Агония на крайното

Петър ПЛАМЕНОВ

Hoc est enim absentia corporis et tamen corpus ipse.

Това е именно отсъствието на тялото

 и при все това самото тяло.

Във всеки ден от живота си, дори и в мига на най-голямото щастие ние помним, че сме крайни същества, също толкова мимолетни, колкото и облака над главите ни. Спектакълът "Анатомия на крайното" (идея, режисура и хореография на Satores - Петър Тодоров и Грегор Камникар; музика от руски шлагери и поп на Верка Сердючка) е посветен на това как човек реагира на екзистенциалната си крайност. След премиерата си в Любляна спектакълът бе представен и на сцената на "Сфумато".

Тялото убягва на страха от смъртта чрез вакханалиите на крайните изживявания. Екстазите на плътта - движението, храната, тютюнът, алкохолното опиянение, сексът се противопоставят на обречеността. Спектакълът, в стилистиката на physical theatre, умело използва възможностите на трите актриси Десислава Минчева, Людмила Митева и над 70-годишната Златина Тодева, за да покаже основните състояния на тялото - привлекателната гъвкавост на девойката, изкушаващата пищност на жената и немощната съсухреност на старицата - три състояния на времето, три различни пластически възможности. Ефектът на иронична дистанция спасява представлението от кича, на чиито ръб често стои, както и от празната реторика. Чувството за мярка е едно от най-големите му достойнства.

Започва с бясно темпо, което постепенно спада, ритъмът непрекъснато се забавя от беснеещата жажда за живот към умората и неудовлетворението. Хореографските решения не са сложни, но експресивни и подплатени от чисто актьорски моменти - сцената на страстното пушене и пиене, което трите актриси изграждат ярко с облика на своята типажност от желанието за ново усещане през съзнателния отказ от трезвост до вманиачената последна страст. Тялото реагира на крайността, като се вкопчва в единствено достъпната му реалност - тази на усещането и осезанието на плътта на другото. За това и човешките взаимоотношения са определени от болката и екстаза от Другия като импулс и смърт за Аза, както привличане и враждебност.

Костюмографията на Юлиян Табаков е сполучлива и създава чудесен театрален ефект, като същевременно е използвана като декор и реквизит, с който се играе. Огромни бели кринолини с подвижни дълги наметала във виненочервено елегантно покриват телата, придават им аристократичност, от която те постепенно се освобождават, стават все по-оголени, все по-съблечени от достойнството на облеклото, и все по-откровени. Животът единствено през тялото не е красив, едно ожесточено натрупване на плътски усещания, които често напомнят болката. Насладите на плътта не утешават, а засилват страстта. Плътта, достигнала предела на своята способност за усещане, е парадоксален начин да се докаже, че отвъдното не зее само като пустотата и безсмислие, но и примамва с предусета за непреходност. Тялото копнее разрушението си също толкова, колкото и вечността си. Наслаждението и болката - ето езика на тялото, крайното има само анатомия, то е граница. Екстазът на тялото обаче не спасява, а уморява и изтощава. Смъртта в последна сметка идва като утеха и лечение, последна граница и най-силно усещане за свобода и екстаз. Финалната сцена на агонията на старицата, поради недостатъчно ясно откроено режисьорско решение, оставя усещането за незавършено послание и неслучен катарзис, без пристъп на възвишено, за едно заглъхване в нищото, въпреки великолепно нюансираното в градациите си изпълнение на Тодева. Агонията е мигът, когато душата напуска тялото и всичко от човека се събира в едно дихание, противостоящо на Крайното чрез едно разпростиране и сливане с мирозданието в един колкото мистичен, толкова и немистичено конкретен смисъл. Техниката на ироничната дистанция и хумора се оказва недостатъчна, за да осъществи по-дълбоко обобщение. На края, когато е преминала младостта и зрелостта, когато старостта трябва да осъществи прехода между тялото с това отвъд него, да припомни духа, нищо не се случва, нищо не се възкачва до духовната всеобщност на метафората, което прави финала някак нелогичен и изкуствен. Защото именно мигът на агонията говори за трагичната сила на човешкото, което се опитва да съхрани живота като цяло от дух и тяло, и превръща оловната маса (Григорий Низиански) в нещо повече от тежест.