Лудостта на достойнството

 

Дон Кихот - Светозар Рангелов, Санчо Панса - Венцислав Атанасов

Безсмъртието на доблестта - 

"Дон Кихот"

- опера от Жул Масне на сцената 

на Национална Опера и Балет - София

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Образът на Дон Кихот сякаш е образ обобщение на духовното усилие на културата, която се опитва да даде отговор на това какво прави човека човек и в какво точно се състои човешкото. Този литературен образ на Сервантес има свой собствен живот и плътатна реалност, която кара философи като Ортега и Гасет, Унамуно, Шестов и Бердяев да разъждават върху него. Но не само това почти всички музикално-сценични изкуства, също както в живописта на Жерико, Домие, Пикасо, Бешков или скуптурата, обръщат поглед към вечността на идеята, които въплащава рицара на Печалния образ. Освен жизнелюбивия и бравурен балет на Минкус от 1869 , тук е и песнният цикъл на Равел от 1933, един мюзикъл „Човекът от Ламанча” на Дейл Васерман, Д. Дариън с музиката на Мич Лий от 1965.

Оперният вариант е дело на Жул Масне (1842-1912) от 1910 и не само е най-близък по дух до оригинала, но и сам по себе си е шедьовър на френската лирическа опера. Благодарение на режисьора и постановчик Пламен Карталов тази опера едва сега почти 100 години след написването си, се появява на Софийска сцена и в настоящия сезон се е нейното повтопно представяне след успешната й премиера миналата година. Всъщност “Дон Кихот” е написана от композитора специално за великия Фьодор Шаляпин и е възстановена в най-новото си битие през втората половина на ХХ-ти век, благодарение на упорството и таланта на двама българи – Борис Христов и Николай Гяуров, които напонят за емоционалната и драматулгична сила на това незаслужено пренебрагвано произведение.
Масне избира пет епизода, върху които да изгради събитийността на своята партитура: срещата на Дон Кихот с Дулцинея, битката с Вятърните мелници, срещата с разбойниците, обяснението в любов пред Дулцинея и на края - смъртта.
Сценично-музикалната реалицация на „Дон Кихот” на Софийска опера е заредена с ентусиазъм, но преставя и задълбочена интерпретация от страна на проф. Карталов. Решението се сътои в артистичен опит за осъвременяване на разказа, чрез пренасяне на образите в настоящето и представянето на двойката Дон Кихот и Санчо Панса като вечни пътици през съдбата, битието и времената, които трябва да завещаят на човечеството избора на свободата като основа на човешката същност.

Постановкта е топло иронична, пародийно и хумористично заредена от една страна, а от друга многопластово разслоена. Характерната мащабност на пространственото мислене на режисьора Пламен Карталов е деликатно овладяна и всичко е организирано в цялостна концепция, осъществена не без същественото сътрудничество с художничката Йоана Маноледаки /известна от постановките на „Турандот”, „Севилският бръснар” и „Сватбата на Фигаро”/. Декорът е зашеметен поглед отдолу нагоре към непоносимата височина на небостъргачите, чиято гледка отнема всеки хоризонт и безкрайно отдалечава милостта на небето – студени, бетонни гиганти, сковаващи духа, затворили човека в самия него. Останоло е само късче небе, което се взира в това безнадеждно и усамотено същество. Шеметно движение, светофари, ярко червени коли... Действието е във врявата на съвременен Мегаполис от Глобалното село на Постмодерността. Хората са безлични, забързани office men – портрети на безличието и консумеризма – хорът е в черни делови костюми с бели рамки отпред, на които увисват саксии с цветя, а отдолу бутилки с твърд алкохол и чаши. Появява се Дулсинея – поп-рок madame fatal в кожен садо-мазо стил. Но това не е случайно или нелепо /дори и да подразва, поради усещането за виждан стереотип / е оправдано от общата иронична стратегия – да бъдат разобличени модерните суеверия и всички нелепости на настоящето политическите борби, религиозните конфликти, антиприродното битие на човека, впечатляващо онагледени в сецаната на битката с Вятърните мелници, които размахват знаците на абсурда и насилието – свестиките, кръстовете, лъжемесианите, сърпа и чука.

Удивително значеща и визуално заредена сцена, а отзад в електронната виртуалност се взривява безумството на Атомен взрив. Виртуалното и пътуването във времето също са пречупени през ироничния интерпретаторски код, който, развенчавайки, утвърждава единствено вечността на художествената реалност, която е винаги актуална и безсмъртна, защото оцелява въпреки панвековното върховеноство на глупостта. Финесът на втория и третия идеен план не пречет на динамиката на действието, която е задъхана и изненадваща, а пластиката на мизансцена е стремителна, остроумна - ту живописна, ту иронична. Колко хумор, чисто човешка топлота и пародиийна елегантност има в решението Дон Ких и Санчо да яздят наместо кон и магере, Росинант и Сивушко - електронни двуколки-тритонетки „сегуей”, с които да прекосяват нахлуват в пространството, да играят и да се надбягват – красво и деликатно.
Този път оркестърът се води от младия френски диригент Лоран Кампелон, който добре познава стила на Масне и изгражда убедителна акустична картина. Оркестърът адекватно откликва на търсенията му във фразата и на места пълноценността на музикалната красота е наистина впечатляваща, а инструменталните сола са виртуозни и емоционално наситени като великолепната серенада или виолончеловата елегия преди последна картина.

Дон Кихот е басът Светозар Рангелов – вече дългогодишен солист със солиден опит и успешни превъплъщения като Великия инквизиор в „Дон Карлос” на Верди. Партията на рицаря от Ламанча обаче в негово лице за съжаление не получава пълноценно музикално превъплъщение. Той е акуратен изпълнител, които не си позволява фалшиви тонове или нестабилни пасажи. Въпреки това вокалният му подход му е твърде еднопланов – не се чувства нито героиката, нито лирическата нежост и не се търсят разнообразни отенъци на емоционалните състояния, а френският маниер на пеене е лек, подвижен и колористично богат, което с пълно право важи за Масне и тази му опера. Рангелов води гласа си твърде безцветно, а не рядко, за да избегне неточности губи от мащабността и силата на вокалния поток. Сполучлив момент за изпълнителя е любовната серенада, където постига адекватна емоционална проникновеност.

С бликаща артистичност му партнира като Санчо баритонът Венцислав Анастасов. Той е толкова убедителен и като гласови способности и като артистично превъплъщение, че интерпретацията му напълно адекватно тълкува характера на партитурата и образа. Атанасов притежава богат, обемен и тембрист баритон, който е воден умело и много музикално. След успешния си дебют през миналата година тъкмо в тази партия и много силното и драматично превъплъщение като трагичния баща-шут от „Риголето” на Верди Венцислав е един от любимците на Софийската публика, която му благодари с бурни аплодисменти за щедростта на сценичното му поведение. Атанасов е певец който не се пести и пее с цял дъх през вречето на цялия спектакъл. Светлите и леки височини лесно се превръщат в плътни кадифени басови низини, с проникновено умение да се дозира силата да се долавя автентичната прозодия. Да се строят лирически иили хумористични акценти.
На финала – елегията на Санчо звичи като искрено приятелство, дълбока жалба и много трогателна изповед-благодарност, за дара, който Санчо е получил от своя учител. Санчо на Венцислав е едно от големите събития в оперния ни живот напоследък.

Дулсинея на Цвета Сарамбелиева е визуално впечатляваща – красива и въздействаща на сцената като хищна и арогатна самка, обаче чисто вокално не съумява да уплътни своята героиня. Това е твърде спицифична мецосопранова партия, която изисква както почти стържеща сила на гласа, така и съблъзнителна топлота. Сега партията, тъй като и в миналото изиграване тя е водеща на тази партия е по-улегнала, но въпреки това проличава, че и е трудно да се спрявя с вокалните предизвикателства. Гласът й е блед по характер, а и липсва желание за нюансиране и уплътяване на музикалните фрази.
Музиката на Масне в тази героическа комедия е безкрайно жизнерадностна, светла и ярка, а гротескните и лирически моменти са обединени от незлоблив хумор и нежна ироничност, който превръщат пародийната дистанция в любуване на субстанциалната духовна възвишеност, въплътена от образа на странния рицар от Ламанча. Отново има ефектно динамично встъпление, прекрасно виолончелово интермецо, подобно на „Елегия” от неговите „Еринии” по Есхил, или на „Медитация” от „Таис”; пак използва и препратки към сакралната литургична традиция. От друга страна тук има и „испански” стилизации от характера на сарсуелата, а танцовата сцена е в духа на фандангото, което прелива във фламенко ритъм. Масне е не просто великолепен „асимилатор”, който подчинява и използва основните стилове на своята епоха, но успява да ги доведе до зрелост, да въплъти през тях естеството на „Френския дух” на „френския звук”. Този игрив, наглед лековат, но и ироничен и безкрайно пластичен дух, свъзващ сериозното и театралното, възвишеното и ироничното - в неговата музика е предаден чрез своеобразието на непосижима актустична пластичност, оркестрова мекота, психологическа проникновеност и напълно естествена поетичност, чиято цел е уникалността на чувството и пределната плътност на преживяването, без обаче те да бъдат лишени от спонтаността на мига.

Осебено сполучлива в спектакъла е и хореографията на Антоанета Алексиева, която изгражда красиви платна, логично втъкани в общата текстура във фламенко стил. Сцената на „акапела” танци с тропане и пляскане на ръце преди солото на Дулсинея от четвърта картина е силно завладяваща с типичната острота на испанската кинетика, но не достатъчно отмерено въплътена от кордебалета.
Масне дълго време е бил недооценяван композитор, истинско признание за своето творческо дел, започва да получава едва сега през последното десетилетие на ХХ-ти век и началото на ХХI-ви век, когато във Франция е основан фестивал в Сен Етиен на негово име, а погледът към произведенията му е освободен от пристрастрията и злободневието. В наследство оставя Жул Масне оставя 25 опери и 4 оратории, които изиграват особено съществена рола за оперното изкуство във Франция. Знае се, че последните три опери на Масне - “Панюрж”, “Клеопатра” и “Амадис” не са изпълнявани приживе, а когато умира през 1912 г. вече има предубеждение към музиката му, която се счита за старомодна. След Втората световна война популярността му губи и последния си блясък и блидо 30 години нищо не е поставяно нито във Франция нито на други световни сцени. Сякаш съдбата му следва несправедливата участ на творци като Рамо, Берлиоз и Дебюси, които получават твърде закъсняло признание, въпреки качеството на своето изкуство.
Чертите на този композитор не са толкова еднозначни. Той не е просто портретист на определен тип женственост, на страстта, свързана с онази изразност на музиката му, забележително сполучливо дефинирана от Венсан д`Енди като “дискретна и с квази религиозна чувственост”. Оперите му притежават неочаквано широк кръг от теми – екзотични, библейски, галантни, рицарски, приказни, романтични, комични. Някои от зрелите му творби издават търсения по посока на стила на Рихард Вагнер, докато в последните си опери се доближава до образността на Рихард Щраус, но въпреки това почекът му си остава много оригинален и своеобраден. Драматургичният му инстинкт му помага да открива изящни детайли в най-популярните сюжети и от тях да изтегля нишките на своето вдъхновение. Повечето от своите оперите си Масне създава върху литературни шедьоври - “Иродиада” – по Густав Флобер, “Манон” по абат Прево, “Сид” по Корней, “Вертер” по Гьоте, “Таис” по Франс, “Сафо” по Доде, “Пепеляшка” по Перо, “Гризелидис” по Бокачо, “Дон Кихот” по Сервантес, “Рим” по Пароди, “Панюрж” по Рабле. Така създава контекст на очакванията и прави от музиката си лична интерпретация или виртуозно съревнование.

На едно място от своите великолепни “Посмъртни мисли” Жул Масне създава въображаем диалог между негови приятели: “ - Сега, когато е вече мъртъв, със сигурност ще изпълняват музиката му по-рядко, нали?- А разбрахте ли, че преди смъртта си е написал още една творба. Този човек никога няма да ни остави на мира! - Що се отнася до мен аз го харесвах твърде много. Освен това винаги съм имала успех в неговите опери”.
Постановката на „Дон Кихот” на Софийска опера показва и красноречивото начало на интереса към неговото непознато в България наследство, което е не само завладяващо, но и дълбоко психологиски достоверно и силно идейно провокативно. Надяваме се този успех да подпомогне популяризирането на наследството на Масне и шедьоври като "Вертер", "Таис" и "Бохеми" намерят път за сценична реализация.