Бягство от тъгата

ПЕТЪР ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Есенна тъга!

Мислех, че съм я забравил.

Първи есенен дъжд.

Бусон

Йоса Бусон (1715-1783) - японски поет, есеист, теоретик на поезията и художник от периода Едо (ХVIII-ти век). Заедно с Башо и Исса се счита за един от най-значителните майстори на хайку в класическата японска поезия. Роден в обикновеното семейство на дребен управник в селцето Кема,провинция Сетцу, край околностите на Осака. Около двадесетгодишен заминава за Едо, където изучава живопис и поезия в школата на Хаяно Хадзина (1676—1742) един от големите майстори на хайкай по това време и продължител на класическата линия на Башо. За първи път публикува под псевдонима Бусон през 1744, с когото ще остане известен и през вековете – това са попътни бележки и стихове . През 1751 се установява в Киото, където се жени едва на 45 години, от брака си има дъщеря на име Куно. Умира прославен на 68 годишна възраст и е погребан с почести в Киото. Знае се, че винаги сам е илюстрирал своите стихове и книги, а художническото му майсторство не отстъпвало на поетичното му дарование. Сам той е една от централните фигури в течението на «художниците-интелектуалци» (бундзинга), които издигнали лекотата, финеса и красотата на китайската живопис в идеал на живописното изкуство.

Въпреки че по времето на Бусон хайку поезията вече се намира в упадък и се възприема като несериозен, развлекателен жанр с игриво-закачлив характер, удобен само за шеги , тъкмо поетът -художник се наема да трансформира чрез творчеството си този несправедлив стереотип; и се стреми през целия си живот да възроди всокия стил. Странства много из Япония и осъществява голямо поклонническо пътешествие по стъпките на Башо, в знак на приемствеността и почитта му към първомайстора, върху чието наследство изгражда и своя характерен възвишен стил.

Бусон издига като основени принципи на поезията намека и деликатността. Възвръща на хайку стремежа към изискаността и възвишеното и красноречиво доказва, че това е достатъчно богата поетична форма, способна да говори за големите теми на съществуването и да побира в себе си високи идеи. Основата на тази поезия е прочутото «отдалечаване от вулгарността». Стилът му, ембема на класическия вид на хайку, се отличава с внимание към обичайното, в стиховете му нахлуват теми от повседневното, тонът е въздържан, нюансивно описателен; водещ се подчертания стремеж към класическа чистота и строгост на образите. Езикът е изтънчен и отдаден на търсенето на вътрешната многообразност на детайлите.

ТЪГАТА. Колкото и да се опитваме да я забравим, тя ни помни. Лъжем уверено, че можем, но дори пред себе си не смеем да признаем, своето вечното поражение... Да се забрави тъгата, да се живее с нея или да се надяваме един ден да успеем да я надмогнем – сякаш това крепи дните ни.

Тъгата е стооко чудовище – дебне отвред... По-силна и от смъртта, тъгата попарва радостта, краде от щастието, помрачава безгрижието, по-ненаситна от всички стихии, тя прибавя към времето на живота каменното безвремие на болката... Къде да се скриеш, къде да избягаш?! Тя винаги те настига, винаги те открива. Накрая след всичко, след всички тези отчаяни бягства, утихва страстта, но остава горчивия вкус. Упорството срещу тъгата, опитът за забрава обаче е колкото надежда, толкова и съпротива, които придават мъдрост и величие на всеки човек.

Не без основание може да се твърди, че хайку е поезия на намека. В нея дори трагическото усещане за неумолимото е предадено чрез една удивителна деликатност. Детайлът се превръща в обобщение за цялото... Макар и неизменно победени от тъгата и от есента, упорстваме в своето бягство, което все пак намира в поезията утеха, убежище и спасение. Поне за миг преди дългите дъждове да задавят гласа...