.jpg)
За постановката на "Атила" от Джузепе Верди във Варна,
гостуване в
София
“Старая се да бъда общодостъпен и
ясен,
доколкото това е възможно!”
доколкото това е възможно!”
из писмо на Дж.
Верди
до А. Мандзони
Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg
Въпреки, че Верди е може би най-поставяният у нас оперен композитор неговите ранни опери, донесли му слава като “Маестро на италианската революция”, не са добре познати и не са очертали специфична интерпретаторска традиция. И това е колкото любопитен факт, толкова и естетическо предизвикателство. В рамките на Новогодишния музикален фестивал в НДК, зала 1, Варненската опера представи нова постановка на “Атила” с обещание за автентично музикално тържество. Празникът се получи, но по нашенски, с отчетлив привкус на горчивина от собствения ни художествен провинциализъм.
Въпреки, че Верди е може би най-поставяният у нас оперен композитор неговите ранни опери, донесли му слава като “Маестро на италианската революция”, не са добре познати и не са очертали специфична интерпретаторска традиция. И това е колкото любопитен факт, толкова и естетическо предизвикателство. В рамките на Новогодишния музикален фестивал в НДК, зала 1, Варненската опера представи нова постановка на “Атила” с обещание за автентично музикално тържество. Празникът се получи, но по нашенски, с отчетлив привкус на горчивина от собствения ни художествен провинциализъм.
И така най-напред за рамката на
спектакъла. Таз годишният фестивал, чиито основател и идеен вдъхновител бе
незабравимият Емил Чакъров, е все по-рахитичен от година на година, с все
по-безхарактерна, разводнена програма и все по-очевидни компромиси в
художественото качество, артистичния подбор и открояваща се неяснота в общата
стилистична линия, което естествено води до потъмняването на до неотдавна
луксозната, а и престижна марка. В този контекст “Атила” се предпоставя като
акцент и заради трепета да се види на сцената по-рядко произведение от първия
творчески период на Верди в стил Risorgimento, и заради удоволствието да се чуе
един балансиран състав и най-вече Юлиан Константинов, които от доста време не бе
гастролирал в София.
Диригент-постановчик е Христо Игнатов. В
интерпретацията си той добре следва основната стилистична линия, въпреки
известната акустична изравненост на оркестъра, в който често пъти детайлите са
трудно доловими. Нещо, което може би се дължи освен на диригента и на не особено
успешната тонрежисьорска работа. Известно е, че акустиката на зала 1 е трудна за
класически оперно-симфоничен репертоар и звукът, често пъти буквално потъва глух
и безцветен. Въпреки възможно най-добрата озвучителна система, с която залата
разполага, и тази вечер акустиката не притежаваше необходима архитектонична
яснота, особено в началото на спектакъла, когато гласовете на солистите бяха
изведени прекомерно силно над оркестъра. От друга страна Игнатов демонстрира
увереност и инстинкт при партньорството с певците и успява да изведе коректно
вокалното соло и групата. Плахостта в разчитането на някои темпа, забавянето на
места и не достатъчно подчертаната контрастна колористика при разчитането на
партитурата, емблематична тъкмо с богатството на мелодичната си картина, с
героичната напрегнатост и тревожния интонационен поток на цялото, издават
някаква стилистична примиримост и “обичайност” в твърде тълкувателния подход на
Игнатов.
А стилът на Верди в “Атила” следва централните търсения на ризорджиментото, съчетавайки романтическия уклон по крайна емоционална наситеност с този на реализма в психологическата достоверност, свързани от единна интонационна приповдигнатост както в драматичните, така и по-лирично-интимни моменти с определено търсене на един изведен в творбата до генерализирне принцип на метежен духовен патос. Подобно на търсенията му в “Набуко”, “Ломбардци” и “Ернани”, “Атила” /1846, Венеция, Театро “Ла Фениче”/ е по героичен исторически сюжет с бунтовен подтекст и призив към духовна еманципация. Музиката му следва традиционния италиански оперен стил и е изградена на принципа на контрастността, без обаче да се използва единен тематичен материал и да се достига до лайтмотив. Операта е драматургично организирана около няколко отделни номера – арии, дуети терцети, ансамбли и хорове, където оркестърът има, преди всичко, акомпанираща роля. Масовите сцени са особено ярки, наситени с героика и драматична сгъстеност. Хорът на Варненската опера, под диригенството на Малина Хубчева обаче е далеч от звуковата мащабност, необходима за тази опера, както и красивата хомогенност на оперното хорово вокализиране. Женският състав е по-уверен и стабилен, за разлика от мъжкия и особено теноровата група, която на няколко пъти не смогва да се присъедини на време към правилното темпо.
Всъщност приятната
изненада на вечерта е солистичният екип и баланса в него. Софийската публика се
умори както от експерименти и неподходящи вокални присъствия в Националната
опера, така и от очевидното отсъствие на добри певци от сцената, от липсата на
родните звезди, за които се чете, но не могат да бъдат чути. Звездата на вечерта
бе Юлиан Константинов. Неговият Атила е пламенен и изпълнен с тъмна енергия,
страстен варварин, способен на жестокости, но и изпълнен с тревогата на мрачни
предчувствия. Във вокално отношение гласът е обемен, плътен и впечатляващ с
тембровата си способност. Певецът успява да намери подходящите оттенъци в гласа
си във всеки един момент и да ги градира, в тази трудна партия, където
движението е от гняв към ярост, от сдържано презрение към ненавист, и общо взето
от силно и мощно, към още по –силно. Но дори в тихите моменти в гласа му сякаш
остава скрито да клокочат стихиите на неудържимостта. Още повече, че
Константинов е сигурен и свободен в сценичното си присъствие и с много добро
парньорско чувство. Той с лекота и деликатен усет интонира по време на дуета с
Енцио - Нико Исаков в пролога.
Драматичният сблъсък между героите, всъщност бе отлична колегиална работа мужду двамата певци, чието вслушване и надпяване един с друг достигна автентичността на психологическата картина - сблъсък между две силни воли и страсти, но преведени чрез акустичната мощ на добре водени и хармонизирани един с друг гласове. Пролича, че Нико Исаков се чувства много добре в партията на Енцио и тази стабилност, го освобождава да оставя гласа си да се лее свободно, без напрежение и да постига адекватната на партията белкантова широта.
Убедително бе и присъствието на Калуди Калудов като Форесто, чиито лек теноров глас с аморозен тембър и много добре поставен вокален център, прекрасно се справя с превъплъщаването на любовта, подозренията и разочарованията на любимия на Одабела. Като решителната дъщеря на градоначалника на Акуилея се представи Линка Стоянова и бе приятната изненада да се чуе нейния красив, окръглен, лиричен сопран. Очевидно Стоянова притежава не просто добре поставен глас, но и е много убедителна техника на вокализиране със стабилно легато, добра атака на височините, въпреки няколкото разклащания при задържането на височините. Голямата ария на Одабела не само не я затруднява, но певицата успява уместно да осъществи преходите от пеене с пълен глас към тези в медзавоче. Запомнящ се е дуетът между Одабела и Форесто в началото на първо действие, където гласовете на Калудов и Стоянова вълнуващо въплъщават емоционалното движение от съмнение и ревност, към радост и доверие; изтръгвайки се от интимната унесеност те прерастват в тържествена клетва и непоколебима в твърдостта си решимостта за съпротива срещу бесния хунски вожд.
И ако интерпретаторската дързост на диригента Христо Игнатов е доста въздържана, то тя напълно отсъства в режисьорските решения на Павел Герджиков. Неговата режисура е не просто традиционна и угаждаща на обичайния консервативен вкус, но е напълно статична, предвидима и анахронична. Образите са суховати, окаменели и статуарни, обичайно се стои и пее на аванс сцена и нищо не се случва на втори план, а камо ли на трети. Масовите сцени са просто телесното присъствие на хора, а дуетите и ансамблите са като на концертно изпълнение с разстояние мужду партньорите и с лице към зрителното поле. Цели сцени не са разработени по никакъв начин. Например драматичната сцена на ревност мужду Форесто и Одабела, или тази на бурята и виденията, оставена просто да прозвучи, а на сцената дори не се променя осветлението.
Недоумение буди гощавката при Атила, в която не се разбира нито защо има пиршество, нито защо заговорът е осуетен и по социалистически е лековато илюстрирана от дамски балет - няколко наложници. Наивното решение на финала е толкова неубедително, че смъртта на Атила изглежда нелепа и буди усмивка. Вярно е, че либретото на Т. Солера, разводнява драматичното напрежение на трагедията на З. Вернер, но все пак предлага достатъчно интересни възможности и напрегнати колизии. Сценографията на Иван Токаджиев е стилна и лаконична няколко самотни обгорени от пожар йонийски колони, прави в небето, а на земята група гранитни руини, но в декора се долавя някаква необходимост от дълбочина, която отсъства. И сценографията е статична и психологически монотонна, подобно на режисурата. Тя представя един единствен облик от началото до края на операта и гради ситуативните картини само чрез прегрупиране на зрителния ъгъл от дясното в лявото зрително поле, посредством малки подиумни повдигания и почти без промени в осветлението. Не по-малко безинтересни са и костюмите на Чавдар Чомаков, повечето вън от епохата както в линията, така и цветови характер, вън и някаква цялостна концепция, в безвремието на “нещо като”.
Ако работата на солистите, превърна вечерта в интересно събитие, то цялостният облик на спектакъла за пореден път откроява един от най-съществените проблеми на българската музикална и културна политика. Липсата на обща стратегия и програма за развитие, налагаща се тенденция към ретроградност и все по-болезнена загуба на критерий за качество и стойност; нагло отсъствие на уважение и подкрепа за талантите и каквато и да е било представа за път към обновяване и модернизиране на културния процес.
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА
* Sostenuto furioso – сдържано гневно, словесна игра от два музикални термина sostenuto – сдържано темпо и furioso – яростно, необуздано, гневно;
Юлиян Константинов- Атила
А стилът на Верди в “Атила” следва централните търсения на ризорджиментото, съчетавайки романтическия уклон по крайна емоционална наситеност с този на реализма в психологическата достоверност, свързани от единна интонационна приповдигнатост както в драматичните, така и по-лирично-интимни моменти с определено търсене на един изведен в творбата до генерализирне принцип на метежен духовен патос. Подобно на търсенията му в “Набуко”, “Ломбардци” и “Ернани”, “Атила” /1846, Венеция, Театро “Ла Фениче”/ е по героичен исторически сюжет с бунтовен подтекст и призив към духовна еманципация. Музиката му следва традиционния италиански оперен стил и е изградена на принципа на контрастността, без обаче да се използва единен тематичен материал и да се достига до лайтмотив. Операта е драматургично организирана около няколко отделни номера – арии, дуети терцети, ансамбли и хорове, където оркестърът има, преди всичко, акомпанираща роля. Масовите сцени са особено ярки, наситени с героика и драматична сгъстеност. Хорът на Варненската опера, под диригенството на Малина Хубчева обаче е далеч от звуковата мащабност, необходима за тази опера, както и красивата хомогенност на оперното хорово вокализиране. Женският състав е по-уверен и стабилен, за разлика от мъжкия и особено теноровата група, която на няколко пъти не смогва да се присъедини на време към правилното темпо.
Юлиян Константинов- Атила
Юлиян Константинов- Атила
Драматичният сблъсък между героите, всъщност бе отлична колегиална работа мужду двамата певци, чието вслушване и надпяване един с друг достигна автентичността на психологическата картина - сблъсък между две силни воли и страсти, но преведени чрез акустичната мощ на добре водени и хармонизирани един с друг гласове. Пролича, че Нико Исаков се чувства много добре в партията на Енцио и тази стабилност, го освобождава да оставя гласа си да се лее свободно, без напрежение и да постига адекватната на партията белкантова широта.
Убедително бе и присъствието на Калуди Калудов като Форесто, чиито лек теноров глас с аморозен тембър и много добре поставен вокален център, прекрасно се справя с превъплъщаването на любовта, подозренията и разочарованията на любимия на Одабела. Като решителната дъщеря на градоначалника на Акуилея се представи Линка Стоянова и бе приятната изненада да се чуе нейния красив, окръглен, лиричен сопран. Очевидно Стоянова притежава не просто добре поставен глас, но и е много убедителна техника на вокализиране със стабилно легато, добра атака на височините, въпреки няколкото разклащания при задържането на височините. Голямата ария на Одабела не само не я затруднява, но певицата успява уместно да осъществи преходите от пеене с пълен глас към тези в медзавоче. Запомнящ се е дуетът между Одабела и Форесто в началото на първо действие, където гласовете на Калудов и Стоянова вълнуващо въплъщават емоционалното движение от съмнение и ревност, към радост и доверие; изтръгвайки се от интимната унесеност те прерастват в тържествена клетва и непоколебима в твърдостта си решимостта за съпротива срещу бесния хунски вожд.
Калуди Калудов - Форесто
И ако интерпретаторската дързост на диригента Христо Игнатов е доста въздържана, то тя напълно отсъства в режисьорските решения на Павел Герджиков. Неговата режисура е не просто традиционна и угаждаща на обичайния консервативен вкус, но е напълно статична, предвидима и анахронична. Образите са суховати, окаменели и статуарни, обичайно се стои и пее на аванс сцена и нищо не се случва на втори план, а камо ли на трети. Масовите сцени са просто телесното присъствие на хора, а дуетите и ансамблите са като на концертно изпълнение с разстояние мужду партньорите и с лице към зрителното поле. Цели сцени не са разработени по никакъв начин. Например драматичната сцена на ревност мужду Форесто и Одабела, или тази на бурята и виденията, оставена просто да прозвучи, а на сцената дори не се променя осветлението.
Калуди Калудов - Форесто
Недоумение буди гощавката при Атила, в която не се разбира нито защо има пиршество, нито защо заговорът е осуетен и по социалистически е лековато илюстрирана от дамски балет - няколко наложници. Наивното решение на финала е толкова неубедително, че смъртта на Атила изглежда нелепа и буди усмивка. Вярно е, че либретото на Т. Солера, разводнява драматичното напрежение на трагедията на З. Вернер, но все пак предлага достатъчно интересни възможности и напрегнати колизии. Сценографията на Иван Токаджиев е стилна и лаконична няколко самотни обгорени от пожар йонийски колони, прави в небето, а на земята група гранитни руини, но в декора се долавя някаква необходимост от дълбочина, която отсъства. И сценографията е статична и психологически монотонна, подобно на режисурата. Тя представя един единствен облик от началото до края на операта и гради ситуативните картини само чрез прегрупиране на зрителния ъгъл от дясното в лявото зрително поле, посредством малки подиумни повдигания и почти без промени в осветлението. Не по-малко безинтересни са и костюмите на Чавдар Чомаков, повечето вън от епохата както в линията, така и цветови характер, вън и някаква цялостна концепция, в безвремието на “нещо като”.
Ако работата на солистите, превърна вечерта в интересно събитие, то цялостният облик на спектакъла за пореден път откроява един от най-съществените проблеми на българската музикална и културна политика. Липсата на обща стратегия и програма за развитие, налагаща се тенденция към ретроградност и все по-болезнена загуба на критерий за качество и стойност; нагло отсъствие на уважение и подкрепа за талантите и каквато и да е било представа за път към обновяване и модернизиране на културния процес.
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА
* Sostenuto furioso – сдържано гневно, словесна игра от два музикални термина sostenuto – сдържано темпо и furioso – яростно, необуздано, гневно;
Няма коментари:
Публикуване на коментар