Изкуството на фалшивите перли

Защо турските сериали “Перла”, “1001 нощ”, „Гордата Аси”, “Листопад”, „Мелодията на сърцето”, „Сълзи над Босфора” и “Пътища на съдбата” имат толкова продължителен успех в България


Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg



Кой е българинът днес и защо така страстно, втрещено и хипнотизирано се оглежа в електронното огледало на турските сериали и какво открива там?!

Днес съществуването изглежда се превръща все повече от действие в гледане. ТV екранът е средище на живеенето. Телевизионното събитие се заявява като културен феномен и би било недоглеждане този факт да бъде високомерно пренепрегван. Вече два телевизионни сезона, или малко повече от година и половина, българската телевизионна среда е сюрпризирана от неизменно високите рейтинги на турските теленовели. Ефирът е напълно завладян. Турските сериали са безспорен медиен феномен. На какво се дължи този успех и защо той е ембематичен за времето, обществото и духовния ни статус?! Отговорите само на пръв поглед имат своята лесна очевидност, всъщност в дълбочина разкриват доста сложни нравствени, ментални, естетически, но най-вече социални и дори политически турбуленции.

Опиянението пред шекера и сълзите над Босфора надвива над почесването и неприличните иширети по време на футбулните страсти – факт. Само за няколко седмици новият сериал "Листопад" чупи рекордите, надвива дори над скъпоформатните шоу-реалита. Парадоксално, но още при първите излъчвания има повече зрители, отколкото предаван директно футболен мач между Манчестър и Бешикташ, с превъзходство от почти 40% интерес. След Нова година статистиките са още по-изненадващи. Сериалите (най-вече „Перла” и „Листопад”) превъзхождат по гледаемост празничните издания на Националната телевизия и специалните новогодишни програми.

Това вече си е повече от поп-културен феномен независимо как ще го дефинираме като чисто културен, медиен или симптоматично социален. От какво има нужда бългъринът в поредната вечност на ведесъща Криза, която непрестанно тегне над него, и в която кипим от 20 години?! Очевидно от най-древното оръжие, разпознато от властта - „Panem et circenses!”(„Хляб и зрелища”), управленски принцип изнамерен за обуздаване на обществените страсти от далновидния римски император Траян. Фразата-обобщение обаче е блестящо дело не на някой друг, а на гениалния латински сатирик Ювенал, за да разобличи подмолността на политиката на този безспорно мъдър владетел. Но поне като няма хляб трябва да има подходящи зрелища и те са според нивото и разбирането на народа, според характера и темперамента му. Оказва се, турските сериали са съшити по точната мяра на българина и му прилягат като ръкъвичката на Пепеляшка.

Въпреки това турските теленовели, за разлика от неуспешните опити на собствените ни телевизионери – режисьори, сценаристи и дори актьори, са изработени със завиден професионализъм и стремеж към модерен визуален език. „1001 нощ” – първопроходецът, всъщност съблазнява окото и задържа интереса с перфектната работа на художниците, сценографите и оператоторите. И тук както и в „Перла” сценографията е светла, колористично фасцинираща, луксозна, изпълнена с атмосферата на живия голям град. Долавя се едновременно пулсиращата модерна динамика на мегаполиса Истамбул от днешния ден, но и вечната „жива” история, съхранена в архитектурата и пейзажа му. Скъпи снимки на открито, пищни градски екстериори, прескъпи нощни кадри. Разнообразни облекла, отчетливо съобразени с характера, социалния статус и образователна характеристика на персонажите подпомагат сугестивната енергия на тези нетипично дълги серии от 90 минути, които по-скоро се доближават до минисериала и киноформата, отколкото до типичната сапунена опера.

Техническата умеятност, овладяността на занаята превръщат кинондустрията в Турция в особено печеливш отрасъл през последното десетилетие, в който просто криза не съществува. Холивуд, Боливуд, Бразилвуд, а сега и Босфорвуд си разпределят пачета от тортата на зрителските копнежи. След триумфа в Близкия изток и възторга на арабските страни, сериалите превземат Балканите и централноазиатските републики, проправят си път в Китай и Индия. Вече са подписани контракти за излъчвания в някои страни от Европа, и дори в самата родина на сапунките Аржентина. Данните от 2009 г. сочат, че 19 турски сериала са били продадени в 25 държави и са осигурили приходи от около три милиона долара за своите производители. Цената за епизод се колебае от 2 хиляди до 10 хиляди долара в зависимост от рейтинга. Производството на турски сериали е сравнително евтино на фона на двете Америки. Всеки епизод, обичайно траещ 60-90 минути, е заснет само за шест дни с не рядко по 18-часови снимки, докато американските сериали налагат стандарт на епизодите от 45-50 минути, които се създават за 15 дни. Без да разрушават жанровите стереотипи турските теленовели ги трансформират като търсят умерен подход; не са авангардни, но показват как може да се намери свой път по добре разработения коловоз.

Турските сценаристите от своя страна създават функционални диалози, в които липсва обичайното празнодумство и бездействие, въпреки че по жанров стандарт както винаги едно събитие се обговаря от главните и второстепенни персонажи; така то се тълкува, изяснява и уплътнява като преживяване, но дори тогава диалогът е преди всичко драматургично целеустремен. Темите представят човешките отношения в истината за тяхната комплицираност, въпреки обичайната иконообразност на основния женския персонаж в центъра. Главната героиня - винаги поразителна, скромна и онеправдана хубавица, по презумпция е особено нравствено извисена, способна на удивителна честност, лично достойнство и почтеност, с които да защитити и въплъти самите изконните ценности.

Успехът изглежда гарантиран от високия кинематографичен професионализъм, от умението да се говори на достъпен език за винаги съществените за всеки един човек проблеми – доверието, възпитанието на децата, здравословния начин на живот, взаимоотношенията в семейството, почитта към родителите, приятелството, страстта и интригите и разбира се, най-важното - Любовта. Не на последно място актьорите се отличават с превъзходна физическа привлекателност и не по-малко впечатляващ кинорефлекс - все качества, с които успяват да изградят запомнящи се въздействащи образи. Изпълнителите отстояват характерите на персонажите си с автентични превъплъщения, търсещи психологическа достоверност.

Кое е онова, което се натрапва на погледа?!

Българинът е зашеметен от видимия просперитет на едно общество, което доскоро е възприемал като не чак до там развито. Интересът му се стимулира от желанието за съизмерване на ръста. Собствената ни психологическа недоразвитост и комплексираност разпознава нещо от себе си в реалността на живота край Босфора. Страхът от модернизацията, трудността да се конструира адекватно на всеобщите тенденции съвремие - технологическо, компютърно, капиталистическо. От друга страна, освен носталгия по уюта на патриалхалното, турските сериали отприщват и едно копнение по романтиката. ЛЮБОВТА, която всъщност е къде по-добре, къде по-зле прикритата основа и на тези теленовели, безспорно се превръща в компенсация на човешките взаимоотношения в българската епоха на нов див капитализъм, на първоначално натрупване на капитала и понасянето на тежестта му, когато пъвия милион се нуждае от амнистия. И в турските сериали парите и властта поразяват героите, но има кой да даде отпор на тяхната вездесъщост – любовта, при това истинската изстрадана любов - Шехерезада-Онур, Инджи-Мехмет. Любов, която сериалите правят все още възможна в нашия свят, където всеки ти е враг, а любимия най-успешната сделка или кариерна стъпка. Отприщената романтика и носталгията по най-съществените ценности на междучовешките отношения, така простичко, непосредствено и дори красиво онагледени в някои от сериалите имат своята чисто нравствена стойност като образци. А очевидно хората все още имат нужда от примери, от морален наглед.

Сериалът днес изпълнява една особена функция, която е възпрепятствана от постмодерния начин на живот – въръзката между поколенията. Старите, които по-рано предават жизнения си опит чрез приказките край огнището, днес се явяват и присъстват в живота на по-младите поколения чрез екрана – новото огнище на дома, което събира семейството и предава най-важния битиен опит.

Тук като че ли се корени и внушителното одобрение, което имат тези сериали сред третата възраст. Реабилитирането на значимостта на най-възрасните, чиято дума се оказва чувана и въздействаща. От друга страна съдбата на героите в турския сериал преминава през много сълзи и изпитания, но те съхраняват своята жизнеустоичивост и жизнелюбие. Това допада на българина, който обича не само жените Пепеляшки, но и търпеливите отстояващи своето право.Така се възстановява ореола на личното достойнство и честността, подчертаването на свещенността на родителския дълг и извисяването на жената в любовта и майчинската саможертва, които отключват чисто задоволство не само в типично женската аудитория и тази от третата възраст.

И ако тази популярност е предполагана от тв-продуцентите у нас, то никой не е и сънувал чак такъв мащаб. Също както и с фолка вкусът към турските сериали пъвоначално се прокрадва плахо, после по-смело и най-сетне до една ясно изведена директност на одобрението и харесването. И ако чалгата така ни е завладяла, че започваме да внимаваме какво говорим и пишем, дори какво мислим за нея, малцината, които още й се съпротивляваме, защото срещаме груб, не рядко почти юмручен отпор на инакомислието си, то по същия повсеместен и безпардонен начин ориенталските теленовели биват защитавани.

В безкомпромисната борба за рейтинги българските телевизии наместо да търсят различен и специфичен облик, чрез който да дърпат към себе си публика с разностранни интереси, на практика формират един единствен стереотип и вкус. Всички вкупом се юрват да закупуват турски сапунки, но дори не само това. Те вече се програмират в най-гледаните часови пояси и проблемът не е в самите сериали, а в орязването на възможността за избор – където и да превключиш отвсякъде се лее шербет. Демократичността е именно охраняването на малцинствата, дори на малцинствата на вкуса и опазването на различието и правото на избор – алтернативността.

Българският ефир сега е безалтернативно ориентализиран и тъкмо тази еднотипност е заплашителна. Когато по една програма има танцово шоу по другата също, когато има кулинарно и по другата е така, когато пък се пуска реалити отговорът отново е с риалити. Без фантазия, без въображение и иновативност – сиво, безцветно, униформено. Турски сериали срещу турски такива. Дали това не е белег на пределна липса на идеи?! Например в уикендите се точат паралелно огромни сутрешно-следобедни магазинни формати, или фешън лайфстайл бърборилници, а в делник от 20 ч. турски сериали, към 22 сеирджийски сурогати на Лено или Летерман в стила на възрожденската изгубена Станка - „по нашенски”. Както и да е – тревога буди именно скованата вътрешната шаблонност и на диалозите между вечно враждуващи Нане и Вуте.

Действителното различие на турските от латиноамериканските сериали е не толкова на синтетично равнище, колкото на чисто ментално ниво. Разликата в рецепцията им обаче оголва един смущаващ за българския зрител, човек и общество, факт – неспособността ни да произвеждаме собствени, уникални житейски модели, през които да осъществяваме себе си. Миметичността, непрестанното привнасяне отвън, лутането в посоките, липсата на личен ракус и алтернатива, издават духовната безпътица и неавтенчиност на съвремения българин. Неспособността му да изгради своя ярка идентичност и индивидуалност. Изкуството, независимо дали във високите си пластове, или в популярните си форми, винаги играе ролята на духовен буфер. Средство за асимилиране и развиване на влиянията, пространство за изработване на индивидуализиращи модели. Възрожденският идеал, защитен от литературата и културата и до сега не е напълно преодолян, но също така както преди сто години е в криза. Модерността на българина от ХХI-ти век

СЛЕДВА...

Епизод ІІ