LAPIDARIUM: Музика на снега

Петър ПЛАМЕНОВ

Знаменитият балет „Лешникотрошачката” на Пьотр Илич Чайковски е музикален образ на щастието, на детската чистота и невинност, на странната илюзорност на реалността, която въпреки тежестта на своята конкретност притежава и тайнствени вътрешни пространства, които само изкуството успява да уплътни и да изрази чрез своите символи. Това е третият балет, които създава големия руски композитор, след знаменитите „Лебедово езеро” (1876) и „Спящата красавица” (1889). Любопитно е, че Чайковски често пъти е работи по поръчка. На практика създава и двата си големи балета по поръчка. Така се случва и с неговата последна танцова партитура, създадена по поръка на Марийнски театър.

„Лешникотрошачката” не е типичен балет, а феерия, особена музикална форма с приказен характер. Това освобождава въображението на композитора да създаде един удивително красив акустичен свят, изпънен със странни и магични звуци-същества. В оркестрацията дори използва редкия инструмент челеста, отличаващ се с нежен и хладен звънлив глас. А във валса на снежинките участва и голям женски хор, напомнящ за вечнопеещите ангелски гласове. „Лешникотрошачката” скоро лесно е разпознат от критиката като оригинален музикален шедьовър, заради непостижимото си емоционално и симфонично-драматургично единство, формално съвършенство, богатство на оркестровата колористика и мелодическо изобилие и почти непостижима изобретателност. Балетът е създаден по едноименната приказна новела на Е. Т. А. Хофман, големия разказвач на епохата на Романтизма, преплела съница, блянове и реалност. От своя страна музикалното произведение на руснака днес е образец на късния музикален романтизъм и на танцовия симфонизъм.

Композира балета през лятото на 1891-1892, но както личи от писмата му, а и от някои други свидетелства на негови съвременници, не е бил напълно удовлетворен от произведението си. Считал партитурата за не е достатъчно сполучлива... Прекрасно е, че и гениите се лъжат понякога. На 24 юни 1892 г. Чайковски завършва клавира на „Лешникотрошачката“ и само две седмици по-късно на 10 юли, вече пише първите ноти по петолинията за своята драматична и оказала се последна опера „Йоланта“. Балетът и операта отнели на композитора за създаването им общо около четири месеца. В едно писмо до брат си Модест, споделя огорчено: „Вече съм уморен от писането на опера и балети и работата ми не върви”.

Премиерата на "Лешникотрошачката" по либрето и хореография на Петипа, се състояла на 18-ти декември 1892 г. заедно с премиерата на операта на Чайковски "Йоланта" в театър "Марийнски" в Санкт Петербург, Русия. Но първото представление няма много голям успех, пуликата не разбира сложния език на музиката, а и хореографията не може да се справи с мелодическите странности на поддетскта... Затова пък на втората вечер пожънала шумен успех, но за кратко.

Вън от Русия балетът е поставен за първи път едва през 1934 г. в Англия, където е част от класическия репертоар на Ковън Гардън, следва постановка в Париж, а през 1944 г. е и премиерата й в САЩ от трупата на Сан Франциско. След края на 1960-те "Лешникотрошачката" неизменно присъства в репертоара на всички големи трупи и се поставя винаги по традиция на Коледа. Всички големи хореографи изпробват силата си от Петипа, та до Бежар, Нуреев, Ноймаер и Григарович.

Трупата на Софийскя Национален Балет, вече повече от двадесет години поддържа това заглавие като стълб в своя репертоар в забележителната редакция на големия руски хореограф Юрии Григарович, който той сам я поставя с трупата в края на 80-те години на ХХ в. Дълголетието на спектакъла е обяснимо както с качеството на постановката, така и с зрелостта на трупата, която успява да го поддържа и развива. Пез миналия сезон се сътоя смяна на поколенията в състава и през тази година в цетралните партии ще се предсавят младите надежи на трупата: Марта Петкова, Иванка Касабова, Никола Хаджитанев, Емил Йорданов.

Изключителното идейно взаимодействие и партьорство между постановчика Юри Григарович и художника на костюмите и декора Симон Вирсаладзе, създава изпълнен с подтекст и символи свят. Вирсаладзе умело, без излишества постига бляскавата красота на Елховото царство и магията на мечтите. Сценографските му решения умело въплъщават опозицията между сън и реалност и акцентират върху прелестта на отвъдното като символ на самата безграничност на въображението. Григарович претълкува приказката на Хофман и оригиналното либрето като съсредоточава разказа в сблъсъка между неизказуемия свят на въображението, копнението и реалността, които сякаш имат една единствена връзка, която ги крепи и това е любовта.

Френски кукли Лора Бошнакова и Трифон Митев

Историята се завърта около Мари, която получава неочакван подарък от своя загадъчен чичо Дроселмайер – майстор на кукли – Лешникотрошачка. Играчката е във формата на войник в разкошна ярко червена униформа от кралската гвардия. Братчето й Фриц, докото си играе с нея, от невнимание и напрежение я счупва. Мари натъжена си ляга, но се буди с тевога. Нощ. Времето на царя на Мишките, той иска да отвлече играчката, Мари му се противопоставя, куклата е оживяла тя е прекрасен Принц. Те се поглеждат и в тях се ражда обичта. Започва странно пътешествие из Елховото царство, люлеейки се на ладия те се изкачват все по-високо към сияещата на върха Звезда. Влюбени двамата се опълчват на мрачния цар и спасяват другите играчики. Чуден бал, влюбените се вричат във вечна обич. Мари се събужда в леглото си прегърнала играчката, вън вали сняг – Коледа е, всичко е било само сън..., но все пак нещо, макар и само в копнежа, се е случило, било е, дори само на сън...

Хореографската мисъл на Григарович изгражда дълбоко симфонично-драматургично единство между образите, използва в пластиката си цялата класическа лексика и много елементи от характерните танци на руската, френската и дори ориенталска традиция, когато охарактеризира образите на различните кукли. Принцът и Мари напротив са разработени в аспекта на неокласиката и психологизма, а блестящо па де дьо е непостижим с красотата и изяществото си образец на балетния дует.

Ясен Вълчанов и Веса Тонова

В постановката си Националния балет запазва дълбочината на замисъла и за поредна година подарява на София радостта от тази великолепна традиция на Коледните празници. Остава ембематични интерпетациите на Веса Тонова, която е нежна, деликатна и ефирна като Мари, много топла и същевременно игриво дръзка, на Росен Канев, който пресъздава Принца Лешникотрошач с майсторство и забележително внимание към детайла. Още дълго ще се помни тълкуванието на Ясен Вълчанов, която акцентира върху силата и доблеста в образа, а сега се представя в не по-малко провокативна светлина на магьосника Дроселмайер. Трифон Митев като Дявол и Френска кукла показва два различни темпераметна на своето богато дарование.

Ясен Вълчанов и Веса Тонова

Дарина Бедева е емблематична с интерпретацията си на неаполитанския танц. Не бива да се пропуска и диригентското майсторство на Борис Спасов, който не само притежава отлично чувство за изграждане на драматични акустични опозиции, но и успява да води оркестъра с такава вещина, която да уплътни многоликостта с прецизно темпово и акустично нюансиране на тази късна партитура на Чайковски, в която съществува покоряващо изобилие от гласове, шеметна звуковата колористика, изградена в непрекъсната опозиця между тъмни и светли, ярко въздушни, почти стъклени звуци и плътни кадифени тонове, които са ту ласкаво успокояващи, ту драматични и дори заплашителни.

Заслужава си всяка Коледа да се преживее и тази удивителна история, защото музиката вече живее в безметежността на изгубения за нас Рай и ни завръща в него.