Вътрешено виждане

 

„Потърси лицето ми” - роман на Джон Ъпдайк 

 

Автор: Джон Ъпдайк

Издател: АВС

Категория: ХУДОЖЕСТВЕНА

Страници: 320 

Корица: мека

Формат: 14.5 / 21.0 см

ISBN: 9789549323375

Цена: 14.00лв.

Вашата цена: 9.80 лв.

Спестявате: 4.20лвл

Поръчай

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

В свят, където всичко е образ, литературата се нагърбва с нова, значително по-трудна задача – да изразява скритото от очите, скритото от демаскиращата, разсъбличаща магия на погледа. И както абстрактната живопис е опит да се изведе същността на вътрешния живот във видимостта, така думите днес трябва да се превърнат във вътрешни портрети на човешката същност, на интимността на съзнанието, което узнава и прониква в себе си.

„Потърси лицето ми” от 2002 г. е един от последните романи на Джон Ъпдайк (1932 -2009), и излиза за първи път на български език. Ъпдайк има славата на извънредно плодовит писател-новелист, който издава нова книга всяка година. Създал е 22 романа и едва ли не необозримо количество разкази, есета, литературна критика като своевременно публикува и десетина книги с поезия. В този роман, посветен на една именита художничка, на живота в и чрез изкуството, на живописта в дълбочина Ъпдайк повдига въпроса за отговорността, която човек носи пред себе си като творец на своята личност, на своята съдба, на истинското си лице... Тревожи с осъзнаването как всяка личност е част от съзвучието на мирозданието и във взаимовръзките с другите, със света всеки винаги се оказва пред тази отговорност. Какво прави човек от себе си, до къде се простират способностите му да въздейства на живота си и в последна сметка, в какво лежи изначалната вина на съществуването? – вътрешната динамика на романа се задава от тези клокочещи, под привидното безгрижие питания.

Наглед историята е камерна, построена като мемоарно откровение или гигантско интервю, което се разпростира като структуро организиращо начало. „Потърси лицето ми” е в пълния смисъл на думата постмодерен роман – голям разказ, осъществен черз експлозиите на безброй микро истории, чиито мозаечен произвол в един момент се превръща в ясна катина на една човешка съдба. Ъпдайк се заиграва с шаблоните на постмодерното писане – игровото начало, фрагментарността, множествеността на разказите и нееднолинейността на репрезентирания свят от една страна, а от друга с формалните постулати на високия модерен роман. „Потърси лицето ми” е работа, чието действие се развива в един единствен ден, подобно на емблемата „Одисей” на Джеймс Джойс, не рядко се предава гласа на „вътрешния поток” измежду изречените спомени, а писихологическият уклон е част от авторовата дискурсивна позиция, скрита зад гласовете на двете жени, чиято изящна диалогична игра е емоционална, мирогледна и онтологична битка.

И така „Потърси лицето ми”, разкрива живота на една художничка чрез собствените й спомени, измежду лъкатушенята на един не лек разговор за успеха, кариерата и триумфа на живопистта, за отношенията мъж-жена, любовта, таланта и излъганите надежди. 79-годишната  Хоуп, приема за интервю в своята провинциална къща в щата Върмонт младата 27-годишна журналистка от Ню Йорк Катърин, която иска да напише   статия за живота и творчеството й. Хоуп търпеливо разказва за редица събития от дългия си живот. В ранния предпролетен ден, наситен с „аромат на сезон, който предстои” в хола или докато пият чай в кухнята Хоуп споделя за своите именити съпрузи, за бясъка и славата, но и за изгубените надежди, за разочарованията и за силата на духа... Скоро обаче Катрин осъзнава, че Хоуп е подчинила своя собствен артистичен талант, за да подкрепи кариерата на своите съпрузи и е изневерила на дарованието си...  

Инкорпорирането в текста на няколко романови начала като мемоарното, биографичното и психологическото, покрити от общата структура на интервюто, по ироничен начин разобличава настоящата ситуация на човешкото, което съществува наистина само докато бъде отразявано, предавано от медиите, но оставено само на себе си чезне. Днешната фалшива откровеност, от която се храни егото и медийният рейтинг са ново лицемерие, което е по-опасно от обичайната престореност и двуличие, защото се самозалъгва и този, който лъже, докато се представя пред другите.

Ъпдайк не е далеч от усещането, че днешният човек се страхува от откровенноста и я прикрива зад темпераментно безсрамие, което граничи с рушителния цинизъми срещу всяко достойнство и човешко право на свенлива интимност; от натрапливата и продажна показност на изиграна искреност пред медийте, пред другите, но не и пред себе си. В лицето на своята централна героиня Хоуп белетристът разкрива несъстоятелността на медиизираното общуване, което дистанцира, а не пресеща хората, представя, но не разкрива темперамета, говори, но не осъществява диалог... Оттук и непрестанното усъмняване и подозрителонстта на Хоуп в подбудите на Катърин да пита, да пише, да се интерува. А всеки поглед е зов, отрковение и съдба, но и акт на излизане навън, на любопитство и сила, защото който поглежда навън, рано или късно следва да се обърне навътре, към своето, към дългите проекции – отражения и сенки в себе си.

Джон Ъпдайк е сред най-значимите представители на Американската литература от втората половина на ХХ-ти век, носител е на множество литературни отличия, сред които и две награди Пулицър за своята знаменита тетралогия от романи за заека „Заеко, бягай”, с подобно постижение може да се гордее още само Улям Фокнър. Всъщност през в целия си творчески път Джон Ъпдайк продължава голямата реалистична традиция на американския роман на ХХ-ти век. Ето кое дава право на британската литературна звезда Иън Макюън през 2009-та, да възкликне, че със смъртта му идва "края на златната ера на американския роман през втората половина на 20 век". На практика изкуството на Ъпдайкамериканската традицията на Фокнър и   Фицджералд, от друга поема щафетата на европейските търсения по отношение на психологията, пола, сексуалността на Дейвид Лорънс, интелектуализма на Джойс и не на последно място представянето на индивидуалното съзнание на Марсел Пруст.

„Потърси лицето ми” въпреки, че е една виртуална история на модерното изкуство, в основата си полага най-съществения проблем на модерното изкуство – отказването от образа, надхвърлянето, надрастването на реалността на видимото и потъването в стихията на сетивността отвътре. Преходът от реалистичното, регионално изкуство към абстрактната обобщеност и психологическа откровеност са обрат не само за изкуството на Живописта, а духовен обрат за всички хора – генерална културна трансформация на погледа към съществуването, на знаенето какво и кои сме и къде сме себе си – от грубия материализъм на перспективата, към изплъзващата се субтилност, към „духовния живот” вътре в индивида. Едно ликуващо завръщане или по-скоро припомняне на забравеното, на: „многоцветното нашествие в един нов езически свят, изкуството, съблечено от своите задължения към историята, към благочестието, към всичко, освен към славата на всеки ден и неговата пъстра кожа от цветове”.

Интересът на Ъпдайк към реалността на човешката съшност, в този негов двадесети роман, предприема един колкото интелектуален, толкова и  психологически любопитен ракурс – изкуството като висша духовна дейност, като място на непомерна свобода всъщност не е независимо от историята на света и на индивидите. Изкуството е форма на съпротива срещу обезумяването на човека, срещу „шутовския костюм на Дявола” и неговите саморазрушителни страсти. То е инструмент за познание, чиято дълбочина е непосилана за другите форми на знанието, то е вид вяра, която го превръща в начин на съществуване, защото „да правиш изкуство е най-възвишената, най-чистата човешка дейност, най-близкият досег до Бога, Богът, който е създал Себе си с това „бутане и дърпане” на цветовете”. Но самото изкуство е безмилосттно в откровеността си, тъй като е безстрастно и спокойно огледало за човешката направа, за човешкото в неговото живо и „пре-живяващо” събитието на съществуването естество.

Говорейки с Катърин, вглеждайки се в съвремената й фигура, обута с ботуши с дебели токове и дрехи от скъпа материя, предпочитаща кафе, пределно самоуверена, за да бъде деликатна, Хоуп неочаквано и за самата себе си изрича истината за своето изкуство – добре осъществено занаятчиство, защото се е отказала от най-скъпоценното в своето дарование, а именно странното, космизиращо и като че дълбоко инстинктивно чувство за красота. Хоуп е пожертвала именно него, за да изглежда „актуална”, за да бъде във вихъра на художествените полемики, но по този начин е осакатила себе си, своята способност да се докосва до истината:

„Чувствахме се много интелигентни, отракани и в известен смисъл леко порочни, проклети, дори злонамерени... За да има истински напредък, трябват не само смели сърца, но също така и известна гнилост в нещата, за която само някои посветени се досещат. Точно този подход към гнилото води до чувствителността и до смелостта. Шокът беше градивен, знаеше, че опитомяване означава заличаване на изкуството...

Чувствителността й към красотата, е онова, което я остави на второ място като художничка. Големите, великите творци отиват отвъд красотата – отхвърлят я. Дяволски дар, но Дяволът предлага в замяна света...”.

Красотата е сред централните теми на романа – тя изкача ту тук, ту там, но чрез нея Ъпдайк заговаря веднъж за способността на творците да изразяват себе си и втори път за поврата в мисленето на човека, за способността му да изпитва радост и интензивно и плътно да съществува в материята на настоящето. Защото за Хоуп красотата е някаква интезнивност, вдъхновение, мотив за любов, близост и изкуство и колкото и да бяга от нея тя винаги изпитва носталгия по откровението на хармонията. Оказът, пренебрегването на красотата за сметка на грубата, мъжка и стихийна изразителност на емоционалните турболенции, обаче я оттласкавт далеч от истината за самата нея, откъдето и горчивото чувство за жертва и вина...

Силата на стила на Ъпдайк е в умението му да разкрива драмата на един живот през детайлите и съсредоточеността на словесните нюанси. Думата тук е пространството на кризата, в което събитието получава своята точна оценка. Зад големия разказ в изтънчеността на наблюдението проличава търсенето на ценностите, които създават достойнството на личността. Те са малките повратни точки, в които от тривиалното се извличат ароматите на неповторимата съдба. Често критиците определят Ъпдайк като „невъздържано наблюдателен” – авторският му поглед умее  да превръща детайла в арена на големите събития за героя. Когато говори за цвета, за съхнещата пастьозна материя на маслото, за мамещото ухание на боите Хоуп разкрива дълбоката си творческа страст,  жуженето на надеждата, за чистата илюзия също както зад думите й за тялото на съпруга й великия художник Зак, лошия пияница, великия мъж, за чиито прототип Ъпдайк използва фигурата на Джакън Полък, прозира не толкова страстта, колкото „ежедневното чудо” на близостта и как и изкуството и любовта са форми на желанието на човека да съхрани, да възпре мимолетното, да осъзнае изплъзващия се живот, да насите дните с нещо повече от безсмислено изтичащи часове...      

„Потърси лицето ми” е сложен и нееднозначен роман, творба на творческата зрелост на Джон Ъпдайк, в която покрай множеството теми и проблеми се прокрадва и един много съществен въпрос – възможно ли е човек да живее и обича без надежда. Няма ли да се обезличи същността му ако се отдалечи от копнежа си по красота, ако се отрече от крехкостта на емоционалното си пъстроцветие – може ли да се живее отвъд вярата, отвъд ценността, отвъд Бога. Романът не дава отговори, неговата сила е в питането и опита за равносметка за личното крушение, за крушението на един грандиозен проект за човека като „венец на творението”. Защото се долавя един интимен благ и същевременно осъдителен поглед, който ни разкрива такива каквито сме не пред света, а пред самите себе си - и тук пред лицето тази хипнотична и ужасяваща гледка започва и завършва всяка история... 

• Гледайте представянето на романа по БНТ в предаването "Библиотеката" от 7. февруари. 2011 г.

Събеседване с душата

За поезията на Арсений Тарковски

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg


Двуезично издание

Издателство: „Ерго”
Поредица: „Събеседници”

Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов

Графично оформление: Илко Грънчаров

Обем: 500 стр. (вкл. цв. ил.)

Цена: 25 лв.

ISBN: 978-954-92279-7-0

Ж

ивотът на душата, вслушаността във вътрешния диалог, откриването на верен събеседник, дочуването на шепота на създанията ето едни от подтиците към поезия. Арсений Тарковски е поет на диалога, поет който превръща събеседването с душата – както със собствената, така и с тази на света - в път към истината, но истина не каква да е, а „поетическа истина”. Това не е онази истина на математическата наука, нито на логиката или пазара, това е истината за това какво значи да се живее като човек и как се прави това.

Постигането на тази истина е не просто прозрение, но е и чудо. То обаче се постига и като концентриране-вглъбяване и като от-варяне навън, като за-говаряне – дружеска беседа. Само така се преодолява несъвършенството на сетивата, надмогват се фантазмите на самоизмама и суетните заблуди на света. Поезията е особен диалог, който отвежда до истината, път през сърцето и ума, но не и през спора, през ироничното изобличение, а напротив през съзвучието; истина, постигната чрез прозрението, че „не сме за малкото създадени”(Паскал). Така именно душата и нейният самосъзнат живот става пространство и основа на истината. Сякаш на това изненадващо откритие поезията на Арсений Тарковски, дължи цялата си главоломна дълбочина и магнетична сила.

В своя предговор към неговите "Стихотворения", руската поетеса Маргарита Алигер признава: "Да се говори за стихове e въобще трудно, а за прекрасни стихове – двойно по-трудно. Възприемаш ги с чувствата си като музика, (а нима е леко да се разкаже за нея? Но ако все пак заставиш себе си да се освободиш от магията на поезията и да се вгледаш в поезията на Тарковски, ще стане очевидно неговото изкуство да възвръща на думите истинската им стойност и тежест, умението му внимателно да вгражда в своя речник нова дума или ново понятие, които озаряват изведнъж с нова светлина цялото стихотворение."

Каквато и друга роля да имат словото и поезията, те са най-напред огледало – огледало за вътрешния живот, за потока на мислите, глас на душата, откровение за трудно достижима истина. Поезията на Арсений Тарковски възниква тъкмо от дълбоката необходимост за самопознание, от настойчивото питане на вътрешния глас, който се обръща към себе си и мирозданието, за да се прозре скритата истина отвътре - в самия Аз, в битието, което поражда, носи и жертва същя този аз. Затова и стихотворенията на Тарковски, със своята класицистична умъдреност и спокойствие, са диалог, посветен на откровението на истината, течащо през меандрите на различните форми на съществуванието, а не самотен монолог на отчуждената от света душа.

Поезията на Тарковски е начин битието да бъде преживяно и пресътворено именно като лирическо откровение. Нищо не може да бъде откъснато и отграничено от този акт на лирическо познание. Арсений Тарковски е поет в класическия смисъл на думата, творец, който се само-осъзнава и съ-творява чрез словото, който разбира и разгадава битието през изкуството, който пише „стихотворението на света”.

Ето защо присъствито му в руската култура и литература е далеч от епицентъра на литературната суета и междуособни препирни. Цялата му поетическа същност е насочена към непреходното и всевременното към винаги актуалното за човека: дори когато повод за стихотворението е някаква повседневност – тя се разкрива в глобалния мащаб на човешкото.  В творчеството му има едно неокласицистично безстрастие към одързостените бунтарства срещу традицията. Още в ранните творби, както и в късните произведения, у Тарковски се открива пиетет към доведената до съвършенство форма – най-често класическа, чиято безупречност е съзвучна на проникновението, което достига мисълта, на хармонията, която е колкото бленуван принцип на живота, толкова и modus vivendi  изобщо на творчеството и на отделната творба. Съзвучието на мисъл и форма, на живот и поезия, на поезия и философия  е част от аромата на това творчество, което търси вътрешното взаимодействие, сцеплението между началата. Или изречено с други думи хармонията през противоборството, защото е дълбоко сродно с хераклитовия мироглед на потока, на съзвучието през противоречието. За Тарковски хармонията е диалогично състояние, което се разпростира до парадоксалния мащаб на цялостно завършен мироглед и до пределно изчистена лирическа структура, израз на взаимовръзката между откровение и цел, на оксиморонното единение между раздор и любов.

Това е поезия, наситена с уравновесеността на класическото аристотелово  умонастроение - говор за общото, за обобщения и цялостен човек, за уедрената картина на човешкия етос, концентрирана в личната нравствена отговорност; философско-лирически акт на о-целостяване на “самосъзнаващата се душа”, който е отговор на една поначало творческа, а и лирическа сама по себе си, стихия в човека – жаждата да се само-опознае, само-разгаде, да проникне в драмата на съществуванието, да го разбере и чрез това разбиране да извоюва правото да бъде творец на себе си и на битието си.

В изкуството на Тарковски по оригинален начин се съчетават две много сложни психологически състояния на актуалната “ситуацията на времето” и всеактуалната енергия на поезията въобще.

От една страна е съзнанието за унижения статут на все по-незначещата словесност на ХХ-ти век, на все по-ограничения й потенциал  да изразява  дълбоките „вътрешни съ-бития” на неизповедимото вътре на душата, в което се корени и страхът от повсеместна девалвация на словото, от цялостен упадък на духа – когато прекрачва отвъд речта и става а-граматичен, т.е. без-нравствен и без-словесен. Ако словото е откровение и присъствие на вложения в човека смисъл и морален мир, то без него смисълът и нравствеността чезнат, заплашени от похищенията на отчуждеността от себе си и без смислеността на усилието да бъдеш.

От другата страна на страха е носталгията по словото, надарено с демиургична, космизираща мощ, опитващо се -драматично и отчаяно - да промени, да пренареди света, да прекрати състоянието на креене, да спаси изгубеното, да отклони от погрешната посока и възвърне хоризонта, смисловия, семантичен хоризонт, възвръщащ надеждата. Стихът е жадуваното и дълго лелеяно чудо, чудото сега, което осмисля живота, което продължава да говори, въпреки упорито мълчащия зад битието Демиург. Въпреки катастрофичното усещане за забравеност, изоставеност и безродност, самото му очакване е парадоксално осъществяване на чудото; не само заради просветването на надеждата като актуално присъствие на желаното, а заради самата способност да се очаква, упорито да се надява -   това вече е акт на чудо.

В света ни няма чудеса –

очакване на чудо само.

Поетите крепи това,

че тази жажда извор няма.

А чудото е преди всичко удивление и поезията както се подчертава в един стих на Осип Манделщам дава: „...кръвните проби на сънища вечни,// вливай все тъй от бокал във бокал” (из стихотворението „Батюшков”). Тя е изконно лоно на това усещане, извор, който не утолява жаждата, а я превръща в спасение, защото се жадува не някакъв предмет или постигната цел, жадува се самата жажда, жадува са жаждата по живота.

 Думата-откровение създава свят, обяснява го и го изживява – тя е събитие и съдба. На едно място самият Тарковски казва: “думата в прозата и думата в поезията се отнасят помежду си като физическият опит към чудото” (1967).  Поетът притежава профетическа сила, прозира в миналото и бъдещето, разбира временното и вечното, той е буквално посредник между времената, защото се занимава с обобщения портрет на човешкото. Поезията е разшифроване на загадката на битието “на някакви звезди...безсмисления слог”, тя е заговаряне на битието и ухо за неговия все още нечленоразделен отговор.  Поезията прониква в смисъла, нейният език е език за същностите “надвременен език”, израстнал от самата тъкан на битието от каменните и растителни срички на битийния говор “Аз по каменна книга надвременен уча език”, език усвоен “от тетрадка на трева”.

Поезията припомня и проговаря този чуден и учудващ език на съществата, този   “птичи език”, който охранява смисъла и достойнството на всичко съществуващо: “тревите и близките не унижавах”. Владеенето на този език, говоренето на него, чрез поезията възвръща достойната мяра на човешкото и го съизмерва с непреходното “Цялата вселена,/ тихо, бос, смирено/ ще обиколя”. Поезията на Тарковски показва цялостния човек и се грижи за достойнството му, в смисъла на латинското dignitas:   духовно и физическо достолепие, за високото положение на човека като съ-творец, като даващ имена, като първенец, като великолепно творение като потомък на Адам: “...росата - това са сълзи./ Знаех: всяка фасетка .. на пламтящото слово пророческо дом е/ и секрета Адамов по чудо открих”.

Тарковски тъкмо като поет, като  опиянен от словото и близък с думите, има съзнание за този статут на човека, но пак като поет има особено самосъзнание, надарено със смирена гордост и благодарност, заради дълбокия вътрешен акт на беседата с чудото на живота; заради за-говарянето и проговарянето на всемира и съществата, които го обитават.

Затова и достойнството се мисли като човешкия начин за съзвучие със мирозданието, като баланс между началата на самото човешко, като онова равновесие, което предпазва от огрешеността като парадоксална „мелодия на тишината”. Целостта на човешкото едновременно тяло и дух, каквото впрочем е и самото слово - дух и материя, знак и действие; е онова, което човекът трябва да изисква от себе си, а не сам да се осакатява, като хули, тормози или  пренебрегва ту духа си, ту тялото си, защото:

Душа без тяло грях е,

тъй като то - без риза,

непочнати  увяхват,

дела и стих и мисъл...

Поезията възвръща на човека целостта, широтата на възмечтаното, спасява с “лекота небесна”от “тежината земна”, тя е един титаничен жест светът и съществуванието да бъдат не само изговорени, но и да им се даде тласък, да се намери изгубения хоризонт. В словото има някаква жертва, както има и отговорност и вина. Жертвата се носи от твореца, но чрез нея се осъществява спасението, защото ние не знаем в какво се състои нашето безсмъртие, но усещаме, че нещо в нас е безгранично, въпреки обречеността ни на времето; и вярваме, че не губим живота си в думите, а го спасяваме чрез тях, макар думите да костват и изтръгват живота си от нас самите. И както пише Тарковски: “Думата е само ципа/ на човешките съдби”. Защото вглеждайки се като в огледало в тихите води на словото, можем да съзрем не друго, а своето собствено раждане.

Поезията на Арсений Тарковски е лирика на ценностите на емоционалната и нравствена ценност, на уважението към живота и скромната, просветлена трезвост, която извежда из трънливите пътеки на превратната съдба. Лирика на самопознанието като алтернатива на разблудната лудост на световната гълчава и греховна безпътност. Досегът до нея възвръща доверието не само към словото, но и към нравствената сила у човека като цяло. Прозрение, което е твърде близко до думите на императора-философ Марк Аврелий: "Не прави онова, което съвестта ти осъжда; не говори онова, което не е в съгласие с истината; спазвай това и ще изпълниш всички задачи на живота си."  

А стихотворението на света трябва не само да бъде из-речено, но и из-живяно. Само така  то действително се осъществява.

* Като илюстрации към материала са използвани репродукции на картини и литографии на Марк Шагал

Достолепие на географската карта

   

Кратка история

на най-голямата книга в света

Петър ПЛАМЕНОВ 

pet27@abv.bg 


Питали ли сте се коя е най-голямата по обем книга в света?!
Наскоро изследване даде отгвор на този любопитен въпрос. Оказва се, че тове е знаменитият "Атлас на Кленке" от ХVІІ-ти век. Височината на книгата е колкото среден човешки бой, а разгръщането й коства истински физически усилия и изисква здрава мускулатура.

 

 Забележителният "Атлас на Кленке" е книга на достолепието и властовата импозантност, тя е част от възстановения бясък на кралската инсигния, към която богатите изразяват почитта си.  "Атлас на Кленке" е висок 1.75 метра и дълъг 1.90 метра. Книгата се съхранява в Британската национална библиотека. Необходими са поне шест човека, за да бъде вдигнат и още двама, за да бъде разтворен...

Създаването му се приписва на холандски принц Йохан Морис от Насау. Атласът вероятно е бил притежание на холандския търговец Йоханес Кленке, който го поднася като благодарствен дар на английския крал Чарлз II през 1660 година, по случай възстановяването на Монархията, като по този начин намеква за бъдещите добри търговски връзки. Картите в атласа са повече от географски нагледи – те са преди всичко визуални енциклопедии на епохата си и на светогледа на човека след Великите Географски открития.  

Книгата съдържа колекция от 37 големи стенни карти, отпечатани на 39 листа, в това число карти на земните континенти, на Британия и на други европейски страни. Сбиката изразява като компендиум цялото познание за географията и историята по онова време.  

Тогава, в средата на ХVІІ-то столетие, холандците установяват господство на картографския пазар, което продължава близо още век. Множат и се картите, събрани в луксозни атласи и подвързвани като книги. Атласът на Меркатор* от 1607-1608 г. съдържа 146 карти; 40 години по-късно в четири- томния Atlas Novus на Хенрикус Хондиус и Йоханес Янсониус са включени 357 изображения. Броят им достига 593 в единадесет томния Atlas Major на Йоан Блау от 1662 г. Френските крале полагат големи усилия да утвърдят френска картографска индустрия, която накрая се налага над холандците.  

 

 През 1828 г. крал Джордж III, подарва знаменития атлас на Британската библиотека, като част от по-голямо дарение от географски карти и атласи, книгата обаче веднага е засекретена в архивите. Реставрацията му е отложена и едва през 1950 г. атласът е преподвързан и възстановен.  За първи път обаче след повече от  350 години през април 2010 г. книгата е била публично оповестена и изложена в мащабна експозиция в Лондон на картите, съхранявани в депата на Британската библиотека, при това с разгърнати страници.  

Интересен факт е, че през октомври миналата година издателят Горъдън Чиърс - Gordon Cheers, от Австралия предприема нов, крайно амбициозен, проект. Той прави  нов световен атлас, наречен „Земя”, публикуван само в 31номерирани копия, чиято цена е от 100 000 $ броя, който в момента държи първенството за най-голяма книга на света и е по-голям от  "Атлас на Кленке" с около една човешка стъпка.  

Човешките чудаса - древни или нови, каквото безспорно е и достойният за кралски очи и почест "Атлас на Кленке", макар и преходни, все още събуждат у нас възхищение, скрита гордост и някакво странно желание за познание, защото какво ли е по-силно от любопитството?! 

Да стреляш с думи

За автобиографичната книга на Сър Шон Конъри

“Да бъдеш шотландец”,

Автор: Шон Конъри и Мъри Григър

Обем: 416 стр.

Корична цена:  29.90 лева

Издателство “Еднорог"

ISBN: 978-954-365-082-8

Подвързия:  мека

Изданието е луксозно и богато илюстрирано

“След като актьорите така или иначе навлязоха в политиката, ми се иска да можеше Шон Конъри да стане крал на Шотландия.”

                                                    Джон Хюстън

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

 

Може ли с думи да се стреля толкова точно както с куршуми. Може ли думите да разкажат истината за една съдба?! Автобиографията на магнетичния Шон Конъри - “Да бъдеш шотландец”, прави опит да даде отговор на тези вечни въпроси.

Автобиографията е особен жанр – пределно любопитен, но и труден. Някои писатели стават велики не толкова, чрез останалото си творчество, колкото посредством сполуката си в този мемоарно-приключенски жанр. Той не е привилегия само на литераторите, на хората, отдали живота си на изящната словесност, но не рядко е дело на велики и знаменити личности с какви ли не професии. През ХІХ - ти век знаменитости наемали „литературни роби”, които да разкажат чрез словесния занят живота на някой знатен и знаменит, чието битие не бива да се забравя. Автобиографията е насочена срещу онова, което не бива да се забравя от собствения живот, но и което непременно трябва да бъде споделено с другите.

ХХ-ти век откри автобиографията на звездите, на киноиконите, на образите на попкултурата. Днес всеки може да си напише книга, да си наеме редактор-съавтор и да ознаменува юбилия си, пък бил той и само две десетилетия, стига да разказва по законите на пазара, да носи печалби, да не затруднява публиката. И въпреки това жанрът на автобиографията не губи своята тежест, а и популярност – това е така, защото все пак думите в автобиографията се оличностяват, зад тях застава с целия си авторитет, онзи който ги пише, и то от позицията на натрупан опит, на преживяна мъдрост. Автобиографията ще продължи да съществува и ще бъде любопитно четиво – веднъж защото съблазнява с откровеност, втори път, защото събужда апетита за пикантното, за тайната, разплита нишките на взаимовръзките и взаимодействията, говори за интимното, изповядва, което е непознато, но най-вече защото разкрива съдбата на един човек и усилията му.

“Да бъдеш шотландец” от Шон Конъри и Мъри Григър (небезизвестен писател и режисьор-документалист) е не просто изповед или любопитен разказ, а книга за страстта и за връзката на един човек, бил той и знаменита личност, с родното му място, с културата, от който произхожда.

Легендарният актьор с филмография от над 70 пълнометражни филма, надмогнал нищетата и несретничеството като Агент 007 в шест от филма от поредицата за Джеймс Бонд, с героите от “Името на розата”, “Недосегаемите”, “Скалата”, “Клопка”, “Човекът, който искаше да бъде крал”, „Могилата”  и др., разкрива в своята необикновена  автобиография истината за успеха и за трудностите по пътя. Знаменитият актьор, спечелил си слава като един от най-сексапилните мъже в историята на киното, разказва как преди да попадане под светлините на прожекторите е печелил хляба си като...освободен професионален войник,  бодибилдинг състезател, докер,  певец в хор, доставчик на мляко, полировач на ковчези, плажен спасител, дори модел за актови рисунки в художествена академия. Докато внезапно един ден всичко се преобръща... Но за шанса трябва не само упорито и да се работи, но и да си готов.

 “Да бъдеш шотландец” е книга колкото за звездата, толкова и за обикновения човек; за великолепието и приключенията, но и за изпитанията и уроците на живота. Автобиография на горда личност, но и разказ за историята и културата на една горда страна. Още в предговора Шон Конъри споделя: “Трите големи страсти на моя живот, като изключим, разбира се, Мишлин, с която сме женени от 1970 година, са актьорската ми работа, спортът (най-вече голф) и Шотландия. От тези три страсти бих поставил на първо място Шотландия и шотландската политика.”

С безпощадна откровеност достолепният актьор, заслужил титлата Сър..., разкрива как киното променя живота, но и колко трезвост и сила са необходими дори за успелите хора. Темпераментът на Конъри личи и в словото му – пристрастен човек, който помни корените си, не се задоволява с малко и не прави ненужни компромиси.

 С необходимата остротата  изобличава политическите машинации спрямо родната му Шотландия и говори за културния принос на шотландския дух към света. Затова и посвещава в автобиографията си редица страници на културната значимост на своята родина, на фигурите на творци като легендарния поет Осиан, Уолтър Скот, Робърт Бърнс, като признание за това, че това е земя на ценностите, защото за Конъри Шотландия е “страна, в която създаването на традиции е традиция само по себе си”, където “измисленият и истинският фолклор” са част от духовната истина, от вътрешната история на един народ, а и на човечеството. 

Онова, с което книгата доставя истинско удоволствие е желанието на Шон Конъри да подчертае силата на смисъла от собствените усилия, чрез които личността изгражда себе си и израства интелектуално, емоционално и духовно. Чрез историята на своя живот, Конъри, тази безапелационна кино икона на мъжеството и чара, напомня, че всеки човек е творец на своята съдба и точно в неговите ръце е делото на живота му.

Защото той макар, че напуска училище още на 13 години, макар че  претърпява безброй разочарования, изгражда в буквалния смисъл на думата себе си като личности и като актьор – слушайки записи на собствения си глас, развивайки тялото си с бодибилдинг, за да преодолее недодялонстта, грубоватостта, необразоваността, попълвайки сам празнотите в образованието си с ожесточено четене и самообучение..., за да изяви всичко онова, което го превръща в значим артист, творец, но най-вече човек.

Зелена тишина, зелени мелодии

 

ТИШИНА В ЗЕЛЕНО -

хайку антология на Български Хайку Съюз

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Въпреки че днес поезията не се мисли вече като мощно оръжие, тя все пак тай в недрата си странна, дори удивителна сила. Макар и да не събужда революционни метежи, тя се обръща към човека и работи в душата на онзи, които се докосва до нея. Сякаш тъкмо в това би могло се открие и едно възможно обяснение на удивителния за съвремието ни феномен – неочакваната популярност на хайку поезията.

Този древен японски жанр, възникнал някъде през 14-15 в., днес се е превърнал в образ на постмодерния словесен минимализъм, създаван навсякъде по света е едновременно съпротива срещу крайната технизация на ХХІ-ви век и опит да се открие нова форма за интимност и близост, с които да се победи самотата и отчаянието.

Хайку е не просто поетичен жанр, то е културен феномен на съвремието ни, защото се създава вече не само в своята родина Япония, където възниква в императорския двор през ХІV в., но и в цяла Азия, Европа, Австралия и двете Америки, където съществуват редица клубове, сдружения и съюзи. Явление с подобен мащаб не може да се отдаде на графоманската лекота при съставянето на тристишие в 5-7-5  сричков ритъм, нито да се обясни с повърхностното усещане за свежест и лснодостъпност или с умората от четене на разгърнати текстове. Истината е много по-дълбока и комплексна, литературата е психограма на епохата. Хайку от една страна отговаря на необходимостите на постмодерния човек – най-напред на спецификата на фрагментарното му мислене и пределно бързото клиповидно свотовъзприятие, от друга страна е следствие на носталгията по общение с лоното на Природата-майка.

Хайку е своеобразно възкресяване на загубения език на съзвучието с обикновеното, с естественото и най-близкото до човека. Не на последно място феноменът “световно хайку” може да се обясни и със силата на намека и нюанса, който отгръщат простора на  безкрайната широчина на смисъла. Тишината на нюанса, деликатността са контрастни на динамиката и агресивността на днешното живеене, на невротизирането и консумацията, на рекламната истерия, която натрапва и шокира непрекъснато. Хайку е минималистична игра, но и възможност животът да се осмисли в неговата простряност от изгрева до залеза, в мозайка от менливите мигове, който ни създават парченце по парченце.

Освен в Америка, Франция и Германия, хайку поезията има и много силно лоби на Балканите и у нас. Вече почти десет години съществува и Бългаски Хайку Съюз, основан в ранната есен на 2000 година и активен член на Световната Хайку Организация. Съюз от съмишленици, отворени за всички любители на поезията, за всички онези, които искат да опитат лекотата на своето перото. Новия поетичен сезон се открива с изискана премиера на новата билингва антология „Мълчание в зелено“с хайку стихове на български и английски от 38 хайджина. Тя е събрана и съставена по идея на поетесата Даниела Симеоновска. И тук, както и в повечето антологии на Българския хайку съюз: "Дъждовни семена" (2001), "Птицата" (2003), "Розата" (2003), "Пътят" (2004), "Огледала" (2005), стиховете са побликувани в оригинален авторов превод, за да се търси международен контекст и диалог.

Темата на настоящата антология е свързана с човека и промененото му отношение към природата: „ Проблемите свързани с екологията и опазването на природата са глобални и засягат всички нас. Хайку поезията със своята простота, спонтанност и задълбоченост е път, по който грижата за нашия дом може да достигне до всеки”, пише самата Симеоновска в лаконичния предговор.

 А сега като предвкусване няколко стиха от книгата:

В тревите плувам

вместо миди

ловя пеперуди

Даниела Симеоновска

 Нима е малко
тишаната да има
крясък на сойка?

Димитър Стефанов

 Какво чудо!
Отново славей в парка -
но детска играчка.

Цонка Великова

Отворен прозорец.
Цветя и хляб -
всичко на масата.

Бела Пенчева

 Обичам дъжда.
Ала не и когато
дави щурчета.

Георги Тодоров

Български Хайку Съюз: http://haikuto.hit.bg/