Деликатност на докосването

Гостуване на Владимир Стоянов
като Родриго маркиз Поза

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

„Дон Карлос”, опера от Дж. Верди, Либрето: Жозеф Мери, Камий дю Локл по Фр. Шилер; Постановка: Пламен Карталов, Премиера 1996. Сценография: Любомир Йораданов, Костюми: Елена Иванова; Участват: Филип ІІ -Ангел Христов, Дон Карлос - Александру Бадеа, Родриго - Владимир Стоянов, Великия инквизитор - Димитър Станчев, Елизабет - Радостина Николаева, Еболи-Даниела Дякова и др.

Някак скромно и като че ли безшумно премина гастролът на големия баритон Владимир Стоянов на сцената на Софийска опера; при това при не дотам пълен салон. Макар и вече да е вписал името си измежду най-успешните български оперни таланти и сред най-интересните изпълнители по световните сцени, изявявал се в Ла Скала, Театро Сан Карло, Театро Реджо, Торе дел Лаго, Венеция, Анкона, Парма и Бусето, Дойче опер, Мюнхен, Цюрих, Карлсруе, Ротердам, Амстердам, Сантяго де Чиле, Билбао, Тетро Колон, Метрополитън, Пекин и къде ли не, все още у нас не получава необходимото за уменията и класата си признание. Факт по-скоро правило в българската реалност, отколкото изключение. Очевидно Владимир е надарен с така нехарактерната за времето ни скромност, но нашето общество е длъжник към талантите и още повече към успелите да се преборят, единствено чрез качествата си, с конкуреннцията на небивалите рекламни ореоли в епохата на суперзвездите, създадени от влияние и пари, стопявайки границата между голямо и малко, значително и незначително, ценност и продукт.

Баритонът Владимир Стоянов

Пренебрежително е подобно гостуване да попадне в блатото на обичайното духовно безветрие и да утихне без смисъл. Само преди две години Стоянов, за първи път пред българска публика, дебютира като Риголето, но и тогава пак всичко утихна, може би и защото самият певец не беше във върхова форма. Затова пък сега като Родриго се показа в целия си блясък и като певчески способности и като артистична одареност. Тази партия разкрива в пълна мяра вокалното му богатство и интерпретаторско пълнокръвие. Очевидната музикалност му помага да се натъква на изключително деликатни нюанси, да гради психологиски кулминации както героически обертонове, така и дълбоко екзистенциални. В негово лице маркиз Поза е не просто пределно почтен човек на честа, но и решителен, мъжествен приятел, който подкрепя свободата на сърцето, като свобода на съществуването, тъкмо защото сам е способен на изключителна обич и приятелска преданост. Трагичен герой, защото достойнството не му позволява да пренебрегне и драмата на бащата, също както споделя терзанието на сина. Именно деликатността и дълбочината в подхода към партитурата, лисата на пренасилване, на преекспониране, умението за вглъбяване, отличното патньорство са причина за сугестивната енергия на Стоянов на сцената. Гласът е ту примамливо плътен, топъл, релефен и щедър, ту просветлен и окуражаващ. Умее да постига внушителни обеми, също както пластически насища експресивността в sotto voce. Сцената на смъртта разтърсва, защото лайттемата на клетвата, чрез гласа на Стоянов, като че ли се превръща в тема на съдбата, на неизбежното крушение, поради личната безпомощност, но въпреки това, съхранила сила за някаква нова надежда, обещана от саможертвата.

O Infante Dom Carlos,  от Alonso Sánchez Coello

Учудващо е защо съставът е по-скоро за редови спектакъл, отколкото за гастрол и защо са направени компомиси при наличието и на интересния италиански диригент Алесандро Санджорджи. Той не търси обичайната звукова драматичност и сгъстеност на краските, нито смущаващата сила на тембрите, не полага акцент върху мащабния и монолитен звук, а напротив нетрадиционно се съсредоточава върху елегантността на линиите, звуковото изящество и мелодичната плавност, без да пожертва нито за миг вътрешната логика на стегнатите темпа. Интерпретация, която пъвоначално изненадва, но е последователно и убедително защитена, доказвайки основанията си – все пак Верди пише „Дон Карлос” в стила на френската лирическа опера, в модите указани от Майербер. Препотвърдена и в естествеността, с която партитурата търпи подобно решение и в особената жизненост на акустична гама, която освобождава музикалния дух от стереотипа на мрачната строгост, при тълкуванието на тази зряла опера от втория период на композитора. Ракурс, спомагащ за психологическото натрупване на напрежението, което Верди умишено напластява като градация от забрава, отдаденост, съмнение, ревност, през боязън, та до трагическа непомерност. Под палката на Санджорджи оркестърът е концентриран, стегнат и без затруднения следва логиката на темпоритмичните трансформации. След последните съкращения хорът на Софийска опера не само е оредял, но като че ли е напълно дестабилизиран – дамският хор така и не успя да влезе навреме в темпо в сцената с Елизабет. В общите сцени има нелепи разминавания между групите, какво остава да говорим за изравненост на гласовете или цялостно стилистично търсене.

Като Филип ІІ дебютира обещаващият бас Ангел Христов. Разбира се, партията е препъни камък и изисква много опит и зрялост от всеки изпълнител - въпреки красотата на гласа си Христов все пак не смогва да овладее многобразната психологическа и музикална плътност на партията, но демонстрира стабилност, която би мога да бъде залог за успех. Значително по-убедителна е опитната Радостина Николаева като Елизабет. Умението й да открива точна писихологическа окраска е подплатена от вокална сигурност и пленителна изразителност в лиричните момети. Николаева е силно емоционална и еднакво добре се чувства както в бляскавите виртуозни моменти, така и в по-тихите интимни състояния, където гласът й умее да вирбрира с покоряваща съдечност и мекота. Румънският тенор Александру Бадеа като Дон Карлос, когото слушахме в началото на сезона в „Лакме”, а по-късно и в „Хофманови разкази”, затърждава впечатлението, че търси по-скоро външните ефекти, отколкото задълбочеността. Еболи на Даниела Дякова е по-скоро безцветна.

Ако има нещо, чието отстътвие твърде настоятелно да се натрапва в настоящето - и като обществената форма на съществуване; и като израз на вкус спрямо изкуството - е отсъствето на деликатност, на онова почтително отстояние на уважението, което съхранява както смисъла, така и ценността. Значимостта от появите на подобни артисти от ранга на Владимир Стоянов ясно възстановяват точността на мярата, по която е редно не само да съдим за изкуството, но и по която следва да живеем и устояваме дните си.

Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - "Владимир Стоянов като маркиз Поза" - Брой 23 (2641), 17 юни 2011;