LAPIDARIUM: Бароково кафе

The Woman Taking Cofee; Marin Leonard

или за изкуството да се пробужда
тялото и духа

Оркестър Les Ambassadeurs и Ина Кънчева

във фестивала „Изкуството на Барока”

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Парадоксално, но тъкмо епохата на Барока открива кафето като културна мода. Дори Монтен възкликва: „Вълшебна напитка, която събужда тялото и духа!”. Музиката скоро откликва на новостта, предизвиквала горещи страсти. Благоуханните зърна вдъхновили самия Бах, да композира игривата „Кантата за кафето”. Петото издание на „Изкуството на Барока” включва и програма "Кафе Цимерман". Зад ефектното наименование, провокиращо любопитство, се крие и малко известен факт, около който се съставя стилен концерт, прозвучал в Национална опера. Като ръководител на Collegium Musicum, Бах през 1729 е задължен да изнася всяка седмица два концерта в прочутото кафене Цимерман в Лайпциг. Тук се състоят премиерите на знаменитите Концерт за цигулка, струнни и басо континуо в Ла минор, Втората сюита за флейта и струнни в си минор и Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore ( "Tой не познава скръбта").

Дирижира Алексис Косенко (Франция)

Фестивалният оркестър Les Ambassadeurs, съставен от музиканти от България и Европа с диригент Алексис Косенко (Франция), изявил се и като флейст, с участие на сопраното Ина Кънчева, поднасят рядко музикално пиршество. Вечерта се откри с изящната увертюра на Телеман „La Putain” (Леконравната), в чиято музикална тъкан танцовото начало, прераства в емоционална и иронична звукова характеристика на салонното кокетство. Встъплението е стремително и бравурно, във втората част умереното темпо се редува с кратки пъргави интерлюдии. Още тук проличава ясната стиловата коректност, наложена от Косенко, която ще бъде характерна за всички произведения. Търсене на лекота, въздушност и изящност на звука, без преднамерана акцентираност или нарочна експресия.

Зефира Вълова - цигулка

Тази линия особено ярко се открои в изпълнението на Концерт за цигулка и струнни в Ла минор от Бах, където солистка е българката Зефира Вълова. Тя търси мекотата на тона, неговата изповедна и интимна топлота. Ако в първата част Вълова не преследва неизменно виртуозността, а дълбоко осмислената енергия, която е почти тревожна и на тласъци прелива от солиращ интрумент към акомпанимент и обратното, то във втората цигулката й постига онази специфично Бахова копнежност, онази особена съдечна изповедност и покоряваща искреност на молитвено откровение, на което е способна само човешката душа, обладана от страсти, разкаяние, жалост и любов.

Francois Boucher; Morning Coffee

Отличното взаимодействие между оркестър и солист сякаш се проверява тъкмо в тези звукови меандри, в красиво построените бавни акустични линии, във филигранното нюансиране на диалога между различните гласове. Третата светло безгрижна част е превърната в апотеоз на жизнерадостта. Усещането за вслушаност, диалогичност и деликатност се дължат най-вече на скромността на самите изпълнители и диригента и особеното им споделено разбиране за изключителното значение на чистото звуково движение - на пулсациите, преплитането на орнаметалните криви и контраста в тембрите, осмислящи бароковото усещане. След антракта Алексис Косенко се изявява и като майстор на бароковата флейта траверсо, отново в Бахово произведение – Втора сюита в Си минор. Изпълнението на популярни творби е коварно, защото предполагат лесни решения, ефектни и шаблонни тълкувания, наложени от реномирани имена. Косенко очевидно е музикант с характер и отлична интуиция. В интерпретацията му най-важен е диалогът между солиращ инструмент и оркестъра. Основа се на ясната и чувствена танцова темпоритмика, на вътрешната драматургия.

Виртуозността на флейтиста като че ли се разкрива не само от чистия, бляскав и ясен тон, от изкусните глисанди, но и в топия глас на таверсото, в изящните мелодични линии в бавните части с отлично овладян дъх и галеща нежност в сарабандата или пронизваща кристална светлина в полонеза. Като инструменталист Алексис е също толкова целенасочен и скромен като диригент, не търси самоволни ефекти, а напротив силата и стила на майсторството му се дължат на деликатността, на нюансирането и натъкването на специфичната дишаща,свободна и филигранна звучност.

Ина Кънчева - сопрано

Оставих за края приятната изненада от зрелостта и майсторството на сопраното Ина Кънчева. Натъжава фактът, че толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме развитието на българските певци и съдим за достиженията и вкусовете им само по спорадични изяви. Кънчева, изявявала се на сцените в Щутгарт, Арена ди Верона, Хановер, Испания, Франция и САЩ, е изпънител с оформена физиономия. Впечатлява колко леко й се отдава този труден стил и до каква степен е овладяла богатството на вокалните си възможности. Младата певица притежава чист, гъвкав и обемен глас с красив тембър. Представи се с бляскавата, рядко изпълнявана ария на Венера от „Qui piegate, qui posate” из серенадата Il Diamante на Ян Дисмас Зеленка. В изключително виртуозната и изящна ария на чешкият композитор Кънчева разгръща кристалната яснота на своите височини и своя благороден вокален баланс. Гласът е еднакво подвижен както в средния и нисък регистър, така и в опиянителната серия каскади от високи тонове с пищни портаменти. Поразителната красота на музиката е постигната сякаш с непринудена лекота от този пластичен глас, способен на подкупваща деликатност и нежност. Същата самоувереност и стилова адекватност Кънчева демонстрира и в късно присъединената към безспорното Бахово наследство светска Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore. Като бис изпълни голямата ария от Хенделовата опера „Алцина”. В емоционално наситената ария Ина е артистично най-свободна, глъсът е ту напълно отчаян, раздиран от покруса, вцепеняваща самота и отчаяние, ту просветлен от някаъв небесен копнеж...

Nicolas Lancret, A Lady in a Garden Taking Coffee with Some Children, c. 1742

Бароковото изкуство и в частност музиката подсказват нещо, за което днес сякаш губим сетивност – възторгът е себепознание и мигновено откровение за естеството на всемира – великолепно и трагично, подвижно, течащо и вечно изплъзващо се. Музиката не само е сложен емоционален език, а универсален език за интимното и безграничното. Подобни осмислени и защитени концертни провяви като тази подпомагат надеждата, че все още в същността на човека има място за свободата и истината на захласа.