Катастофа за двама

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

„Когато бях млад и впечатлителен, моят баща ми даде един съвет, който оттогава се върти в главата ми."Почувстваш ли желание да критикуваш някого - ми рече той - просто си спомни, че не всички хора на този свят са имали преимуществата, които си имал ти."

из "Великият Гетсби"
Скот Фицджералд

За катастрофата са нужни двама...

Вината и невиността – това до каква степен човекът е трагически обречено същество и какво предизвиква катастрофите в краткото съществуване на човека и дали той може да бъде повече или по-малко от своето предопределение е втория план на цяла поредица от проблеми и въпроси, които поставя една от превърналите се в кинокласка ленти на режисьора със сценарист Стенли Кубрик от 1974г. „Великият Гетсби” по не по-малко забележителния роман на класика на американската литература Франсис Скот Фицджералд.

Романът на Фицджералд „Великият Гетсби” е бил филмиран общо четири пъти:

* през 1926 г., режисьор Хърбърт Бренън — ням филм, от който не са се съхранили копия;

* през 1949 г. нова черно-бяла с диалог версия, режисирана от Елиът Нюджънт;

* през 1974 г., режисирания от Джак Клейтън, често определян като най-добрият филм, направен по този роман;

* и през 2001 г. Последната адаптация с режисьор Робърт Марковиц, с участието на Тоби Стивънс и Мира Сорвино, но не добре приет от критиката и определен като шаблонен, повърхностен и твърде предвидим.

„Великият Гетсби” 1974 г., на Джак Клейтън

Оператор Дъглас Слокъмб
Премиера 29. Март, 1974
Продължителност: 144 мин.
Бюджет: $ 6,5 млн.
Брутни приходи : $ 20 563 273

Филмът е с участието на:

• Robert Redford as Jay Gatsby
• Mia Farrow as Daisy Buchanan
• Bruce Dern as Tom Buchanan
• Karen Black as Myrtle Wilson
• Scott Wilson as George Wilson
• Sam Waterston as Nick Carraway
• Lois Chiles as Jordan Baker
• Edward Herrmann as Klipspringer
• Sammy Smith as Comic
• Kathryn Leigh Scott as Catherine
• Vincent Schiavelli as Thin Man
• Roberts Blossom as Mr. Gatz

Има щастливи литературни творби, които освен че обобщават в себе си атмосферата на своето време, се докосват и до универсалните теми на човешкото съществуване. Такъв е и романът на Фицджералд „Великият Гетсби”, направил от енигматичния, очароветелен и меланхоличен образ на един младеж социална метафора и искра за въображението на не един кинотворец. Превръщането на роман във филм е повече от превод, това е своеобразен опит да се разтълкува творбата и да се сподели с повече хора.

Ерата на джаза, на наивния копнеж, че светът може да се спаси чрез изобилие и лукс, чрез непрестанни удоволствия, са прекрасно обобщени и уловени в знаменития роман, поредицата от кино ленти, обаче трябва да открият свой оригинален визуален и драматургичен подход към драмата на безпътието и суинга на меланхолията. Романът на великия писател бонвиван, зад блясъка всъщност разкрива онова неизповедимо страдание, което се утешава единствено чрез истината на близостта и чистотата на чувствата. Книга за дълбоката неспособност на емоции в епохата на консумеризма, която измерва човешката стойност единствено по социален престиж, имущество и власт, за фалша, пропит във всичко и носталгията по откровеността на душата.

Сюжетна линия

Разказвачът, както и в романа, превежда през заплетените отношения между героите, той е едновременно наблюдател и тълкувател. Дава оценка, намесва се и посредничи в действието и изявява посланието. Във филма е запазена тази спецификата, Кубрик оставя погледа на Ник Карауей да ни води, също както в текста, написан от в първо свидетелско лице. Карауей всъщност е млад брокер, който се мести в старата, занемарена къща, на своите родители – това във филма не е детайлизирано, но декорът определено издържан в бяло и зелено, пази духа на неподвижното време, наследено от родителите, използвано като контраст с великолепния удивително модерен за времето си дом на Гетсби. Къщата е в непосредствено съседство с имението на Гетсби. Карауей коментира действията на главните действащи лица. Той скоро осъзнава, че Том и Дейзи са „безгрижни хора”, той е от техния приятелски кръг.Но лентата започва с неговата реплика, че е свикнал да не съди хората и да не дава прибързани оценки за характера им.

Джей Гетсби е млад, около тридесет годишен, милионер със съмнително минало, сценарият така и не потвърждава някоя от версиите за историята на неговото забогатяване — някои казват, че е направил състояние от контрабанда на алкохол по време на сухия режим. Други говорят, че е убил важна клечка, а трети казват, че е бил немски шпионин и братовчед на Кайзер Вилхелм. Въпреки пировете, които устройва; въпреки неканените гости, които идват на забавите, Гетсби е по-скоро самотен мъж. Той само иска да „повтори миналото“ — да се събере с любовта на своя живот, Дейзи. Но Дейзи е омъжена за милионера Том Бюканън, и има малка дъщеря. Гетсби не мисли, че това представлява проблем, и в действителност Дейзи Бюканън е поласкана от ухажването на Гетсби. Ник става посредник да се срещне отново с Дейзи в неговата къща. Гетсби се присъединява към приятелския кръг на семейството, но е съвсем очевидно, че интересът му е повече от приятелство..., а Том Бюканън макар и неверен и груб човек лесно се досеща и се чувства уязвен и копнее за мъст. Един горещ летен следобед излизат на разходка в Ню Йорк и си почиват в хотел от жегата, но картите постепенно са поставени на масата. Мъжете спорят за Дейзи. Тя бяга, но Гетсби тръгва след нея.

Постфактум през думите на Ник и навързване на поредица от фрагменти се разбира, че Гетсби позволява на Дейзи да кара новата му кола, за да се поразвесели, но тя предизвиква катастрофа, в която Мъртъл Уилсън, любовницата на Том, е убита. Гетсби е толкова влюбен в Дейзи, че скрива истината за инцидента и впоследствие е застрелян от отчаяния вдовец на Мъртъл, който е дребен собственик на гараж и бензиностанция. Освен бащата на Гетсби, стар сиромах, почти никой друг не идва на погребението на Гетсби. Ник е озадачен как в семейството на Том и Дейзи сякаш нищо не се е случило и всичко е наред - предстои им пътешествие в Европа и правят нова къща в имението си... сякаш никога нищо не се е случило - безгрижни, егоистични, инфантилни и жестоки....

Освен че илюстрира бурния живот от 20-те, филмът деликатно намеква и обсъжда въпроса за расизма посредством образа на Том Бюканън, който е привърженик на расистката теория за превъзходството на бялата раса и разобличава арогатността на полтически активните класи и тяхното перфидно лицемерие.

Джак Клейтън (1921 - 1995) е прочут британски режисьор, които се специализира в адаптирането за голям екран на велики литературни произведния. Радетел за нов реализъм в Британското кино, която разкрива недвусмислено социални, сексуални и нравствени проблеми, които обаче са видени в тяхното отношение и взаимосвързаност. Всъщност The Great Gatsby (1974) е петият му художествен филм след ( Room at the Top (1959) · The Innocents (1961) · The Pumpkin Eater (1964) · Our Mother's House (1967) · The Great Gatsby (1974) · Something Wicked This Way Comes (1983) · The Lonely Passion of Judith Hearne (1987).

Действието започва с продължителна експозиция, която ни въвежда в атмосферата и героите, а тя е особено съществена като ключ за героите, мотивите и времето. Всъщност докато бавно текат надписите на началото и музиката се вижда интериор от красива луксозна сграда, стая и вещи с анаграми JG – тоалетни принадлежности, завивки и т.н., подчертаващи аристократичност и усет за една епоха на безумен лукс и висок стил на живот. Усещането е нарушено от захвърлен сандвич не на място без чиния и салфетка – кадър, който ще рамкира филма на финала, когато се вижда как бащата – стария Гетсби докосва вещите на сина си и седи пред тоалетката в спалнята и изгладнял яде сандвич и разказва за сина си, който има високи цели пред себе си, наивно записани като задачи в малко тефтерче...
Клейтън нарочно използва ретардацията, ефекта на отсъствието и бавното навлизане, за да разкаже онова, което предопределя всъщност съдбата на главния герой, но и не само на него.

Времето като такова, епохата между двете световни войни, ерата на джаза, също могат да се възприемат като герои във филма, и то тъкмо заради тази ретардационна стилистика преди завръзката. Освен това той използва похвата на отсъствието на Гетсби, който се появява за миг в началото, загледан в зараждащото се от океана утро, но нарочно непоказан повече за дълго време. За него много се говори, но се появява с лице едва след 20-25 минути от началото на лентата. Ефектът на появата е подчертаването на неговата изключителност и усещането, че това е герой от друго тесто – трагичен герой, възвишен, надарен с особена страст.
Завръзката е дълга сцена от поканата и срещата на Гетсби с Ник и зараждането на приятелството им и уредената срещата между Гетсби и Дейзи вкъщата на Ник. Кадрите тук са особно забавени и малко меланхолчни, което е част от стила на целия филм, антиципирал и част от стилистиката на старото Холивудско кино от 50-те.

Детайлите играят съществена роля. Например жегата, екранно асоциирана с потта по челата и усещането за задуха, което говори и за безпътността на подобна страст, но и на затъналия в дребни страсти свят. Потят се всички само Гетсби е хладен, както казва в хотела за него Дейзи – уж обаче, защото близкия план показва капчиците пот на челото му. Доката самата тя е винаги хладна със сухо чело, макар и да се оплаква от времето. Тя говори винаги с унесен романтичен малко детински, но всъщност превзет и неистински глас, който реално издава позата й и демаскира нейната реална безчувственост, както показва финала... Завесите, градината, итериора, басеина и особено музиката описват безвремието на мечтата на Гетби за любов, безвремието на тягостната безчувственост е подчертано в липсата на прохлада. Гетсби е външно хладен облечен в бяло, розово, светло синьо – сцената в саята-гардероб, когато разхвърля, пред удивения поглед на Дейзи, безброй ризи, във въздуха е лиричен миг на безметежна радост. Тогава сякаш сънят, блянът, придобиват плът.

Настроението се уплътнява конфликът е сякаш тъкмо между реално живото чувство у Гетби и усещането за носталгия за изгубена младост и егоизъмът, който олицетворява Дейзи. Филмът е бавен поток, натрупващ множество малки детайли, които наглед се движат спокойно, докато се сблъскат в едно прозрение за разочарованието, за разликата между силната страст и престореността, трагичната сила на големия характер и малодушието на елементарната пресметливост, която без свян заявява „Богатите момичета не се омъжват за бедни момчета”.
Лентата е заснета в среден ключ на камерата. Близките планове са в миговете говорещи за страстта и са елегантни акценти. Те са посветени не само на лицата, но и на вещите. Има само няколко панорамни кадри, които разкриват вътрешния устрем и неугасима надежда у Гетсби.

Музиката е акцентна, дело на Нелсън Ридъл, който получава Оскар за нея, и събира няколко емблечатични за времето мотиви и песни. Най-съществено място заема песента „Когато бяхме на 17” ("When You And I Were Seventeen", в изпълнение на  Charles Hart ), която е ключ към образа на Гетсби, желанието му за компенсация, но и трагическата му вина – няма как миналото да се промени... и което то е показало като истина, не може да се оспори от настоящето.

Дейзи го е предала преди, предава го и сега, любовта му е напразна, въпреки, че се е превърнала в енергия за постигане на социален престиж и богатство...
Срещата се тълкува като катастрофа, а съзнанието за Божието свидетелство и справедливост – или за тяхното отсъствие – маркирани от рекламата за очила... е колизия на характери, чувства, съдби, манталитети и социални обусловености. Човекът склонен да направи компромис със себе си веднъж, да се продаде за богатство, всъщност продава завинаги същността си и емоционалната си способност.

Финалнът-епилог всъщност е логическата развръзка, следващ кулминацията на развръзката от сцената с убийството и самоубиството при басейна, сцената на гарата, безгрижието на заминаващото семейство, упоителния сънно-романтичен глас на Дейзи, погледът на Ник след отдалечаващата се група, минаваща през вратите, са колкото присъда, толкова и оправдание на историята. Случилото се и вид пример за това как времето на дребното изяжда и разрушава големите страсти, мечти и личности и ги замества с дребни страсти и обезличени фигури без сила и свобода на духа.

Чуйте: When You And I Were Seventeen