Концерт на Красимира Стоянова
в София
Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg
В най-дълбокия си аспект красотата, разкрива нещо вечно, неизменно и неназовимо, което лежи в същността ни и не е просто заблуда от обикновеното доволство на мига. Докосването до същността винаги изглежда поразитено, ново и неочаквано. Парадоксът е, както прекрасно Ференц Лист възкликва: „Всичко вече е казано, но всичко следва да се изкаже наново.” Концертът на Красимира Стоянова със Софийска филхармония под палката на маестро Георги Димитров бе нещо повече от сублимно музикално преживяване, което дълго ще се помни. Защото на музиката бе възвърната, отдавна изгубената привилегия, не само да пречиства и повдига духа, но и да сочи смисъла през житейската суета.
Майсторството, безупречната прецизност, честност, скромност и постигнат художествен максимализъм на Красимира Стоянова за миг ни припомнят какво e голямото изкуство и какво значи голям артист, вокалист, интерпретатор и щедър дух. Разбира се, не и без приноса на диригента, преобразил оркестъра, изтръгвайки го от безстрастността, превъръщайки го в чувствителен и отзивичив партньор. В симфоничните моменти - увертюрата на Супе „Поет и селянин”, танците из „Фауст”, интермецото от „Селска чест”, маестрото постига блясък, пищна колористика, красиви линии, изградени с мащаб и замах поанти. Учудващо е защо толкова рядко софийската публика може да се радва на маестро Димтров – един от последните мохикани на голямото диригентско майсторство.
В рамиките на по-малко от половин година можахме да чуем, а и да сравним, със собствени рецитали или участия, почти всички големи български оперни прими, наследили онова митично златно поколение на дивите Гена Димитрова, Райна Кабаиванска и Анна-Томова Синтова – като се започне с изгряващата Соня Йончева, преминем през Цветелина Василева, Александрина Пендачанска, Веселина Кацарова и стигнем до Стоянова. Тя обаче успя не само да защити световната си слава, но и да се открои и изненада. Учудваща е лекотата и убедителността, с която певицата разкрива неочаквано широкия си творчески диапазон. Само преди няколко години показа едно нетипично лице с магнетичните си превъплъщения в рядък славянски репертоар, наложи се сред най-рафинираните вокалисти на Чайковски, после открои майсторството си в опери на Рихард Щраус, Верди, Пучини и др.
Сега се представя с промислена, класически бяскава сопранова, но и разнообразна програма от арии на Росини, Гуно, Верди и Пучини, Стоянова изумява със стилистичния си пуризъм, задълбоченост и виртуозност. В нейното изпълнение като че ли можем да дочуем самия замисъл на композитора. Липсва каквато и да е била тенденциозност, маниерност в акцентите или желание за оригиналничене и преекспониране, което да се разчита като особена и специфична интерпретация. Водещо е основното чувство за вокална хармония и естествена спонтанност при звукоизвичането. Красимира е издигнала прецизността, вниманието към детайла и уважението към композиторското намерение в основно естетическо кредо. Стилистичната й акуратност се дължи на търсенето на пределна вокална чистота, нюанси и духовна почтеност. Глъсът й е необикновено богат, мощен и едновременно с това безупречно кристално бистър, ясен и звънлив, но и способен на безбройни нюанси, полутове и меки деликатни оттенъци. Прекрасено изравнен от низините до най-високите тонове, а преходите се осъществяват напълно неустено с лекота и някаква невероятна грация. Рядко може да се чуе подобно изящно легато, покоряващи пианисими и майсторство в работата с динамиките в оцевтяването и медзавоче.
Енергията на вокалното движение не се постига чрез напрежение и фрустрация, а чрез мощта на отлично контролирания въздушния поток, което придава класическа озвученост дори на полутоновете. Образцовото интелигентно вокализиране освобождава и прави възможно усещането за художествена достовеност и стилистичната чистота, които Стоянова внушава във всяка фраза и тон. Прекрасната дикция озвучава не просто отделната дума, а намира отсянката на вокалния миг. В речитатива и арията на Матилда от „Вилхем Тел” вокалната грация сякаш въплъщава самата представа за белкантовото пеене, блясък, лекота, елегантост, безкомпромисни височини. Не по-малко поразяваща по виртуозност е арията на Маргарита из „Фауст ” на Гуно, сияйно-бравурна, но тук се появява и нещо по-тъмно, загадъчно, зад увличащия валсово-танцувален устрем. В знаменитата „Vissi d`arte” от Тоска на Пучини чуваме една дълбока болезнена изповед, равносметка, която започва от едно полусподавено ридание, за де се превърне в съдбовно прозрение и гореща молитва.
По начало най-трудни са ариите-емблеми тъй като те са обраснали с аурата на множество талантливи решения и индивидуални прочити. Стоянова не се страхува от възможните сравнения. Нейният тълкувателен подход е по някакъв начин реставриращ, тя възвръща на познатото, на тривиализираното неговия изначален, първичен, свеж и художествено невинен блясък. Тя потъва в полутона, в детайла, откъдето извича неочаквана красота и поетичност, не изопъчава и маскира, а осъществява в макисмална пълнота заложеното в музикалния текст. Всичко е изпято - всяка височина, всеки полутон, вяка плътна низина. Може би това се дължи на прословутия й опит като цигулар, като интструменталист, взрян във всяка подробност, но всъщност е белег на особено дарование, на извънредна музикалност и творческа почтеност, загърбена днес, поради фалшивото себеусещане за нарцистична самоценност на редица „велики”. Във двете арии от Верди „Ritorna vincitor” и „Песен на върбата” от „Отело” Стоянова сгъстява драматичните нюанси.
Именно тук разгръща цялото си дарование, цялото изобилие от сияйни пронизващи височини до покъртителна лиричност и трагически интонации. Като че ли емоционално най-въздействаща бе молитвата на Дездемона –градацията от нюанси изненадва, гласът е ту пределно крехък, ту извисяващ се с една непоколебима вяра и жизнена сила. Неразбираемото съмнение в пределната преданост и отдаденост на любовта Стоянова въплъщава чрез експресивното редуване на разливаши се пулсиращи гласови вълни с по-тихи, напомнящи за придихания интонации, обагрени с унеса на люлчина песен, рязко надмогвани от едва сдържани ридания – чисто без вибрато, гениален семпъл лиризъм, с откровеността на едно смирение пред съдбата и пред неназовимостта на Визшата Воля. Обезоръжава и разридава и в първия бис молитвата „Велики Боже!” от „Мария Десислава” на П. Хаджиев – концертно и звукозаписно откритие на певицата, което поднася с много носталгия, любов и светла осененост, превърнала се в нейна своеобразна емблема. Съкровената интимност на мелодията от оркестара, оформена като прилив, е подета от гласа с покъртителна ранимост и прозрачност... Силната динамика на трагическа интонация обаче неочаквано е превъзмогната от пърхаща лекота на молитвения трепет и спасението на надеждата.
Изкуството на Красимира Стоянова радва, трогва, разтърсва и сочи, че истината е винаги пред нас и ни се разкрива, стига да имаме смелостта да обърнем очи към нея, силата да понесем покъртителното й откровение и великата й красота.
***
Чуйте тук концертът на Красимира Стоянова в София -„Междувремие 1890-1914“, Зала „България“ / 31. януари. 2016 год.
• Франц фон Супе – увертюра „Поет и селянин”
• Джоакино Росини – операта „Вилхелм Тел“ – речитатив и ария на Матилда из II действие – S'allontanano аlfine..Selva opaca...
• Шарл Гуно – операта „Фауст” – Балетна музика из V действие
• Шарл Гуно – операта „Фауст“ – речитатив и ария на Маргарита от III действие – Je voudrais bien savoir... Il était un Roi de Thulé...
• Джузепе Верди – операта „Аида“ – ария на Аида от I действие – Ritorna vincitor...
• Джузепе Верди – oперата „Отело“ – сцена, песен за върбата и молитва на Дездемона от IV действие – Mia madre aveva… Ave Maria…
• Пиетро Маскани – операта „Селска чест“ – Интермецо
• Джакомо Пучини – операта „Тоска” – ария на Тоска от II дествие – Vissi d'arte...
• Алфредо Каталани – операта „Ла Вали” – ария на Ла Вали от I действие – Ebben? Ne andrờ lontana...