Няколко капки сладост

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Разполовена круша

плъзгат се по острието

сладки капки

Масаока Шики

През периода Мейджи (края на ХІХ – нач. на ХХ в.) Масаока Шики (1867 - 1902) възвръща интереса към хайку поезията, която вече губи от своя престиж и популярност. Като велик реформатор Шики придава особена значимост на индивидуалното творчество и на личния поглед, утвърждавайки хайку като модерен поетичен жанр. Считан е за един от четиримата големи хайку майстори след Башо, Бусон и Иса. Умира едва на 35 години от туберкулоза, като последните седем прекарва прикован към леглото си. Именно така създава своя артистичен псевдоним Шики, свързан със собственото му заболяване.

Тъкмо Шики изгражда съвремените обобщени термини "хайку", вместо „хоку” за тристишията от 5-7-5 мори /срички/, и "танка", вместо „вака” 5-7-5-7-7 мори, за петстишната кратка песен, като така префурмолира и самите понятия. Обособява самостоятелността на хайку от поетичното изкуство ренга. Противопоставя на „субективния” стил на Башо, „обективността” на Бусон и я извежда като нов, основен художествен прицип. Хайку, след него, вече не е спонтанна игра или сезонен стих, а особен личен поглед към наличното. Стилът му се отличава със смирение, изненадваща свежест, но известна непотреперваща суровост. „Обективността” за него е начин на възникване на поезията, а техниката е директното наблюдение – лирическият образ идва по вдъхновение от действителността и така остава съвсем непосредствен, а не замъглен от „въображенито”. Прозрението и акта на наблюдение съвпадат, погледът вече не разгадава, не тълкува, а осъществява живота. Шики свързва хладността и деликатността, наблюдението е дистанцирано съучастие, но не и намеса.
В хайку деликатността сякаш е следствие колкото от взирането в детайла, от нежността към живото и особеното почитане към оттенъка и нюанса, толкова и на онази специфична нравственост на крехкостта, чрез която хайку признава невъзможноста на човека да познае цялата истина на съществуването, да се докосне плътта на реалността...

Деликатността говори за далечината и дистанцираността, но за желанието за близост, за възхитата от красотата на случайния порядък. Защото човекът сам вписан в себе си е обречен да съди през своя поглед, но той се вписн и в тъкантта на мирозданието. И когато идва към света, когато се приближава, не бива да разрушава порядъка и неговото съзвучие, в който нахлува, а следва да го долавя. Хайку долавя. Деликатността е тих говор за непознаваемостта и факта, че макар и да граничим само и единствено със себе си, макар и прозрението за света е негово повторно въобразяване, можем да видим поне частица от истината...

А той Животът, смесил жестокост и красота, безстрастие и милост, смисъл и безсмислие, произвол и справедливост, остава невъзмутим винаги над всяко проявление, всепобеждаващ и безгрижен, но все пак заплатил с няколко капки сладост болката...