотографията се изтръгва от документалното, утилитарното и прекрачва от статута на актуална визуална журналистика, посредством техническото средство – апарата цифров или не, във водите на изкуството на тълкуванието, критическата, лична и специфична, дори игрова референция на художественото, на тълкуванието и конструирането на реалността, а не нейното директно виждане-изразяване.

Фотографията се налага като едно от последните изкуства, обобщение на представата за техническата, днес цифровата и медийната реалност на новите и най-новите времена на модерността и постмодерността, където мултимедийният език е език и на виждане -тълкуване на реалността и нейното отношение. Интересен феномен от друга страна е налагането и на една необходимост от нова визуална философия, от една нова философия на погледа и окото, на зрително-визуалните отношения и поради наложителната необходимост от тълкувание на виртуалната реалност налична само в имагинерността на едно проицирано, но визуално достъпно и налично пространство, в което се екзистира посредством погледа, който се съсредоточава на-към него.