Поп-арт афродизия?

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

„Любовен елексир”,

опера-буфа от Гаетано Доницети

премиера в Софийска опара и балет

„Любовен елексир” опера-буфа от Гаетано Доницети, либрето Феличе Романи, в две действия и четири картини, след либрето на Йожен Скриб за операта „Le philtre” (1831) на Даниел Обер; с първо изпълнение в Teatro Della Canobbiana, Милано, 12 май 1832. Премиера на Софийска опара и балет с диригент Диан Чобанов, режисура Вера Немирова, сценография Вернер Хутерли и дир. на хора Виолета Димитрова .

Участват: Георги Султанов, Даниел Острецов, Кирил Шарбанов, Илина Михайлова, Сара Кобаяши, Силвия Тенева, Атанас Младенов, Иван Кабамитов, Свилен Николов, Мартин Цонев, Петър Бучков, Петър В. Петров, Антония Иванова, Силвана Пръвчева, Оркестър и хор на Софийска опера и балет

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Операта е изкуство на ценностите – по-скоро наследени, отколкото актуално адекватни и от тук оригиналната й криза вече повече от век. Но какво да правим с операта, както и какво да правим ценностите във време, което подрива устоите, руинира представата за красота, вкус и етос и строи своите йерархии единствено по принципа на агресивната печалба?! Изкуството обаче продължава да съществува и, като последен бастион на ценността, не само се съпротивлява като поставя творец и зрител в ситуация сам да осъзнае и преконструира стойностите, но и като заставя именно тук и сега да се направи избор, и то ценностен, което означава и екзистенциален. Въпреки непрестанно обявяваната кончина на операта като художествено активен жанр, тя не само живее, но и продължава да провокира. В този аспект премиерата на „Любовен елексир” на сцената на Софийска опера заслужава внимание, защото е следствие именно на питането какво да правим днес с операта и каква следва да бъде нейната форма на съществуване и за какво ни служи?!

Неморино - Георги Султанов

Проблемът за средствата и целта, осмисля ценността, разкрива смисъла, ефекта и нивото на художественото постижение. Една максима на Шамфор гласи: „В театъра целта е да се направи впечатление. Но разликата между талантливия и бездарния поет е, че първият се стреми да направи впечатление с разумни средства, докато за втория всички средства са добри. Така е и с добрите хора и с мошениците ...”

 „Любовен елексир” е една от най-обичанете у нас опери, често поставяна из цялата страна. Последната й реализация на Софийска цена бе дело на Павел Герджиков, преди около петнайсетина години. Сега режисьорското решение е поверено на Вера Немирова, която поставя тук за втори път след компромисната „Момичето от златния запад” от 2008 г. Немирова, изявявала се в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния има име и собствен почерк, развиващ основните търсения в съвременната оперна режисура. Като немски възпитаник има вкус към драстичния жест и смелото транспониране на време, място и действие и свободното концептуално преакцентиране. Може би, нейният оперен театър не е така социално и политически ангажиран по характер както типичния немски стил, или пък смело натуралистично-психологически, и физиологически като този в Америка, нито дори така символен като френския или деликатно нюансивен като италианския, но е смел и предизвикателен спрямо носталгичния оперен консерватизъм, към който не рядко иронично реферира, като руши очакваните схеми.

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Днес е епохата на режисьорската хегемония в операта. След постиженията на Дзефирели, обявил, че в операта „всичко е действие”, музикалната режисура не може вече да остане същата. Но сега често пъти образите и актьорската игра са по-важни от вокалната убедителност, общото музикално внушение и диригентската инвенция. Въпросът каква следва да е йерархията си остава отворен, въпреки че отдавна е ясно хомогеността на жанра изисква завършено колективно художествено постижение, за да реализира като смисъл своя потенциал. Настоящата постановка на Вера Немирова е младежка, бравурна и неимоверно весела, възползва се от какви ли не комични приоми, за да събуди смях, любопитство, еротически да подразни апетита и в последна сметка да изтръгне съзнанието от обичайното, да създаде яркото и ведро усещане за безгрижие и безнаказано лекомислие. Ефектът е налице – публиката се забавлява, реагира, поддържа се напрежението, гледа се с интерес и наистина след спектакъла се запазва вкусът на лекотата, но...

Немирова е пренесла действието на операта от затънтеното и идилично италианско селце на частен ограден плаж, където Неморино е хигиенист на басейн в SPA-Рай. Виждаме го в началото как изхвърля празни бутилки от минерална вода, фасове и найлонови пликове, докато Адина събира слънчев тен и общува с приятели. Именно тук пристига с рекламен кемпер (любим топос, подобен на онзи от „Момичето...” и познат от версията в Опера Лион с Аланя и Георгиу от 2009) д-р Дулкамара, придружен от две палави сетстрички блондинки и три жрици на безвкусието с огромни перуки, бюстове и силиконови устни, видими дори от трети балкон и един съблечен по мускули и сухожилия жив манекен-мъж, лишен от кожата си, но подвижен. Мизансцените са изобретателни, понякога хитроумни, непрекъснато разиграват някакви всеизвестни шаблони – пускане на хартиена ракетка, жунглиране с бутики минерална вода, обиграване на метла с дръжка - ту като микрофон, рок китара или вещерско летателно средство, което Адина яхва с булчинска рокля, заедно с Дулкамара, понякога преки цитати от други известни постановки. Масовите сцени са разрешени или като часове по динамичен пилатес и тай чи или като измерване на килограми в програма за отслабване и уелнес и спа процедури за блаженната средна класа, която получава масажи и ябълки от аниматори, които се грижат за разтухата им и за създаването на ваканционен авантюризъм.

Не може да се отрече на Немирова, че владее занаята, че умее да гради кулминации и отношения, че създава пластически характери, че добре овладява плановете на сценичното пространство. Непрекъснато нещо се случва, всичко се движи, всеки има своя задача, а и очевидно певци и хор се забавляват, защото освен точни указания им е предоставена и значителна свобода за импровизации. Забележителна по детски увлекателна и откровенно палава е сцената на терцета от първо действие когато Неморино, докато мие с пръскалка басеина, а Адина флиртува пред очите му с Белкоре, за да го предизвика, той започва да ги пръска с вода и играят на гоненица...

Адина -Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов 

Стойността на режисьорското постижение е повече от компромисна. Въпреки, че общата транспонация е сполучлива, закачлива и като цяло завършена, на места редица от действията са немотивирани и сякаш напълно случайни. Има сцени външни за събитията като позирането на мъжа по мускули, трите жрици, озовали се на кемпера почти през цялото 2 действие, борбата и победата на Неморино с войниците от втора картина, непрестанното събличане и преобличане на влюбения младеж от гащеризон по бельо или по униформа. Масовият мизансцен понякога е толкова динамичен, че нарушава музикалното внимание, а образите се преакцентират с излишна кинетика, която е напълно самоцелна и не води до никъде като момента, в който Неморино преди да се продаде на войската за 20 скуди, мете току що отронилия се от палмата кокосов орех...

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов 

Усещането за фарсово своеволие лишава образите от вътрешна история и автентичност и прави всичко да изглежда еднопланово и твърде лековато. От концепцията на Немирова могат да се извлекат редица важни ироничнични разобличения на човешката природа и настояще – лековерието, суетата, двуликостта, безнравственото лукавство, социалните игри, разслоението, любовното кокетство, оглупяване и т.н., но въпреки възможните поддатки тя не отива по-далеч от безпроблемното забавление, не търси нито иронични, нито сатирични оттенъци и оставя всичко плоскостно, налично и безвъпросно в стила на поп еднозначността. Онова, което се вижда е и самата същност, отсъства всяка дълбочина, всичко е все същото.

Д-р Дулкамара - Мартин Цонев

За разлика от романтическата естетика на тайната, „недостъпна” за образа, но стаена във всичко, върху която Доницети гради откровението на „любовната напитка”. Недостъпното за буквализма е реалността на чувството, емоционалната защита на избора – именно тук постановката не поставя въпроси и не дава никакви отговори; не оправдава музикалната разноликост на енергията на художествените открития на Доницети. Театърът на Немирова наподобява леките романтични кино комедии, дъвки за очите, които веселят, но не успяват да утолят същинския духовен глад, да подпомогнат смисъла на съществуването. Такова е и времето ни - бляскаво и повърхностно. Усещането за подмяна на стойностите, на същността с несъщностното, обаче идва малко по-късно, щом смеха утихне.

Въпреки огромния опит на сценографа Вернер Хутерли (Германия) работа му е безинтересна и по-скоро скучновата. Четирите картини са сведени до две, като разликата е само увесването на няколко светлинни маркучи за градинско парти. Подът е покрит с ярко жълт пясък, в ляво басеин, облицован с тюркоазена мозайка и извит душ-чучур; по средата хавайска палма, множество сини шезлонги, а дъното е от сиво-зелена полупрозрачна ограда, зад която патрулират въоръжени войници, а отгоре лятно синьо небе. Костюмите, дразнещо обикновенни, навяват не чувство за лукс, а за неделен пазар.
 

Неморино е в зелен гащиризон, избеляла тениска и летни парашутки, Адина се появява в спорен анцунг, а по-късно в цветен бански и пареуо. Хорът нахлува с бели халати и развлечени домашни анцузи. В другите общи сцени мнозинството гастролира в черни или сиви костюми и рокли с дантелени чорапогащници.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Макар и с колеблива в художествено отношение режисьорска версия, спектакълът може да се гордее с доста по-адекватно защитена музикалната страна. Диригентът Диан Чобанов предлага много стегната и стилистично акуратна интерпретация. Отлично гради дуети, ансамбли и преходи от солови към масови сцени, с грижа за акустичния баланс. Темпата са ясни и логични, а цветовете на гласовете в оркестъра добре откроени и наситени. Всъщност голямата заслуга на Чобанов е усещането за единство и монолитност на музикалния текст и отличния инстинкт за драматургичен акцент като изразителността се създава чрез внимателния диалог между оркестрова основа и вокал.

Струва ми се напълно основателно търсенето на звуков блясък, сочност и красива мелодична линия, които с характер налага Чобанов, защото все пак в „Любовен елексир” Доницети продължава търсенията на Росини. Неговата грациозна и оригинална оркестрация се основава колкото на блясъка, толкова и на пълнозвучието. В Елексира той все още мисли именно в мярата на естественото взаимодействие между кантиленност и танцувалност; откъдето идва и свойственото мелодическо пъстроцветие, гъвкавост и лесна запеваемост както и така характерната вътрешна вокална драматургия между лирическа мекота и динамичност.

Неморино - Кирил Шабранов

Стиловото откритие на Доницети е, че самото звуково взаимодействие между нежност и устрем е толкова живо и естествено, че е способно да въплъти хумора не механически, а вътешно и с цялото му темброво богатство. Забързаните, особено енергични и дори нервни ритми, поддържат колкото пулса на действието, толкова и резонират деликатните, изпълнени с финес вокални откровения и завършват естествената пълнота на човешкото, олицетворявайки дръзките и красиви безумия на младостта.

Мелодичното изящество и отличното чувство за форма редуването на арии, дуети, терцети, квартети и хорове, ясно въплъщава в себе си непосредствеността и многоликостта на чувство - радост, тъга, съмнение, ревност или коварство и извеждат смисъла на Доницетиевата лирическата експресивност. Мелодиите са гъвкави, хитроумни, сочни и бляскави и неочаквано грациозни, но също така и емоционално богати. И макар че на повърхността всичко изглежда като идилия, в своята дълбочина тази музика пита как е възможно човешкото щастие; и разпознава неговата реалност не в забавата от съперничеството и игрите на флирта, нито в капризите на красотата и своеволието младостта, а в предалната искреност, в откритостта и смирението пред любовното чувство и неговия опиянетелен екстаз, като вдъхновение за самото битие.

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Хуморът в музиката на "Любовен еликсир" е грациозен и светъл, лишен от сатирична острота, но не и от дълбочина. Основният двигател тук е неистовият копнеж за щастие и разбирането за човека, като същество, чиято свобода е постижима чрез смисъла разпознат в радостта и удовлетворението, идващо от любовта. Парадоксално е, че Доницети, написва своята блестяща опера буфа само за 15 дни, с ден повече от Росиневия Бръснар..., но и с цели 7 над нужните му за шедьовъра „Дон Паскуале”. Като изключително продуктивен творец, създал над 85 опери, от който запазени едва 70, във всички възможни жанрови вариации – комични, лирични, романтични, героични, исторически, в стила на френската гранд опера, онова, което вълнува и днес е особената емоционална органика на музикалния възторг, показващ избликването на щастието, но и ясното осъзнаване, че то е повече копнеж, отколкото постижимост.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султано

Големият принос на Доницети, не рядко обвиняван, че е твърде повлиян от Росини или дори от прекия си съперник Белини, в развитието на оперния стил е съзнателното търсене на вътрешния психологизъм в музиката и способността й да въплъщава пряко екзистенциалната истина на образа, да бъде сама по себе си драма, а не описание. Обрат и идея, които оказват особено съществено влияние върху еволюцията на италианската опера сочещи към Верди и дори Пучини, но дори и към Вагнер. В неговите опери не само само утвърждава стила на бел кантото, но разгръща възможностите на вокалната драматургия.

Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов 
и Неморино - Георги Султанов и Джанета - Силвана Пръвчева

Особено приятна изненада е доброто общо ниво и при трите солистични състава. В Адина най-убедителна е японката Сара Кобаяши, чиито звънък, слънчев, свеж и мощен сопран с лекота обема техническите предизвикателства на партията и е отлично настроен инструмент за лъчистото кантиленно белканто. Онова, което впечатлява във виртуозното владеене на възможностите на гласа й, освен способността за каскади от височини и водопади от фиоритури, са прекрасните пианисими и великолепно окръглени вокали. От кантилената от първо действие, през дуета с Неморино, балкаролата с Дулкамара, и до голямата лирическата ария от второ действие Кобаяши намира безброй акустични нюанси, които да придадат собствен отенък на нейната Адина.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Не по-малко въздействаща е и артистичната й освободеност, органичността на сценичното й превъплъщение. Ако в първо действие е палава, горделива и своенравна, то във второ разкрива женската си ловкост, топлина и обичливост. Кобаяши се съобразява с основната идея на Доницети за Адина и Неморино – комичното при тях е външно в основата, в дълбочината е лирическото, любовната нега, а това означава, че образите са постижими чрез вътрешната динамика между напрежение и ласкава мекота.

 Адина - Илина Михова и Неморино - Георги Султанов

Илина Михайлова, на втората вечер, от своя страна впечатлява с лирическото си дарование, и чувството за мелодическа линия. Център на нейното изпълнение става прочувствената ария-изповед от второ действие „Ти си скромен, мил и кротък”, която изпълва с трогващо вокално изящество, мекота и кадифени полутонове. Силвия Тенева също е убедителна, въпреки известното си затруднение да намери правилен стилистичен подход и ненужното преакцентиране във виртуозните моменти.

 Д-р Дулкамара - Петър Бучков

Като Дулкамара се редуват Петър Бучков и Мартин Цонев. Бучков, който притежава плътен и силен бас тук успява да градира вокалната емоция от тревожно лукавство и притворство, до изненада и гротескно самоудовлетворение. Гласът му свободно се разполага в партията и придобива характерната гротескова обагреност на звукоизвличането при буфо-баса. Това му дава свободата да изгради един запомнящ се образ на шарлатанин, който се възползва от ниското самочувствие, лековерието и инерцията на тълпата и живее в блаженството на непоклатимата си самоувереност. Особено красиви са дуетите му с Неморино и Адина, където проличава нееднозначността на неговия характер ту игрив, ту зловещ, ту съобразителен.

  д-р Дулкамара - Мартин Цонев

На финала, при скока в басеина, Бучков изненадва с автентичността на комичната си сериозност. Мартин Цонев, който само преди месец има много успешна изява в Роберт Дявола, сега не по-малко удачно се превъплъщава в измамния доктор на всички недъзи. При Цонев, за разлика от Бучков, който търси обема на звука и играе с плътността, вокалната интерпретация се гради на отчетливи акценти и общ баланс.

Адина - Илина Михова и д-р Дулкамара - Мартин Цонев

Не толкова изравнени като постижения са певците в партията на Неморино. Голямата изненада идва от страна на Даниел Острецов, представил се на третата премиера, който демонстрира не само неподозирано артистично майсторство за комедийни роли, но и завидна вокална увереност. Изявите му в Хофманови разкази, Рейнско злато, Роберт Давола, изявяваха музикалност и чувство за стил, но като че ли едва тук Острецов разгръща в пълнота вокалния си диапазон, интерпретаторска способност и отлична дикция. Гласът му притежава характер и мощ, но също така е звънък и топъл. Тъкмо той се справя най-добре със знаменитата „Una furtiva lagrima". В нея копнежът, негата, нежността и отчаянието са прекрасно балансирани от младежка свежест и светлина.

 Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Острецов е толкова магнетичен и смешен, така изобретателно допълва, и без друго хитроумните мизансцени на Неморино, че предизвиква изблици на искрен смях. Неговият влюбен младеж е колкото наивен хлапак, толкова и самоотвержен човек, отстояващ правото си на чест и щастие. Образът му се движи се между наивното чистосърдечие и хитроумна палавост, през упоритата решителност, та до щастливата отдаденост. Неморино на Георги Султанов е вокално изравнен и артистично защитен, но на места гласът е твърде безцветен, докато Кирил Шабранов от своя страна форсира повече от нужното и набляга най-вече на силата, отколкото на вокалния нюанс и завършеността на звученето.

Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов и Неморино - Георги Султанов

Трима са баритоните в Белкоре - Атанас Младенов, Свилен Николов и Алек Аведисян. И тук като че силите са изравнени. Младенов е много стабилен, но най-голяма изненада предлага Аведисян с умението си да се натъква на неочаквани вокални цветове.

Смехът в изкуството има особена роля, той не е просто средство за разтуха, но най-вече начин за освобождаване на човешката истина от нейните собствени стереотипи, начин за постигане на свобода от недъзите вътре в личността и не на последно място е оръжие срещу всичко, което ограничава духа, красиво тържество на живота. Музиката на Доницети в „Любовен елексир” е неустоимо свежа и стремителна, оптимистична и така опиянително забавна именно защото въплъщава идеята за свободата на любовта, като свобода на духа, на избора, колкото морален, толкова и екзистенциален.

Адина - Сара Кобаяши и Неморино - Георги Султанов

Новата постановка на "Любовен еликсир", залага преди всичко на ентусиазма и артистичната енергия на младите оперни дарования и някак подсказва, че е дошло време за равносметка и трансформация, за преоценка и откриване на нови художествени стойности. Защото след провокацията и забавния експеримент следва да се търси истинският облик на художествената ценност, повече от пищното и забавно зрелище, която храни духа и задълбочава мисълта. Смехът преди всичко е преодоляване на лекомислието, а не както изглежда на нашето време негово въплъщение, което е основното смущение в постановката на Немирова - отсъствието на действителен ценностен избор. Като че ли изкуството и операта са ни така необходими, тъкмо за да имаме огледало, в което да огледаме собственото си време с неговите заслепения,предразсъдъци и нищета, но и огледало-памет, където видим вечното в менливата си представа какво точно е същността на човешкото.

* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА- Брой 14 (2676), 13 април 2012, под заглавие "Попарт в операта?"

* Снимките са дело на фотографа Виктор Викторов;

* L'elisir d'amore - Gaetano Donizetti, Сан Франциско опера 2008, пълен запис.

Носталгията като преоткриване

Ансамбъл Saltarello

представя Английска музика

от епохата на Ренесанса

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

По един или друг начин носталгията има място в културния процес. Днес ролята й става все по-значима, защото преодолява както баналността, така и бързото повърхностно етикетиране на мисловните и емоционални състояния. Носталгия, но по какво?!

Концертът на ансамбъл Saltarello с Английска музика от епохата на Ренесанса, в Католическ​а катедрала "Св. Йосиф", повдига въпроса защо ни е нужна дишащата актуалност на миналото, защо нашето време осъществява себе си не само чрез хипермодерните трансформации на формите на съществуване, но и чрез постоянните актове на непрестанни носталгични възкресения. Няма друга епоха, която да се е развивала в толкова широк духовен контекст. Музиката преди е съществувала най-вече като чисто настояще и вкусовете и стиловете като че ли, въпреки инфилтрирането в еволюцията на жанрове, форми и стилове, по-скоро се унищожават и заместват без непрестанно разпознаване на образци. Сега обаче част от копнежа на собственото ни време е копнежът по далечното и насладата от своеобразната археология на забравеното.

Ансамбъл "Салтарело"

Носталгията възкресява светове, значения и дълбочини, за които дори не сме предполагали, а търсенето се оказва безгранично от разни архиви едва ли не непрестанно изскачат безценни съкровища. Музиката от стари епохи обаче безпощадно ни изправя пред истината за собственото ни време, което обезличава многогласието на духа и страда от неизцерима носталгия по плътта на реалността, по откровенията на чувствата, които някога са били така свежи и истински, а не като сега подменени от самозаблуди, рекламно лустро и кух бясък. Може би тъкмо музиката е онова целително изкуство, което притежава изключителната сила да превръща копнежа в актуалност и въпреки това да го оставя винаги свободен и далечен. След музикалното събитие обаче духът по-добре тълкува собственото си съществувание. Затова търсим и се вглеждаме назад в миналото, за да разберем как човекът е съхранил истината на живота си и защо днес сам изгубва себе си.

Разбира се, тази културна мода у нас трудно си проправя път – причините са очевидни откъснатостта, липсата на традиции, елитарната затвореност на подобни интелактуални стремежи и не на последно място липсата на каквато и да е стратегия за културно развитие. Въпреки това има съществен интерес както от страна на самите изпълнителите, така и на публиката.

Салтарело с Миглена Павлова - сопрано

"Saltarello" е един от малкото български ансамбли за старинна музика, създаден през 2000 г., с художествена мисия да популяризира западноевропейска средновековна, ренесансова и барокова музика. Обичайният състав е Миглена Павлова - сопрано, Ана Иванова – цигулка, Катя Вълева – виола, Емил Михов – виола да гамба, Ана Каралашева – виола да гамба, свирещи с реплики на оригинални старинни инструменти. За този концерт към тях се присъединяват и тенора Ивайло Донков, Кристофър Холман – бас и Янко Маринов - бас, вирджинал. Програмата представя произведения от Томас Талис, Уилям Бърд, Джон Доулънд, Джил Фарнаби, Робърт Джоунс и Джон Бул.

Всъщност разкрива се онзи момент от Англиския ренесанс на границата между ХVI-XVII-ти век, когато светската музика се еманципира и се оформят се жанрове за домашно и любителско музициране; налага се лютневата песен, а свободна светска музика се пише от композитори, творили и духовни произведения.

Играта и взаимодействията между светско и духовно елегантно създава драматургията на концерта. Началото е с мотета Salvator mundi шедьовър в творчеството Томас Талис. Изключително красива творба, в чиято текстура като че ли е видима дълбоката трансформация между средновековно и ренесансово музикално мислене. За разлика от старото целенасочено съпоставяне на гласовете в полифонията, тук напротив основното търсене е посветено на тяхното сливане.

Томас Талис (30.I. 1505 - 23.XI. 1585)

Красивият, чист и почти безплътен глас на Павлова се извисява с молитвена отдаденост, подкрепен от мекия тембър на Донков и нежните огласи в инструменталния бас, който пък е вокално допълнен от Холман и Маринов. Мотетът навява почти болезнена носталгия по небесата, той е колкото копнеж на сърцето, толкова и дълбок зов за помощ към Единствения, който може да преобрази и спаси света. Павлова е също толкова убедителна и в If In This Flesh песен от Р. Джоунс. Много добре вокално е поднесена и Фнтазията за 4 гласа от Бърд както и мотета на Талис Honor virtus et potestas с добре поставени акценти.

Ако при композициите на Талис все пак доминира усещането за молитвена екзалтираност и някаква дълбока и тъмна, неизразима извън музиката, загадъчност на връхлитащото човека битие, то в тези на ученика му Уилям Бърд се долавя по-скоро радостна жизненост и някакво безгрижие. Бърд се смята и за основоположник на жанра на лютневата /консортна/ песен. В тях разкрива своя учудващо ясен стил, белязан от простота на прозодия и мелодия, изчистена от всички излишества, а в някои песни се долавя и влияние от конструкцията на мадригала. В програмата се редуват освен песни и няколко инструментални версии по кантус фирмус като In Nomine на Талис, Бърд и клавирна версия на Бул. Представянето им е любопитна съпоставка за това как личния темперамент следва и тълкува правилото.

Това, с което спечелва ансамбъл "Saltarello" е изключителната музикална отдаденост, вдъхновението и търсачеството, осъществяването на добре съставени програми и стремежа към стилистична акуратност. Независимо, че на места изпълненията прекрачват добрия баланс и като че ли не достига темброва нюансираност, между музикантите има необходимата диалогичност, а и се забелязва видимо израстване в умението им да интерпретират, да намират ключове към творби, които изискват от изпълнителя да допълва и досъгражда толкова много, за да се постигне живия им дъх.

Усилията на състава са значими и похвални, защото въпреки мигновената достъпност на информацията чрез цифровите медии, концертната непосредственост напомня, че музиката е преди всичко живо споделяне и съучаестие, една извечна носталгия по съвършено общуване, което е размяна на емоционални и мисловни богатства.

*Статията е публикувана във в-к КУТУРА, Брой 8 (2670), 02 март 2012

Фотографското око

                          Изкуството на погледа
                и майсторството на фотоапарата



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


„О, миг поспри!” фотографията в своята основа е фаустовски копнеж и особен мефистофелски инструмент за омагьосване на съзнанието. Тя е родена сякаш от два неудържими копнежа - единят времето да бъде надмогнато и да се постигне вечността, а другият на прекомерността на любопитството на непосилната алчност на очите. Страстта по познание, по памет, която да съхрани ценното, да събере. Фотографията като колекционерска жар е някакъв опит за библиотека на времето, лицата, хората, на стойностите и преживяванията. Фотографията се възприема като второ писмо, почти толкова значително като самата писменост, като нова форма на постигане и предаване на знание.

Фотографията е част от тоталния и глобален език на модерността. Тъкмо тя влага визуалния дискурс и образа като тотална стихия. Едва ли не изобретяването на фотографията си е извоювало правото да бъде мислено като за културна революция като вододел в Новите времена, като най-голямата революция след създаването на писмеността и книгопечатането.
Ето защо говоренето за фотографията е говорене за премодулирането на големите концепции на мисълта и начина на живот. Фотографията отразява две от най-съществените промени в новия свят на техническата епоха – скоростта и промяната на пространственото усещане. Движението устремът, отношението близо и далеч, времепространственеата зависимост, способността пространството да се преживява в наглед свободен от топографско пребиване в самозатвореността на някакво настоящо и дефинируемо чрез тяло „тук” е толкова значителна, че променя цялостния мироглед на човека от последните два века.

„О, миг поспри!” е колкото екстазически възглас, толкова и усещане са срутване и случване на съдбата, за тоключването на предопределеното. Фотографията отразява в себе си мимолетното, тя е драма на времето, тя е спрялото време, което може да бъде гледно-помнено, но не и реставрирано, то е носталгично призовавано, но невъзвратимо. Фотографията е не просто изкуство на мига и изкуство на погледа, тя е преди това изкуство на материята на игрите на времето и пространството, на заедностите и неотчленимостите, на отсъствието и абстракцията – откъсването, на отломкта, руината, фрагмента предела. Интерпретацията тук е самият устремен поглед и жестът – щракването на копчето. Изкуство на случая и случайността с цялата последваща естетика на случайността, събитийността и произвола на нехайството, безгрижието и свидетелството.

Странно е, но онова, което сега ни изглежда естествено и саморазбираемо е всъщност проблем, които следва да бъде разглеждан и изследван, за да може да се разбере начинът, по който днес е възприемана фотографията в биномичността едновременно на изкуство и на способ за доказване-документирате, илюстриране и онагледяване на света и неговите събития, история и взаимочовешки отношения, реакции, стълкновения, конфликти и мироглед. Фотографията сякаш е разпъната между новината и настроението, и ако новината е част от документалната й, злободневна, отразителски-рефлективна природа, то чрез елемента настроение фотографията се изтръгва от документалното, утилитарното и прекрачва от статута на актуална визуална журналистика, посредством техническото средство – апарата цифров или не, във водите на изкуството на тълкуванието, критическата, лична и специфична, дори игрова референция на художественото, на тълкуванието и конструирането на реалността, а не нейното директно виждане-изразяване.

Фотографията се налага като едно от последните изкуства, обобщение на представата за техническата, днес цифровата и медийната реалност на новите и най-новите времена на модерността и постмодерността, където мултимедийният език е език и на виждане -тълкуване на реалността и нейното отношение. Интересен феномен от друга страна е налагането и на една необходимост от нова визуална философия, от една нова философия на погледа и окото, на зрително-визуалните отношения и поради наложителната необходимост от тълкувание на виртуалната реалност налична само в имагинерността на едно проицирано, но визуално достъпно и налично пространство, в което се екзистира посредством погледа, който се съсредоточава на-към него.

Между изгрева и залеза

Български хайку поети

отличени в Световна класация

на най-добрите хайку творци

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Независимо на какъв език се твори хайку поезията е жанр на живия дъх, на задъханото прозрение на мига, на осъзнатото сега. Именно затова и творци от четирите краища на света всяка година се срещат на различни места, за да обменят вдъхновение, опит и да споделят общата си страст към лаконичното изкуство на хайку поезията. Този древен японски жанр отдавна се е превърнал в поле на всеобщи художествени търсения. Хайку поезията сякаш приучава светивата да преоткриват света, да забелязва в обикновеното изключителното, да дочува съзвучието, което пронизва мирозданието и свързва в едно неимоверно малкото с неизмеримо голямото.

Откровението на истината доловена ей тъй, между случайното, споделено с искрената наивност на детското опознаване на законите на съществуването и мъдростта на състраданието са в основата на философията на хайку майсторството. Именно свежестта на споделеното, искреността и непосредствеността на преживяването се превръщат в специфики на хайку стиха, онази искреност, която Сергей Рахманинов определя като „Най-голямото качество на всяко изкуство е неговата искреност.“

Юбилейно издание на сръбския вестник "Хайку Новине" e посветен на хайку поезията и големите международни хайку срещи между 2009-2011, с главен редактор видния хайку поет Драган Ристич. В това юбилейно издание са публикувани и най-добрите хайку твоби за годината, според Международния хайку конкурс „Хайку по света” 2011 към Световната хайку асоциация, под председателството на Джим Кейшън и Димитър Анакиев /Литва/. В него са участвали поети от САЩ, Франция, Германия, Русия, Италия, Хърватия, Албания, Литва, Украина и България.

В селекцията на отличените като най-успешни хайку творби четем имената на Дмитрий Кудря, Александър Белийх, Наталия Седенкова, Александър Кудряшов, Наталия Леви – Русия; Джурджа Вукелич-Роджич, Ядран Залокар, Борис Назански – Хърватия; Омила - Цвета Джагарова, Александра Ивойлова, Петър Пламенов, Петър Чухов – България; Инго Цезаре, Сижи Леуандовски, Бети Фичтл, Клаудия Брефелд, Матиас Мала – Германия; Дитмар Тучнер – Австрия; Жан Антонини, Жорж Фрайденкрафт – Франция; Роберт Уилсън, Бил Уолак, Йозеф Спенс, Кати Кембърлин – САЩ; Артурас Шилакас, Алис Билбиериус, Витаутас Думчиус – Литва, Клирим Мука Италия-Албания; Мариус Челару – Румъния и Сергей Курбатов - Украина.

Отличените автори са представени със своите едно или две хайку произведения на свободна тема, които спазват основните принципи на хайку майсторството, но носят в себе си и характерния национален темперамент и представят своеобразието на различните хайку школи по света. Юбилейно издание на Хайку Новине публикува творбите в оригинал и в превод на сръбски.

Ето и няколко от отличените хайку стихове и автори:

сведени погледи
трамваят
трепери с тайни

пълнолуние
върху детския перчем
рибена люспа

 Омила - Цвета Джагарова

*

стоя пред своето
магично огледало
навсякъде безкрайност

Александра Ивойлова

*

пиша
за този свят
а получава се друг

зло куче
умилква се
на всеки

щурци в гората
от тях ли
зрачът трепти

Петър Пламенов

*

мъглива утрин
никой не вижда
падащото листо


задушница -
отварям черния чадър
на баща ми

Петър Чухов

*
кристален въздух
почти зънти
студеното небе

Дмитрий Кудря - Русия

*

зимна нощ
даже старата луна
скрила се е на топло

Александър Кудряшов - Русия

*

цвете пред огледалото
цвете в огледалото
някоя друга есен

Жан Антонини - Франция

*

пълно е небето
няма място за снега
и на перваза

Сергей Курбатов - Украина

*

нейните гърди
се удивляват
на големината на дланите ми

протяга се градушка
от един тътен на светкавица
до друг

Бил Уолък - САЩ

*

 долавям
дъх на цветове
нищо повече

Робърт Д. Уилсън - САЩ



Превод на стиховете: Петър ПЛАМЕНОВ

Бутафория на смисъла

Ива Николова като Инес в "Зоро" Дж. Камерън

за премиерата на мюзикъла „Зоро”

 по музика на Gipsy Kings,

 адаптирана от Джон Камерън

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Изуството използва апарата на своята бутафория, правдиво наподобявайки, придавайки действителност на нереални неща и предмети, то се стреми да постигне откровение за истината на човешкото битие, за законите на взаимодействието човек-мироздание. Лъже откровено, за да намери достоверното, употребява фалшивото, за да оголи същността и постигне смисъла като очевидност. Последната премиера на Държавен музикален и балетен център (Музикален театър „Стефан Македонски”) мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, напротив използва реалността на телата и гласовете само, за да засили безсмислието на сценичната бутафория и за пореден път да напомни колко напразно е осъществяването на изкуство у нас. Изкуство, което не ползва никого - нито артисти, нито публика, но може би обслужва добре нечии джобове.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Кризата в Музикалния театър не е нито от днес нито от вчера, тя продължава вече близо 15-тина години и се задълбочава от сезон на сезон - веднъж заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почек на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са Европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, които носи аурата на Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентостта или безидейността са основните виновници е трудно да се каже, но при всички положения от далечното дирексторсване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постанвки на „Хубавета Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в който блесна звездата на Цветелина Василева и с заразително артистичния Арон Аронов, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното твърде лакътушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временият директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на прогресивния, сега експерт в Министертвото на Културата, режисьор на несполучливи мюзикъли на театрани сцени Борис Панкин, който напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск” в една инстинуция, днес вече почти две години театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник, една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Ясно ни е, че с пари може всичко, но майсторлъкът, голямото екзистенциално предизвикателство, не само на артистите, но и на българите въобще, е не само да се оцелява, но да се твори истинско изкуство да се живее в духовна свобода, въпреки очевидността на безхаберието, конюктурата и вечната криза. Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета единственото което изпитвам, вече години наред, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и омерзено изкуство и не на последно място към жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила.

Ива Николова, Христо Сарафов и Лъчезар Лъчезаров

Защо ни е толкова трудно да назоваваме нещата с истинските им имена и да признеем не само житейското си, но и духовно поражение. Наистина изглежда е необходима Хераклова сила, за да се назоват-разобличат и изчистят Авгиевите обори. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и тове не е далеч от истината), че трябва да поставя повече мюзикъли и дай сега да правим мюзикъл след мюзикъл и да каним кой ли не да попее на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. А Оперетата е храм на особен вид музика бравурната, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, провокативна, великолепна и многопластва като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. Защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла като самия Гершуин, Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнсеин?! Риторическите въпроси са безкрайни.

Весела Делчева

Културното корабокрушение у нас не само е факт, но сега се молим сред оцелелите все пак да има повостроители. Очевидно неграмотността, дебелащитината, шуробаджанащината, безпардоността, губостта и твърдоглавието са чертите не само на политическото ни управление, но и оглавяващите културните ни институции, ръсещи безотговорни недомислици, заради които се случват жестоки последствия. Рибата се вмирисва от главата. След като се разрушиха всички големи извънстолични оркестри (разбирай без Софийска филхармония и Националното радио), създадоха се парадоксални, логично нефункциониращи, структури като Оперно-симфонични оркестри, затвориха се малките оркестри, съкратиха се щатовете на окестрите, хоровете и балетите към оперите и Оперетата, си е съмсем в реда на нещата всеобщото рухване на художественото ниво и завръщането към аматьорската силистика на първопроходците...

Румен Григоров като Рамон

Духовната парализа у нас е повсеместна във всички сектори на културата. Въпреки това, редно е в качество си на публика, да настояваме за художествена грамотност, почтеност, а защо не и за откривателство и постижения. Докога е честно и справедливо творците за неуспехите си и нелепостта на проявите да се извиняват външни причини?! И ако за културния процес един живот е миг, то едно-две десетилетия за твореца и за седящия в креслото на салона човек е много повече. Редно е, и в това е смисълът на прозрачната публичост, демократичността, плурализма – позабравено вече понятие, и най-вече за вътрешната свобода, да се изисва отговорност от онези, които се къпят в светлината на веобщото внимание били те политици, директори на театри или артисти.

Ива Николова като Инес

Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовият си успех. Миналата година нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда” тази на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на ориганала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, и са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органичност. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репероар в Оперетата от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки”, „Иисус”, той ще е осъществен все по един и същ начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи на оригинала или се го съпреживели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи и прекрасни зрелища „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.

Весела Делчева и Ива Николова

Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път, негов е миналогодишният „Иисус...” не залага на никакъв втори плън или конфликт, а търси евтините фекти като прелитане с въже тип терзан и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и сутуации, безсрамно копира шабони без дори да се помъчи да ги интерпетира. Въпреки многотията на събития и образи действието тече вяло и не радко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего иРумен Григоров като Рамон

„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008 вече няколко години е касов хит в и Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинаций за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички шаблони на жанра големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н, но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, незатормозяващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон, с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, касиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. Същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно и разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет в слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява докато се танцува или се прелита и ако той притежава силна харизма ще успее, ако ли не - патията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.

Лъчезар Лазаров, Ива Николова и Ивелина Балчева

Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркетъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. Когато това престава след двайсетина минути от началото солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балчева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява и на бездруго не чак толкова виртуозно написаните фортисими в патията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание е също толкова неравен е и като актьорско присъствие тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро.

Ива Николова

Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николова като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, за съжаление не може актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии или Кармен. Въпреки това именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и надявам се един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие.

Весела Делчева

Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непресанно самонаблюдаващо се поведение в, и без това елементарните актьорски задачи, с избора на търде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните си постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.

Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца бутана от сценичен работник, църква от свещници и чевена драперия– познати от вскеи спектакъл, без значение какво ще се гледа винаги всичко е напрено така в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство тежко песъчкливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.

Лъчезар Лъчезаров и Христо Сарафов

Костюмогфията дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламеко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието, дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено-върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Балетния състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки, че се състои от школувани класически балерини качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и за съжаление не успява да въплъти прекраните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани в стил от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Едва когато на сцената танцува самата Алексиева се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда неприсъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламеко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихина страст, че спира дъха -големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.

Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите е слажен рисков занаят, който изисква мислене, че лесносмилаемото не е толкова лесно за напава. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на Българската Култура и Държава – всичко се прави наужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовин,а без майстрлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава е съжалението за пропиляното на вятъра – за изкуството наужким, за живота науким, за смисъла наужким.

• Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 3 (2665), 27 януари 2012
• Фотосите,използвани като илюстрации са дело на автора Петър Пламенов



Лицето - откровение за съдбата

Изложба с непознатите портрети

 на Ангел Панайотов

в Галерия Алма Матер на СУ "Св. Климент Охридски"

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Портретът е някакъв съсредоточен поглед, който трябва да прозре тайната на един живот, спотаена зад изражението на мига, зад възрастта и непонятността на лика. Защото лицето е вечна загадка, а човешкото око търси лицето, омагьосва се от откритостта, която дава път към скритото. Погледът търси в лика откровение за съдбата - онова, което може да бъде разчетено и разпознато от сложния език на самата житейска тъкан. Софийски университет Св. Климент Охридски и Галерия Алма Матер осъществяват ретроспективна изложба с портрети от големия и за съжаление все още не добре познат и оценен български художник Ангел Панайотов (1927 - 2008). Погледът-портрет подсказва, че в лицето е скрита истината не само на отделния човек, разказа за един живот, но за цялото съществуване на всемира.

Художникът е завършил художествената академия на Берлин при професор Клемке през 1966 г. След завършването на образованието си в Германия прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам, Рошток. В България е слабо познат, предимно в средите на специалистите и тази изложба се стреми да популяризира художествените достижения Панайотов. Творческите му изяви са преди всичко в областта на живописта, графиката, илюстрацията и керамиката. Творби на Ангел Панайотов са притежание на Националната художествена галерия, Градската художествена галерия – София, както и на редица частни колекции.

При отриването на експозицията присъстват и близките на художника. Братът на живописеца Вили Панайотов, разказва за семейния произход от дебърски род по бащина линия. Художникът завършва керамично училище, мечтата му е да учи в Художествената академия в София, но спечелва конкурс, благодарение, на който е приет да учи в Германия. Той подчертава в словото си, че художникът е „Човек усвоил съвременните художествени тенденции. Това проличава в една от изложбите, в която изнася лекция за съответствията…“ Съответствията, според Панайотов, отразявали авангардните търсения на съвременните художествени форми, осъществяващи връзки между цвят, тон и благоухание.

Вили Панайотов очертава и интереса на своя брат си към апликациите, колажа и шаблоните. Пребиваването Германия е важен образователен и светогледен период от живота му, но оказва се и по своему дълбоко трагичен, защото именно в меланхолията на тогавашна Германия, крехкият по душа художник е преживял дълбок емоционален и психически срив, от който се изтръгва единствено с помощта на живопистта.

Голямата част от картините на Ангел Панайотов са откупени от колекционери в Германия и се съхраняват и в някои от музеите там без да има, за съжаление, точна характеристика на колекциите или справка от депата на музеите.

Портретите на Панайотов търсят характера на портретуваните лица, целта обаче е погледът-портрет да се долови дълбочината на линчостното откровение и да превърне образа в символ на съдбата. Лицата винаги изразяват едно колкото строго, толкова и скромно вътрешно чувство за достойнство и чисто човешка достотолепност, която не рядко създава ореол на загадъчност и тайнствена магнетичност. Панайотов винаги се възползва от текстурата на материала - акварелните портрети са полу прозрачни, осъществени с леки въздушни и уверени мазки, докато тези в сух пастел, разкриват друг аспект на техническа свобода и непреднамерен артистизъм, постигнат чрез особената сила на осезаемостта на щриха.

От трета страна са маслените платна, където пастьозната техника придава непосредствена плътност на образите и подпомага ефекта на ярките и динамични колористични контрасти. Като цяло палитрата на Панайотов е деликатнта, тембриста с чувствителност към меките светлинни ефекти и естествената гама на дневното зарево - от синьобялата, през бледо розовата, до меко охрените нюанси. Но каквато и да е тоналността на цветова разработка тя винаги е белязана от особено чувство за хармония, въздушност и деликатност.

Портретите са изградени с живо пластично чувство с деликатно отношение към изражението и са издържани в стила на постекспесионистичния реализъм. Портретите на Панайотов разкриват един лиричен свят, населен с вънуващи образи, чието вътрешно съзвучие спотаява деликатна тъга, носталгия и плаха радост от красотата.

Виртуалният космос - прозрачно и непрозрачно

Специфика

на новите медийни форми

в съвременното на изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Светът става все по-прозрачен, изгубва тялото си веднъж като автентично сетивно преживяване и втори път като ментална предиспозиция, за това разбира се, отговорността се пада преди всичко на новите форми на технологиите, задаващи и нови форми на комуникация и преживяване на световете. Видео-арта, видео ивстелецията, компютърната графика, сътворяват светове, в които буквано се живее. Античните аргонавти, презморски пътешественици са заменени сега от страстните интернавти, тършуващи в безплътните, трансматериални светове на виртуалната вселена. И така в кокво се състои спецификата на виртуалността и как тя се отразява на най-новите форми в изкуството.

Виртуалното съдържа в себе си някакво конкретно отношение към потенциалността, която се разгръща през образи, изображения, вътрешната представа за пространството, способността да се проектира мислено пространство, да се мисли самата възможност. Следователно виртуалното е възможното, проекцията на възможното през образи и изображения, както и самата потенциална енергия, която се натрупва от мислимостта на пространството. Потенциалната енергия разкрива виртуалното, както личи и от самото название , като посисивно, изпълнено със сила и пригодност да поема проекции, което е вече някаква степен на дюнамис, но по-скоро като стаена и потенциална енергия, тук проявеността обаче е просто образ. Силата на виртуалното е в тази възможност и допустимост на проецируемостта, в пригодността да се поема всичко, да бъде канализирана тази статично натрупана енергия, да бъде отприщена посредством образното пре-въ-плъщение и панмимикрична приспособимост и пригодност. Виртуалното е отприщване на някаква присъстваща сила, на някаква статична енергия, която се динамизира в даден изказ-израз. В случая на интернет и медиираността на телата, виртуалността е изражение на тяхната парадоксална природа, която черпи от потенциалната енергия на виртуалното, извличайки ресурс за представимост и действителност.

Празнотата предопределя и подпомага прозрачността, но празнота и прозрачност не съвпадат като термини, отнесени като категориални характеристики спрямо спецификата на безплътните тела. Те се възползват от празнотата и прозрачността конструктивно като по този начин открояват своята етимология на изображения и на образи, но не съвпадат напълно с образната онтология и със чистите дефиниции на образа – безплътното тяло е мутация през-и-в образа. Безплътното тяло не е изображение и не е просто и само функционално активен образ в собственото разбиране на изображението и образа. Изображението е самото превъплъщаване на образа в изобразителното поле, то е по-скоро конструктивния елемент на образа, това е двуизмерността, която прераства в илюзията и уподобяването на триизмерната плътност на образа, онова почти тактилно съотношение на двуизмерността на полето, която проицира през себе си пространствено-дълбочинната разгърнатост на визуалния образ. Под изображение обаче най-вече се мисли самата субстанцията на из-об-раз-яването - рисунъка, живописването, щриха независимо дали образът се образува чрез добавяне към – както е при рисунката и живописването, при отпринтването и печатането върху нямата-гола-бяла “празна и прозрачна” основа на полето; или чрез отнемане на наличното – изстъргване, изрязване, обработване с киселина и т.н., както е при безбройните графически способи за постигане на образ.

Повърхността е празното и прозрачно, то е полето на изобразителната техника, която постига ефекта на образа. Петната, линиите, фигурите и т.н се помества неизменно в границите на изобразителното поле, там разгръщат своята формална текстура, която построява илюзията за пространство. Дори интернет и виртуалното пространство са мислими като поле на изобразителността - на въплъщенията, на образите и тяхното изначално генеративно качество е модуалността спрямо празнотата и прозрачността. Празнота, в която може да се помести цял един свят, да се конструира и прозрачност, която да му бъде медия и канава, основа за разгръщане, за изразяване на съотношение, връзка, субординация, контакт и зависимост.

Етимологията на виртуалното, виртуалното в днешния му смисъл на електронно, цифровизирано, медиирано и интернет обусловено, осъществима през празното и прозрачното, е пряко и континуално свързана с цялостната представа за изобразителното поле и неговото генетично кодово-проективно “виртуално пространство”. Изобразяващият – и всеки човек – притежава способността да “вижда” – да мисли плоското, двуизмерно плоскостното, като дълбочинно да привижда и разгръща двуизмерността като триизмерност и още повече в ситуация на “създаване на образи”, да извлича дълбочина, да я постига и репрезентира, чрез организация на пространството посредством способа на големините, обемите, контакта, рефлексията и колористиката.