вторник, 28 юни 2011 г.

Статично електричество на абстракцията

 
КЪЛБОВИДНА МЪЛНИЯ, 2002; Маслени бои / платно 60х60 



За абстрактното изкуство Пламен Монев


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Абстрактната живопис възниква веднъж като разрушителна опозиция срещу традицията на строгия сух академизъм от края на 19-ти и началото на 20-ти век - постулирал, че образът може да бъде единствено конкретен, реалистичен и ясно разпознаваем и това е върховната мяра на изкуството и втори път като опит да се представи непредставимото, да се намери подход за долавяне и изразяване на вътрешния свят, на неизповедимия живот на духа. Абстракцията търси облик за неизобразимото, за лишеното от очертания и сетивна достъпност, за психическата изразимост на емоцията или дори за изобразяването на идея, на хладна рационална обективност.

От друга страна абстракцията е утеха и лек срещу края на живописта след възникването на фотографския образ с неговата непостижима документална способност и още повече с ясната му реалистична стилистика, играеща с енергиите на границите с действителното. Още повече, че чрез абстракцията живописта най-сетне се превръща в наистина безгранично свободно изкуство, което вече може да бъде нещо повече от онагледяване, историческо засвидетелстване на владетелско величие и дори визуална религиозна проповед, да съществува заради една друга цел – тази на свободния, играещ и създаващ неповторимости поглед.


Свободната, спонтанна "Кълбовидна мълния" на Пламен Монев е в потока на абстрактния лиричен експресионизъм, изследващ емоционалното въздействие на визуалния образ освободен от конкретиката, но все пак надарен с цветова експресия, динамика и геометрична драматургия. В това свое маслено платно Монев съпоставя и сблъсква не просто енергията на топлото наситено жълто и електриково синьо зелено, на места избистрено в тюркоазена хладина, но също така съпоставя геометричната енергия на спиралата с тази на правоъгълника, с тежката каменна материя на основата.

Емоционалната стихия на завихрянето въплъщава пукота на статичното електричество, просветването на искрата, която завърта енергията на кълбовидната мълния - нейното чудо и като че ли свръхприродно откровение, което означава и докосване до особената неустоима красота. Творбата търси драматичния момент в това противопоставяне между статиката на тишината и неустоимото, въртеливо, стихийно всмукване на погледа от движението, превъплътено от спиралата и нейното разпростиране върху цялата зрима вселена на платното.


Пламен Монев е роден през 1961 г. в Белослав. Завършва Художествена гимназия в Казанлък през 1980 г. и Художествената академия в София през 1988 г. Работи в областта на маслената живопис, графиката и илюстрацията. Участва в ред представителни изложби на българското изкуство в Канада, САЩ, Холандия, Франция, Полша, Швейцария, както и в Международното биенале на графиката - Варна. Изявява се в сферата на графиката, живописта, илюстрацията. Живее и работи в морския град  Варна. Има самостоятелни изложби във Варна, Одеса - Украйна, Верона - Италия, Цюрих - Швейцария, Тингвол - Норвегия, и в Макс Планк институт - Германия. През 1993 г. получава наградата на фондация "Свят" за участието си в Биеналето на графиката във Варна. Пламен Монев е носител на наградата на фондация "Свят" на Седмото международно биенале на графиката във Варна (1993).

понеделник, 27 юни 2011 г.

Красивите разноречия на света

Пламен Монев - „Акт“;
Смесена техника; Цветна графика 30/40, 2008


За картината на Пламен Монев „Акт“



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


В класическия жанр на акта Монев постига интересна визуална игра - напомняща за остроумните палиндроми на ренесансовите визуални игри и на сюрреалистичните търсения - а именно цялата композиция създава втори обобщен образ през детайлното фразиране на фрагментите, които сами по себе си са самостоятелни изображения.

И така "Акт" е визуална хрумка, палиндром на надникването в женския интимен свят - пред погледа се разкрива красив женски гръб, изкусително седалище, фонът аленее... Обобщеният макрообраз на играта обаче е друг - мъжка глава меланхолично сведена, която се взира в истината на своя вътрешен свят, изпълнен със страст и копнеж по близост и любов.

Силата на художествения ефект се поражда от това преливане на образите от микро и макро ниво, в това символно преплитане на мъжко и женско, на стихийните началата на собственото ни духовно и телесно естество. Мъжът вгледан в жена, жената носена в духа, жаждата по споделеност - красивите разноречия на света...

Пламен Монев е роден през 1961 г. в Белослав. Завършва Художествена гимназия в Казанлък през 1980 г. и Художествената академия в София през 1988 г. Работи в областта на маслената живопис, графиката и илюстрацията. Участва в ред представителни изложби на българското изкуство в Канада, САЩ, Холандия, Франция, Полша, Швейцария, както и в Международното биенале на графиката - Варна. Изявява се в сферата на графиката, живописта, илюстрацията. Живее и работи във Варна. Има самостоятелни изложби във Варна, Одеса - Украйна, Верона - Италия, Цюрих - Швейцария, Тингвол - Норвегия, и в Макс Планк институт - Германия. През 1993 г. получава наградата на фондация "Свят" за участието си в Биеналето на графиката във Варна. Пламен Монев е носител на наградата на фондация "Свят" на Седмото международно биенале на графиката във Варна (1993).

неделя, 26 юни 2011 г.

Съблазанта на съня

 
Пламен Монев, „Даная“
Хартия, акварел, писец - смесена техника, Цветна графика, 45/55, 2008


За картината на Пламен Монев

„Даная“



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Образът на спящата гола митологична героиня Даная (гръцки Δανάη) е един от най-обичаните и интерпретираните от ренесансовата епоха, та до днес визуални култови емблеми на женската красота. Художникът Пламен Монев се обръща към него, за да напомни една изначална истина - красотата е винаги налична и може да бъде преоткривана непрестанно.

В старогръцката митология Даная е дъщеря на великия цар на Аргос - Акрисий и неговата съпруга Евридика. Веднъж Акрисий се обърнал с молба до делфийския оракул да му разкрие дали най-сетне ще има син, но служителят на златокъдрия бог Аполон му отвърнал, че не му е съдено да има мъжка рожба за наследник, но затова пък собствената му дъщеря ще роди внук, който ще го убие. Акрисий уплашен се върнал в Аргос и заключил в подземията на двореца дъщеря си Даная, за да не се доближават до нея мъже, тъй като тя била прочута с удивителната си красота. Зевс обаче не само я бил виждал, но и бил силно привлечен от прелестта й. За да проникне в тъмницата Олимпийският първенец се превърнал в златен дъжд и я обладал в затвора й. От този съюз с бога Гръмовержец Даная родила героя Персей и пророческите думи на оракула се сбъднали.

Монев, изобразява спящото тяло, неговите съблазнителни извивки - то цялото сияе, златно, окъпано от божествената милост и страст. Кой може да се възпротиви на съдбата, кой може да се противопостави на неустоимата стихия на красотата и още по-великата сила на любовта?! Свободните хаточни мазки в тъмно синьо и плътна сиена на фона, предават мрака на декора, усещането за затвор и принуда. Бързите линии на писеца, защриховащи детайлите, все пак напомнят за митологичността, литературността на сюжета, за неговата приповдигната легендарно литературна слава в тъкантта на визуалното поле. По този начин контрастно се подчертава и елегантността на тялото, където рисунъкът е мек и финно детайлизиран от изящната допълнителна разработка и меките акварелни сенки.


Пламен Монев е роден през 1961 г. в Белослав. Завършва Художествена гимназия в Казанлък през 1980 г. и Художествената академия в София през 1988 г. Работи в областта на маслената живопис, графиката и илюстрацията. Участва в ред представителни изложби на българското изкуство в Канада, САЩ, Холандия, Франция, Полша, Швейцария, както и в Международното биенале на графиката - Варна. Изявява се в сферата на графиката, живописта, илюстрацията. Живее и работи във Варна.

Има самостоятелни изложби във Варна, Одеса - Украйна, Верона - Италия, Цюрих - Швейцария, Тингвол - Норвегия, и в Макс Планк институт - Германия. През 1993 г. получава наградата на фондация "Свят" за участието си в Биеналето на графиката във Варна. Пламен Монев е носител на наградата на фондация "Свят" на Седмото международно биенале на графиката във Варна (1993).

понеделник, 20 юни 2011 г.

Непосилни игри


  Викенти Комитски; Капан, 2008 Рисунка за инсталация в пространство
 

или за хитростта на  уеб капаните за погледи



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Викенти Комитски е млад художник и скулптор, който търси шегата и визуалното острумие, което да предизвика смях и размисъл. Неговите инсталационни творби често  представляват специфични и любопитни конструктивни интервенции в зададено изложбено пространство. “Капан”, 2008 е сложно конструиран обект, за чието построяване е използвана спецификата на самото галерийно пространство. От инсталацията от 2008 година обаче разполагаме с хитроумна рисунка, наподобяваща нещо като мрежа на паяк, заловила мухи, а федербалната хилка е по-скоро пролука или огледало. Перцата за бадминтон, напомнят обикновени мухи, пленени от интелигентната хищническа стратегия на полувидимото, на непредвидимото.
 Рамката на ракетата е някаква като че ли семантична граница между “реалния” и “нереалния” предмет, граница на всевъзможността и невъзможността за прехода, за обезплътяването. Сблъсъкът между обичайната всекидневна употреба на предмета и неговата естетическа преосмисленост е преобърната от ироничната игра на транпониране на характеристиката на вътрешно-външно, на характерното - а именно мрежата вътре, която е изнесена навън, която поради огромността си е станала доловимо - недоловима.

И  така предметът е уедрен до битийно екзистенциална реалност, а неговите специфични качества за прегражда видимо, да оттласква, да задава траектории на движение, да играе и забавлява, да бъде спортно съоражение-инструмент за забава и всички тези специфики на  качествата му са траспонирани и препредадени преположени върху всеобщността на света, превърнати са в характеристики на пространството. И обратното – пространствената обособеност на предмета (рамката) очертава контур, в който самият той отсъства. Играта присъствие-отсъствие е някак онтологично метафорична, за нашия свят, който губи реалността си тъкмо защото подменя обекта на същностното, чрез неговото виртуално транспониране - не се желае съдържимото, а се желае външния ефект, неустоимостта на видимото, трепета на опаковката.

Чрез тази игра на нивата между реално и виртуално Комитски изгражда ироничното визуално разобличение на игровото като неигрово, на несвободата в играта на уж най-свободното. Така визуално игра разобличава игра, упреква несвбодата, че превзема полетата на свободната траектория на взаимодействието между субект и свят, субект и избор.

Викенти Комитски (1983) живее и работи в София. Завършва през  2006 Национална Художествена акАкадемия ,София със специалностСкулптура, но се изявява в множество жанрове и нови форми. Осъществява няколко самостоятелни изложби срез тях по-съществени са: No Image Available, the Fridge, София (2011), " 1:200,0 GMS" -София от 2010 и дебютната от 2009 #1  в галерия Васка Емануилова,София. Включва се и в редица общи експозиции като NADA Art fair, Маями; Всичко е наред,човече,Български културен институт,Хамбург,куратор Владия Михайлова; Handle with Care, Unicredit Studio,Милано,куратор Вера Млечевска; Бианале Август в Изкуството,Варна,Куратор Мария Василева; Отвъд Кредита, Antrepo 5,Истанбул ,куратори: Мария Василева,Яра Бубнова,Лъчезар Бояджиев; FQ Test,галерия GMG ,Москва,куратор Андрей Паршиков. Има няколко номинации за наградата БАЗА.

петък, 17 юни 2011 г.

Деликатност на докосването



Гостуване на Владимир Стоянов
като Родриго маркиз Поза


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Дон Карлос”, опера от Дж. Верди, Либрето: Жозеф Мери, Камий дю Локл по Фр. Шилер; Постановка: Пламен Карталов, Премиера 1996. Сценография: Любомир Йораданов, Костюми: Елена Иванова; Участват: Филип ІІ -Ангел Христов, Дон Карлос - Александру Бадеа, Родриго - Владимир Стоянов, Великия инквизитор - Димитър Станчев, Елизабет - Радостина Николаева, Еболи-Даниела Дякова и др.

Някак скромно и като че ли безшумно премина гастролът на големия баритон Владимир Стоянов на сцената на Софийска опера; при това при не дотам пълен салон. Макар и вече да е вписал името си измежду най-успешните български оперни таланти и сред най-интересните изпълнители по световните сцени, изявявал се в Ла Скала, Театро Сан Карло, Театро Реджо, Торе дел Лаго, Венеция, Анкона, Парма и Бусето, Дойче опер, Мюнхен, Цюрих, Карлсруе, Ротердам, Амстердам, Сантяго де Чиле, Билбао, Тетро Колон, Метрополитън, Пекин и къде ли не, все още у нас не получава необходимото за уменията и класата си признание. Факт по-скоро правило в българската реалност, отколкото изключение. Очевидно Владимир е надарен с така нехарактерната за времето ни скромност, но нашето общество е длъжник към талантите и още повече към успелите да се преборят, единствено чрез качествата си, с конкуреннцията на небивалите рекламни ореоли в епохата на суперзвездите, създадени от влияние и пари, стопявайки границата между голямо и малко, значително и незначително, ценност и продукт.

Баритонът Владимир Стоянов

Пренебрежително е подобно гостуване да попадне в блатото на обичайното духовно безветрие и да утихне без смисъл. Само преди две години Стоянов, за първи път пред българска публика, дебютира като Риголето, но и тогава пак всичко утихна, може би и защото самият певец не беше във върхова форма. Затова пък сега като Родриго се показа в целия си блясък и като певчески способности и като артистична одареност. Тази партия разкрива в пълна мяра вокалното му богатство и интерпретаторско пълнокръвие. Очевидната музикалност му помага да се натъква на изключително деликатни нюанси, да гради психологиски кулминации както героически обертонове, така и дълбоко екзистенциални. В негово лице маркиз Поза е не просто пределно почтен човек на честа, но и решителен, мъжествен приятел, който подкрепя свободата на сърцето, като свобода на съществуването, тъкмо защото сам е способен на изключителна обич и приятелска преданост. Трагичен герой, защото достойнството не му позволява да пренебрегне и драмата на бащата, също както споделя терзанието на сина. Именно деликатността и дълбочината в подхода към партитурата, лисата на пренасилване, на преекспониране, умението за вглъбяване, отличното патньорство са причина за сугестивната енергия на Стоянов на сцената. Гласът е ту примамливо плътен, топъл, релефен и щедър, ту просветлен и окуражаващ. Умее да постига внушителни обеми, също както пластически насища експресивността в sotto voce. Сцената на смъртта разтърсва, защото лайттемата на клетвата, чрез гласа на Стоянов, като че ли се превръща в тема на съдбата, на неизбежното крушение, поради личната безпомощност, но въпреки това, съхранила сила за някаква нова надежда, обещана от саможертвата.

O Infante Dom Carlos,  от Alonso Sánchez Coello

Учудващо е защо съставът е по-скоро за редови спектакъл, отколкото за гастрол и защо са направени компомиси при наличието и на интересния италиански диригент Алесандро Санджорджи. Той не търси обичайната звукова драматичност и сгъстеност на краските, нито смущаващата сила на тембрите, не полага акцент върху мащабния и монолитен звук, а напротив нетрадиционно се съсредоточава върху елегантността на линиите, звуковото изящество и мелодичната плавност, без да пожертва нито за миг вътрешната логика на стегнатите темпа. Интерпретация, която пъвоначално изненадва, но е последователно и убедително защитена, доказвайки основанията си – все пак Верди пише „Дон Карлос” в стила на френската лирическа опера, в модите указани от Майербер. Препотвърдена и в естествеността, с която партитурата търпи подобно решение и в особената жизненост на акустична гама, която освобождава музикалния дух от стереотипа на мрачната строгост, при тълкуванието на тази зряла опера от втория период на композитора. Ракурс, спомагащ за психологическото натрупване на напрежението, което Верди умишено напластява като градация от забрава, отдаденост, съмнение, ревност, през боязън, та до трагическа непомерност. Под палката на Санджорджи оркестърът е концентриран, стегнат и без затруднения следва логиката на темпоритмичните трансформации. След последните съкращения хорът на Софийска опера не само е оредял, но като че ли е напълно дестабилизиран – дамският хор така и не успя да влезе навреме в темпо в сцената с Елизабет. В общите сцени има нелепи разминавания между групите, какво остава да говорим за изравненост на гласовете или цялостно стилистично търсене.



Като Филип ІІ дебютира обещаващият бас Ангел Христов. Разбира се, партията е препъни камък и изисква много опит и зрялост от всеки изпълнител - въпреки красотата на гласа си Христов все пак не смогва да овладее многобразната психологическа и музикална плътност на партията, но демонстрира стабилност, която би мога да бъде залог за успех. Значително по-убедителна е опитната Радостина Николаева като Елизабет. Умението й да открива точна писихологическа окраска е подплатена от вокална сигурност и пленителна изразителност в лиричните момети. Николаева е силно емоционална и еднакво добре се чувства както в бляскавите виртуозни моменти, така и в по-тихите интимни състояния, където гласът й умее да вирбрира с покоряваща съдечност и мекота. Румънският тенор Александру Бадеа като Дон Карлос, когото слушахме в началото на сезона в „Лакме”, а по-късно и в „Хофманови разкази”, затърждава впечатлението, че търси по-скоро външните ефекти, отколкото задълбочеността. Еболи на Даниела Дякова е по-скоро безцветна.

Ако има нещо, чието отстътвие твърде настоятелно да се натрапва в настоящето - и като обществената форма на съществуване; и като израз на вкус спрямо изкуството - е отсъствето на деликатност, на онова почтително отстояние на уважението, което съхранява както смисъла, така и ценността. Значимостта от появите на подобни артисти от ранга на Владимир Стоянов ясно възстановяват точността на мярата, по която е редно не само да съдим за изкуството, но и по която следва да живеем и устояваме дните си.


Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - "Владимир Стоянов като маркиз Поза" - Брой 23 (2641), 17 юни 2011;

вторник, 14 юни 2011 г.

Скритият рицар на мъжеството

 mr clement, petit lapin; сулптура, керамика, текстил
 

Китайският художник mr clement 
представя petit lapin 


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Свалил маската на въображаем герой, държащ собствената си глава с дълги уши като маска с жеста на опитен фехтовчик, разкрил истинската си заешка същност, комиксовият герой Лапин на мистър Клемент - демонстрира действителността на своята сила, която се крие в магията на естествения живот, спотаен зад всяка фикция, зад всяка приказна мутация. Разбулващата хумористично-иронична скулптура от бяла глина, стъкло и текстил лесно влиза в контекста на голямата тема-мит на постмодерното изкуство за границите между виртуалност и свят, другостта и екологията.

Въображаем, подсъзнателно сетивен, реален, инфантилен, симпатичен ли е само героят на мистър Клемент или пък не чак толкова безобидно създание?! Дали не е порождение на недъгавия недорасъл дух на консумерческия капитализъм, който прикрива истината за съществуванието под приемливи, милозливи и лустросани образи, преоткриващи една морално износена традиция?! Зад безпроблемността на еклектичното единство - сякаш препарирана заешка глава, поставена на почти бонбонен торс от захарни нуга бонбони маршмелол в стила на анимацията за първолаци, скулптурата на заека Лапин сочи през задявката и хумора как днес се ограничава свободата на живеенето с настойчивото прокламиране на общо социално допустимата вдетинена невинност на днешния човек, копнеещ само за игри, но неспособен на отговорността на битието, на пълнолетието на своето самоосъзнаване - етическо, естетическо, емоционално, сексуално и социално. Свалянето на прикритието сочи всеобщата ментална маска, прикриваща зловещата истина за днешния ден - нищетата на епоха, която си мисли, че може да съществува вън от космическото природно всеединство, за битува в захаросаните илюзии на едно порочно детство, което търси удволствията от употребата като заместители на същността на съществуването като взаимодействие и оличностяване. Епоха, създаваща невинни чудовища, твори миловидни супергерои, само и само, за да унифицира облиците, мислите, душите, само и само, за да компенсира собствената си безпомощност да открие хоризонта на смисленото живеене.

Вглеждането в зайчето Лапин ще събуди не само тези, но и още тревожни въпоси, зад тихата кукленска белота на присъствието си.


mr clement е от Хонг Конг, но от 2003 живее и работи в Лондон. Студиото му се нарича Lapin Factory Ltd. Естествено, “mr clement” е артистичен псевдоним. Зад него се крие илюстратор и скулптор, който намира вдъхновение в популярната култура, рисуваното порно и класическата музика. Резултатът от работата му са комикси, анимация и скулптура.

Изложбата в София, част от фестивала Sofia Design Week 2011 и може да бъде видяна в Музейна галерия за модерно изкуство. Експозицията се занимава с приключенията на малкото зайче Lapin, ръчноизработената статуя-заек, която вече се е превърнала в запазена марка на mr clement и е позната в Европа и САЩ. Благодарение на популярността й са организирани пътуващи изложби в няколко града – ‘Lapin World Tour #1′ в Хонг Конг, ‘Lapin World Tour #2′ в Париж и ‘Lapin World Tour #3′ В Лондон.



понеделник, 13 юни 2011 г.

Малкото зайче супергерой


mr clement, petit lapin in the clouds, фотография, 60х40


За историята на Малкото зайче lapin,
на художника mr clement


Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Малкото зайче сега крачи бодро, а зад него се виждат пухкави ведро бели облаци. То прилича на супергерой, а със своето развяло се червено шалче напомня някак за Малкия принц на Екзюпери. Героичната поза е засилена от ъгъла на ракурса, от мажорността на погледа... То може да спаси нещо от света и най-вероятно това ще е приятелството и детската невинност, дали обаче ще успее така лесно?! Не можем да не му вярваме - то е малко, бяло и пухкаво.


Иронията към митове за супергероите тук е в основата на художественото внушение, което разколебава вярата в силата на еднозначните фигури на "месиите". Иронията се появява като усъмняване - именно заради преекспонирането на героичните похвати, обаче се разбира, че светът се нуждае от надежда, от вяра, от духовно просветление и фигури учители и днес, както и през цялата си дълга история на социални противоборства, но сега светът трябва да осъзнае, че супергероят не съществува, а е просто копнеж.

Онова, което постига спасението е не силата, а детската невинност, съхранената чистота.

mr clement е от Хонг Конг, но от 2003 живее и работи в Лондон. Студиото му се нарича Lapin Factory Ltd. Естествено, “mr clement” е артистичен псевдоним. Зад него се крие илюстратор и скулптор, който намира вдъхновение в популярната култура, рисуваното порно и класическата музика. Резултатът от работата му са комикси, анимация и скулптура.

Изложбата в София, част от фестивала Sofia Design Week 2011 и може да бъде видяна в Музейна галерия за модерно изкуство. Експозицията се занимава с приключенията на малкото зайче Lapin, ръчноизработената статуя-заек, която вече се е превърнала в запазена марка на mr clement и е позната в Европа и САЩ. Благодарение на популярността й са организирани пътуващи изложби в няколко града – ‘Lapin World Tour #1′ в Хонг Конг, ‘Lapin World Tour #2′ в Париж и ‘Lapin World Tour #3′ В Лондон.
 

сряда, 8 юни 2011 г.

Зов към безграничното

Кольо Карамфилов; "Картина №3" Масло, платно; Размер 60 x 40

За живописното майсторство на Кольо Карамфилов



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В алено червения хоризонт, надвесен над разтворената кървава бездната на съществуването, на ръба на дъската- бял трамплин, вика човек в горения ляв дял  на платното, а в предния десен план се извисява остър връх на планина... Такъв е визуалният разказ на Картина № 3 от Кольо Карамфилов, посветена на усещането за крехкостта на човешкото същество, така безпомощно спрямо законите и стихийната логика на мирозданието.

Опирайки се на един познат образ от спорта - фигурата наподобява скачачите от кула във вода, Карамфилов успява да се домогне до конкретна и сензитивно активна визуална метафора, която да обобщи в себе си опита с битието, напразните усилия, копнежа за свобода и надежда и не на последно място да изведе динамично основната колизия между човек и свят - дълбоката несъизмеримост на нивата на съществуване, на формите, в които се излива битието - осъзнати-неосъзнати, временни-вечни, малки, големи и т. н. Надвесването от трамплина сякаш обема усещането за главоломния риск, който човек така или иначе предприема като избира да бъде съмосъзнаващо се будно същество.

Затова и червеното е толкова неспокойно и наситено, така дълбинно устрашаващо и някак заплащително, затова планината е така хладна в своето синьо спокойствие и монолитност, затова и човешката фигурка е така малка и сякаш политнала във вика, така настъпателно обляна от светлина и очертана в сянка.

Изборът на зрителния ракурса към сцената също е част от символно-метафоричното въздействие на платното. Перспективата напомня характерното за иконописното виждане и ислямската минятюрстика гледане на света през очите на Бога - който вижда по важност, по смисъл от небесата, от далечината на своето всезание и вечност. Именно така тази, лаконична в образната си и цветова разработка, творба се превръща в експресивено визуално възклицание за участта на човешкото, за опита му да надмогне предначертаното ...




Стилът на Карамфилов съчетава елементи от абстрактния постекспресионизъм с елементи от неорелизма и наивизма, но като цяло рисунъкът непрестанно търси резки иновации, провокира с дръзки визуални решения, постигнати чрез съчетаването на разнопосочни традиции, направления и похвати.

Добавете надпис
Кольо Карамфилов е сред най-изявените, провокативни и нестандартни съвременни художници у нас. Работи едновременно като живописец, график, сценограф, скулптор, илюстратор. Роден е през 1963 г. в гр. Пловдив, където преди няколко години съдейства в създаването на модерната галерия P.A.R.K. Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на Гран при от Първото международно триенале на графиката в София 1995, основател е на неоавангардните групи „Ръб" и „Диско 95". Работил е с скандалния украински режисьор Андрей Жолдак, бил е художник на филма „Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, илюстрирал е книги на Людмил Станев и Елин Рахнев.

вторник, 7 юни 2011 г.

Нежност на докосването

Нежността на докосването
Кольо Карамфилов; "Докосване" 1997, Масло, платно; Размер 50 x 70;

Докосването като отключване
на тайната, вложена в света
или за изкуството на Кольо Карамфилов



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



"Докосване" на Кольо Карамфилов е монохромна творба в черно и жълто, чиято техника е покриване на платното с пластове боя, като изображението се постига чрез изстъргване с писец на образа в още пресния пастьозен пласт.

Ръката е тълкувана символично - тя напомня за облистено дърво или пък за някакъв личен печат, напомня за досег и милувка върху кожа. Спонтанността на образа препраща към разбирането за интимността и нежността, които са необходими като ключ към заобикалящото, ключ, който разкрива тайните и ги споделя. Стига писмото-послание на винаги тайнствения живот, да носи клеймото на близостта, която да успее да го разпознае и разчете.

Кольо Карамфилов е сред най-изявените, провокативни и нестандартни съвременни художници у нас. Работи едновременно като живописец, график, сценограф, скулптор, илюстратор. Роден е през 1963 г. в гр. Пловдив, където преди няколко години съдейства в създаването на модерната галерия P.A.R.K. Стилът на Карамфилов съчетава елементи от абстрактния постекспресионизъм с елементи от неорелизма, но като цяло рисунъкът непрестанно търси обновление, провокация и дръзки решения.

Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на Гран при от Първото международно триенале на графиката в София 1995, основател е на неоавангардните групи „Ръб" и „Диско 95". Работил е с скандалния украински режисьор Андрей Жолдак, бил е художник на филма „Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, илюстрирал е книги на Людмил Станев и Елин Рахнев.

неделя, 5 юни 2011 г.

Движението - щастливо познание



Изкуството на съвременния танц

Четвърто издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”, проект на brain store project, Център за култура и дебат “Червената къща” и Информбюро; 1-5 април, София; на сцените на Младежки театър “Н. Бинев”, “Червената къща”, Театрална лаборатория @лма @лтер и галерия “Райко Алексиев”


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Има преки пътища към щастието и танцът е един от тях”
Вики Баум


В благото на щастието като абсолютно извоюване и осъществяване на смисъла на битието свой дял има и танцът като особен метод за познание. Днес е признат статута му не само на изящно занимание и свободно изкуство, но и на своеобразна форма на оличностяване и себепрозрение. Какво е неговото естество обаче? Познанието, което постига движението не е знанието на науката, не е рационално и ноетично, но от друга страна не е и еднозначно просто чисто емоционално. Неговият културен смисъл се изпълва през собствената му алтернативност. Познанието, което дава движението е пара-ноетично, то преминава покрай разума, за да го предстви във вътрешната актуалност на собствената ни реалност – като просветване във вещестеството, в реалността на самата плът като сложна амалгама, като същностно оцелостяване – преминаване и през разума и през емоцията и през тяхното парадоксално оттласкване и привличане.


Силно иронична, сугестивна, дълбока и провокативна е творбата „Viva Mandic” на Марко Мандич и Боян Яблановец (Словения) в изпълнение на Марко и е сред най-значимите и силни моменти от програмата. Съвременият танц изобличава скруполите и срама, оголва не просто телата, а нашето съгласие да търпим в себе си насилието на другите в нас и да се погнусяваме от естеството на своето начало. Танцово-театралният език на „Viva Mandic” говори за фрустрацията на днешния човек, отчужден от всичко онова, заради което човекът продължава да е човек в широкия марж от плътската страст до копнежа по вътрешно съвършенство. Изобразяването на усилието е част от бунтовната енергия на всяка трансгресия спрямо конвенционалността на културата, на съвместността. За близо час увит в найлон голият Марко се поти между два екрана, представящи фрагменти от неговата лична/арт история – със сцени на публична мастурбация по време на вземано интервю и копулация (макар всичко е прикрито зад визуални пегели самото съзнание за случването смущава и провокира), документални кадри от прояви и нарцистични психологиески изповеди. По едно време става изцежда във висока деликатна винена чаша собствената си пот, облича се застава пред публиката и изпива телесната течност. Неконвенционалното въздействие на творбата работи на много пластове – пародирането на медийната форма на съществуване не за себе си, а към-себе си през погледа на другите, животът-провокация, мисията на твореца като неспокоен и лудически дух, несъгласието с леко достигната и нищо не струваща общопризната истина за живота, погнусата и срама от себе си, приемането и в последна сметка признаването на стихията на самонаслаждението, егоизма и нарцистичната волност като основа на всеки инидивид, дръзнал да се отправи по пътя на самопознанието, съставят сложна мрежа от взаимодействащи си значения.

Танцът тук е концептуализиран – виртуализиран, по-скоро медийно презентиран, отколкото осъществен в сценичната непосредственост, важен е театърът на трескавата дейност, на това статично случване-история, която се побира в енергията за отделяне на чаша пот. Жестът обаче е повече от красноречив - ако не приеме себе си в пълнота с тежестта на материята и самооблъщенията на духа, човекът рискува да се осакати, да табуизира себе си - за себе си. Безсрамната откровеност на творбата изобличава настоящото сътояние на съществуване като силно фрустирано тъкмо като вина, която е подсъзнателна реалност за всеки Аз. Може би за това днес танцът се отказва от класическата красота и кинетичен език, защото тя е била подменена, а неговата мисия е да завръща към реалността на тялото - живо, реално, било то и неудобно, смрадливо или разкъсвано от нагони. От друга страна наздравицата с тази телесна напивка много сериозно иронизира класическото разбиране за изкуството като празник, като празнуване. Трансгресивният жест е винаги подривен в мащаба на унищожителната сардонична скръб – какво може да се празнува повече от собствената ни заблуда, самоограниченост и физическо крушение – все имена на една и съща трагедия. Докато пие Марко не се погнусява, но ефектът от създадената погнуса е силен като разобличение на неспособността за приемане себе си и естестветото като наличното, като това, което е, а не като проецирано рафинирано, но не-човешко друго.


Парадоксалният смислов обрат, които търси творбата на Мандич е с философска дълбочина – срамът пред себе си е собственото ни наказание. В един момент трябва да смело да се даде отговор на въпроса, който променя света „Защо?”. Защо правя това, с каква цел, за кого и най-сетне –„Какво от това?”, но отговорът, за разлика от питането, което е всеобщо и като че ли постоянно, е винаги, личен, конкретен, болезнен, а и не води към спасение – затворен кръг. Но печалбата е голяма от това вътрешно движение, от това вътрешно танцуване, за което нескрито говори още Заратустра на Ницше, което е и лутане и кръжене и безнадежност – печалбата е една - собствената ни вътрешна свобода и Достойнство, достойнство на крехки, несъвършени същества, но способни на танц, на игра, на дръзко само-прозрение. Именно в крайността, в трансгресивната си мощ, жестът на танца осъществява и разкрива същността си – осъзнаването-моделиране на съвместността на живото на неотделимостта, очертана като време-пространство- движение и на безкрайното раз-деляне разпадане, чието разбиране е всеки акт на съзерцание-творчество.


И в тази както и в някои от другите представени творби концептуалността извежда танца до своеобразно „препариране”, той не е реален кинетичен акт, а е интелектуално, въобразено движение, вътрешна проекция на възможното през реалното, а не в класическия вариант на директно одушевяване, сублимиране на тялото, презетиращо духа и следователно, макар плътски инструмент, то е осмислено в способността си да се преобразява чрез движение като духовна субстанция. Пародийно ироничният ракурс изследва несъбитийността, напразното усилие, безсмисието и ги разобличава чрез буквализиране на игровите шаблони. Много близо до интерактивната инсталация е именно заключителната изява - пърформансът „EIO” на Мария Баронча (Румъния), Драгана Булут (Сърбия) и Едуард Габия (Румъния), награден с Prix Jardin D’Europe. Любопитна творба с балкански привкус – на вратата всеки зрител се пазари за цената на входния билет и едва след това е допускан в залата, на част от зрителите се предлага договор за участие, който те подписват.


На сцената са подготвени вещи, с които договорилите се от публиката стават актанти, другите са оставени да гледат спокойно. Един е поканен да дрънка на неакордирано пиано. Балони, мрежи, изкуствени лалета, пеперуди, тиксо, фулмастери, стълба, найлон, хартия, кламери, мрежа за пеперуди, сигнални жилетки и др. Всичко се превръща в напразен, но усилен труд. Всеки нещо прави, някой даже медитира по средата, други оплитат с преждени нишки пространството – явно изпълнявайки задачи. Един се опитва да оглави акция и група, но по нашенски бе отхвърлен въпреки мегафона си и скоростно свикания сбор.. Над час луда работа, рязане, лепени, писане, скука, малки съдействия. Всичко свършва с рязко: „Стоп!” и сега всеки от зрителите може да награди някой актант, чиято работа му е била интересна. Пито–платено, някои заработват добре, други нищо.


Въпреки идейния подтекст EIO не е много сполучлив, защото макар да се вглежда в баналността на „практичното”, да го освобождава-лекува чрез естетическата проекция в играта, не стига до нищо повече от означаване на вече познатото, а това е най-малкото скучно и досадно. Вицът в заплащането и пазаренето добре извежда произвола на пазарното отношение и неговата безнравствена сила и енергия, но какво от това, знаем си го когато стоим на работните си места и когато влизаме в магазина – по балкански тривиално и фалшиво жизнерадостно, без да може да укрие безпокойството, че днес на Балканите се живее не само тревожно, но и твърде повърхностно без самоосъзнаване при сблъскването с напразните усилия на съществуването на homo faber, който нищо не може да произведе освен принуди.


Интерактивно е и солото на Александър Андрияшкин (Русия) „I Will Try”, построено върху малка танцова вариация, която се променя от публиката, с която Александър настойчиво диалогизира ту на руски, ту английски. Веднъж е по-замечтана, друг път онагледява руската демокрация, трети път търси повече драма и гняв. Въпосът е неизменно еднакъв: „Какво му липсва на този танц?” и някой се обажда от салона. Наподобявайки детските игри на режисьор и актьор Саша весели публиката, но във втората част след като седи наопъки на стол, палаво провесил крака през облегалката, пред сцената става доста монотонно – седи в някой далечен ъгъл, тича през кулисите, зад сцената – чуваме топуркането на босите му крака, и накрая се отчуждава от публиката към която сам се е приобщил. Целта е да се усети както „публичността” на всяка изпълнителска стуация, тя да се прекодифицира и накрая дешифрира като властова и идеологическа, защото в нея погледът става насилие, чрез властта, която излъчва (Фуко добре изяснява този факт, чрез паноптикума) все пак изведена не успява да надгради своя нова сполучлива смислова елипса. Изобщо експонирането на претенцията че творбата „е”, а всеки разбира както може на практика демонстрира не само творческа безпомощност за художествена дистанция, но и мистифицира комуникативната потенция на акта на изкуството. Като комуникация нейният канал е самата комуникативна способност на всеки човек, а нюансът на смисъла и неговата субективна уникалност все пак не зависи от преката способност на произведението да генериа комуникативни значения, различни от нищото. Отдавна е станало ясно, че всяко налично е вече контекстуално значимо, дори през слуайността на наличието си и е потенциално способно да произвежда конотации.


Парадоксално на заявения копнеж на семлираното многократно пускано и като звуков фон: "I will try to do only great performances" ( „Ще се опитам да правя само значими представления”) което без думи, но с гримаси повтаря Саша или възторжено го скандира, в един момент прогаря тънкия игрови пласт като във втората част се банализира преднамерено. След поканването на зрител на сцената, солото се превръща в нещо като неслучен лозунг, защото макар и с читабилен подтекст, работата не успява да активизира тъмо конотативната игра между случайно и нарочно, всеобщо и уникално. Защото уникалният смисъл на творбата не произтича нито само от твореца, нито само от зрителя, а в комуникативната унесеност и готовност на двамата да градят общи духовни топоси, общи смислови и екзистенциални нива.


Българските представления включени в „Антистатик” 2011 са Danza на танцова компания и Écorché на Мирослав Йорганов и Валери Миленков. Danza по идея и хореография на Петя Стойкова се обляга на стилистиката на танцовия и физически театър и гради своите пластически решения чрез откриването на „танцовото начало” в най-обичайните повседневности като старателното бърсане с парцал на дървена маса, придружено от унгарски танци на Брамс; или в спора между млад мъж и жена, които си разменят серия бързи удари по рамото - полу игра, полу спор флирт и маркиране на предимство всичко това на фона на жизнерадостната палавост на един от славянските танци на Дворжак; или в смяната на електическа крушка върху копнежната „Медитация” от Масне. Така движението оголва своята първичност като език на човешкото, и на битието изобщо, и издава генетичната си „театралност”. То винаги е действено въплъщение израз-резултат на някакво желание, състояние, взаимоотношение. Финалът е доста ироничен - на екран се излъчват любителски кадри от танци на българска сватба със смешно танцуващи развеселени сватбари в тишина, после картината се преобръща, което само емфазира гротескно-комичния ефект. Скритата метафора на смеха подчертава колко комично е усилието на човека да разбере себе си, неразбираемата ситуация на света (участничка учудено седи в единя ъгъл с шопенова пачка пред екрана малко след завинтванетона крушката) и да осъзнава непостижимото, защото всичко се стопява в спомена и е погълнато от лекуващата и страшна тишина на нищото.


Écorché (Кожа, Анатомичен макет на тяло без кожа, по мускули) на Мирослав Йорганов и Валери Миленков, в изпълнение на Валери, е соло за натрапчивото отчуждаване от тялото и тялото като обект на крайно желание, като екзистенциален фетиш. Миленков излиза облечен в съшит кожен костюм, който сваля в процеса на солото. Пластиката се гради в отношението с контактната повърхност на земята и конвулсивното движение като образ на несводимостта до тялото.


В кода на движенческия театър е и хитроумният моно спектакъл „Heidi” от 2009 на Александър Георгиев (Македония), завършил в НБУ София. Темата е за силата на въображението, което спасява от глупостта и разведрява и изпълва с радост, въображението, което е може би най-съществената способност на духа. Облечен в старомодна момичешка тревно зелена рокля на бели и оранжеви капки Георгиев транспонира тялото си в битието на глуповата, но мечтателна приказна героиня Хайди, която умее да изпълва самотата си с образи и копнежи. За атмосферата и театралната релефност допринася и деликатната и изразителна муpика на nine inch nails. Хайди е на сцената още докато влиза публиката гледа отнесено и прави нелогични движения. Отправяйки се далеч в копнежа Хайди забравя своята нелепост в света и живее в идеалното. „Тук” танцува смешно като лебед, а малко по-късно се върти около себе си, прави муцки, с престорена и грозновата грация хвърля ръце във въздуха, или застава на главата си и маха меко с крака във въздуха, но „там” е друго... Долавянето на нейното невидимо, но осезаемо „там” е постижението на солото, което нетипично работи с обертоновете не само на смешното, но и на трогателното и дори на нежното. Това е първата самостоятелна работа на Георгиев и изявява една интересна пластическа и емоционална способност, която би могла да има много интересни посоки на осъществяване.


Солото Untitled Stills на Ан Калер (Австрия) е като че ли най-слабата проява. Започва и завършва от никъде. Тялото на Ан е безполово, облечена в суичър и дънки прилича на тинейджър и дълго се чудиш мъж или жена е това. Сетне монотонно стои в единя ъгъл и целия „сюжет” е дръзването да се отиде до другия ъгъл на сцената. Кинемата е невротично натраплива като от нервен тик и от задълбочила се депресия и създава впечатление за тяло на аутист. Звучи досадна еднотипна поп-рок музика на женски вокал. Добре, тялото е наказание, натрапена реалност върху личността, материална самота. Добреу цялостния човек не е само тялото си, или пък е само него и затова се преживява като крайно нищо. Изобразяването на тази нетъждественост, на това болезнено страдание е един от шаблоните в съвремия танц, но все още се учудвам, че така „натрурално” се превеждат лайтмотивите на модерността. Ан обаче освен отбелязване не прави нищо, не стига никъде. Разбира се, началото без начало, краят без край също са били проиграни като стилистически маркери, но в последна сметка заболяването е ясно – изкуството тълкува, интерпретира, дори когато не може да предложи терапевтична стратегия, то самото става „изцеление” чрез разбиране, а не се отказва да тъне в баналния омаломощаващ захлас пред произвола и случайността на естеството – наличното страдание.

Калер е толкова неподготвена в идеята си какво иска да осъществи от появата си, че се оставя на безкрайни невротични тавтологии и скучни намеци за полова унификация, за неопределеността на страстта като неопределеност на съществуване. В този „неонасловен” проект основното събитие е съзерцанието на НИЩОТО като нищо на тоталното о-нищостяване на телесната маса, на човешкото, което е толкова напразно и безпътно, че дори не може да намери пролука към действителността на интимното съзнание –имам тяло, то е живо и жевеенето не е просто болка.


Untitled Stills обаче повдига един от най-съществените проблеми на съвременния танц – а именно прекрачването на всички граници води до порочна неопределност, бунтът срещу художествеността на помага да се измайстори по-достоверно усещане за направата на мирозанието и ролята на човека в него. Все още колкото и чисто, свободно, намерено, случайно, ежедневно и т.н. да е движението като стил, то си остава прозрение за човешкото КАК. Как човекът носи тяло, как създава движение, събитие, как тълкува театъра на себе си и света, прозрение за това как да си и как всяко „какво” се нуждае от свое решение, констелиране, т.е. от свой начин – как. Най-силните прояви на фестивала са обговаряне-онагледяване именно на „как”, на същността в-през-чрез формата на това, което сме. В това като че ли е и основната роля на изкуството и танца да моделира „как”, да разширява границата на моралното, да го оспорва, прекрачва и въпреки това да остава морално, т.е. човешко, защото познаваемо е само морално човешкото, докато за останалото можем да имаме само интуиция, опасения или страхове, но не е познание. Движението е „как” на живеенето и в търсенията си съвременното изкуство се опитва да долови многоаспектността и уникалността на тези неизчепаеми инвариантни „как”, осъществени в меката и неумолима матрица на тялото.

Съвременият танц не е откъснат от общите духовни търсения, дори би могъл основателно да се възприема като радикално поле за художествен траснформация, в която екзистенциалните и ментални модели намират своето реално „арт” превъплъщение. Ясно е едно нетолерантността на вкусовото тесногръдие е неприложима към разбиренето на неговите явления, което обаче не дава основания за леснина, а напротив изисква очевидна рецептивна подготвеност, познаване на културните кодове. Защото танцът днес наистина се осъществява с помощта на многоаспектен медиен апарат, театралните поуки са живи, съществува и психологически ракурс, шокова сугестивна наситеност, виртуозна техническа обезпеченост. Танцът прекрачва всички зададености, ограничения и стереотипи; не позволява никакви готови ценности, шаблони, клишета и идеи да го подчиняват, ограничават или предпоставят и като изкуство на вътрешната свобода цели да постигне едно единствено нещо, да ни върне нашата собствена безграничност, да ни позволи да преживеем отново и при това същността си, в дълбоката интимност на телесно-душевното си единство – своята истинска свобода, което ще рече разноречивата, многообразна, пъстра и нееднозначна човешката участ.

Част първа: Dance contra Dance


  • Снмиките в статията са от архива на "Антистатик" и фотографии на Петър ПЛАМЕНОВ и на Gene Schiavone;

петък, 3 юни 2011 г.

Тъгата на младия Пикасо

Кольо Карамфилов, Младият Пикасо; Масло, платно, Размер 80 x 60


За картината на Кольо Карамфилов 
"Младият Пикасо"



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Не е рядкост в историята на изкуството художник да прави портрет на свой колега - един от най-известните примиери е портрета на Пол Гоген от Ван Гог. Въпреки това съревнованието благородно или не до там на пистата на портретуването създава от всеки подобен акт провокативно художествено явление. Портретът както и автопортретът са особено психологически наситени жанрове, чиято цел е да обобщят духа и неговото просветване в лика.

В своето платно "Младият Пикасо" Кольо Карамфилов прави портрет не просто на свой колега, а и на митологизираният образ на модерния творец, на онази безгранична душа дръзнала да преобарне представите за това какво е изкуството, творбата и човека, който ги осъществява. Въпреки привидно ироничната сила на образа тълкуванието на Карамфилов отива по-далеч от визуалната задявка и хитроумната игра. Да, младият Пикасо е с бяла коса - бил ли е някога незрял обаче в творбите си този пламенен рисувач?! Държи в ръката си цигара, чиито дим се превръща в мълния, но не е ли било поразително делото му, характера му, дръзките му мисли. Не се ли е превърнал в Гръмовержец за живопистта на ХХ-ти век?!

Пабло Пикасо, Автопортрет, 1906;

Портретът на Карамфилов коренспондира и един ранен автопортрет на самия Пабло, където все още не съвсем популярния млад творец, рисува себе си в минорно емоционално състояние, издаващо вътрешен свят, изпълнен с очакване, тъга и търсене.

Платното притежава релефна осезаемост, мазките създават някакво усещане за керамика, за топлина и хлад едновременно, за сбор от глинени плочки, за изпечена глазура и по този начин напомнят за византийската керамична иконопис. Сигнификативност допълнително засилена от златно варакосания фон на творбата.

Но Карамфилов не спира до тук - ликът е разработен иронично в стила на кубистичния поглед на съставността на детаилите и тяхното уедряване и съзнанието за несъвпадането им. Лицето на Пикасо според Карамфилов е изпълнено не само със страст, която го начупва, но и с някаква меланхолия - погледът е дълбоко интровертен, унесен в живота на вътрешните събития, невиждаш външното, устните са малки и съсредоточено притворени, а общото внушение след първоначалната хумористична ведрост всъщност достига до тъгата, до онази тъга, която познава всеки творец и най-великият и най-незначителният.

Творчеството е вид бягство и утеха за неспособната да се нагоди към действителността душата, колкото и да спасява изкуството, то не спестява нито една скръб, но открива път към най-страшното страдание - не е по силите на човека да сътвори нещо повече от проблясък на свят, на живот, от илюзия и всичко е просто сладко-горчив сън, мимолетна дрямка между безначалната, безкрайна и безутешна вечност на нищото.

Кольо Карамфилов е сред най-изявените, провокативни и нестандартни съвременни художници у нас. Работи едновременно като живописец, график, сценограф, скулптор, илюстратор. Роден е през 1963 г. в гр. Пловдив, където преди няколко години съдейства в създаването на модерната галерия P.A.R.K.

Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на Гран при от Първото международно триенале на графиката в София 1995, основател е на неоавангардните групи „Ръб" и „Диско 95". Работил е с скандалния украински режисьор Андрей Жолдак, бил е художник на филма „Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, илюстрирал е книги на Людмил Станев и Елин Рахнев.

Стилът му съчетава елементи от абстрактния постекспресионизъм с елементи от неорелизма, но като цяло рисунъкът непрестанно търси обновление, провокация и дръзки решения.

Пабло Пикасо, Автопортрет

Обикновеното като опиянение

Обикновеното като опиянение

Цанко Цанков, Шишета; Масло, платно, натюрморт; размер 80 x 70


За изкуството на натюрморта и
за картината на Цанко Цанков "Шишета"



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


"Шишета" на Цанко Цанков е колкото класически натюрморт - по тема, композиция и свето и цвето обработка, толкова и новаторско геометрично изследване на пространственото като споено взаимоотношение, което се превръща в красива и красноречива метафора. Вещите не просто стоят съмвестно едни до други - те си влияят и непрестанно влизат във взаимоотношения, постигат някакъв разказ, драма - ситуацията е колизия - превес, надмощие, отстъпване - вслушване. Фигурите на шишетата сякаш разговарят, споделят вести или тайни, ослушват се за чуждо присъствие.

Цанко Цанков е роден през 1962 г. в София. През 1988 г. завършва Националната художествена академия, специалност Сценография. През 1988 започва преподавателската си кариера като учител в Тhe Stage Designers Art High School – Пловдив. От 1992 е художествен дизайнер в БНТ – София. През 1994 и– 1998 осъществява арт експедиции до Индия и обучение в Vradja academy – Vrindavan, Uta Pradesh.

Творби на Цанко Цанков са обект на притежание на редица частни колекции в България, Германия, Холандия, Англия, Италия, Испания, Белгия, Франция, Великобритания,Гърция, Индия, Сирия, Аржентина, Мексико, САЩ, Япония. Негови произведения са част и от множество обществени колекции сред тях са : Националната галерия, Пловдив, Градска галерия Владимир Димитров-Майстора, Кюстендил, Георг галерия, Suld, Westerland, Германия; Waytimor галерия, Лондон;йМиро галерия – Прага; Shardjah Музея за изящни изкуства, Shardjah, ОАЕ и мн. др.