„Любовен елексир”,
опера-буфа от Гаетано Доницети
премиера в Софийска опара и балет
„Любовен елексир” опера-буфа от Гаетано Доницети, либрето Феличе Романи, в две действия и четири картини, след либрето на Йожен Скриб за операта „Le philtre” (1831) на Даниел Обер; с първо изпълнение в Teatro Della Canobbiana, Милано, 12 май 1832. Премиера на Софийска опара и балет с диригент Диан Чобанов, режисура Вера Немирова, сценография Вернер Хутерли и дир. на хора Виолета Димитрова .
Участват: Георги Султанов, Даниел Острецов, Кирил Шарбанов, Илина Михайлова, Сара Кобаяши, Силвия Тенева, Атанас Младенов, Иван Кабамитов, Свилен Николов, Мартин Цонев, Петър Бучков, Петър В. Петров, Антония Иванова, Силвана Пръвчева, Оркестър и хор на Софийска опера и балет
Петър ПЛАМЕНОВ
Операта е изкуство на ценностите – по-скоро наследени, отколкото актуално адекватни и от тук оригиналната й криза вече повече от век. Но какво да правим с операта, както и какво да правим ценностите във време, което подрива устоите, руинира представата за красота, вкус и етос и строи своите йерархии единствено по принципа на агресивната печалба?! Изкуството обаче продължава да съществува и, като последен бастион на ценността, не само се съпротивлява като поставя творец и зрител в ситуация сам да осъзнае и преконструира стойностите, но и като заставя именно тук и сега да се направи избор, и то ценностен, което означава и екзистенциален. Въпреки непрестанно обявяваната кончина на операта като художествено активен жанр, тя не само живее, но и продължава да провокира. В този аспект премиерата на „Любовен елексир” на сцената на Софийска опера заслужава внимание, защото е следствие именно на питането какво да правим днес с операта и каква следва да бъде нейната форма на съществуване и за какво ни служи?!
Неморино - Георги Султанов
Проблемът за средствата и целта, осмисля ценността, разкрива смисъла, ефекта и нивото на художественото постижение. Една максима на Шамфор гласи: „В театъра целта е да се направи впечатление. Но разликата между талантливия и бездарния поет е, че първият се стреми да направи впечатление с разумни средства, докато за втория всички средства са добри. Така е и с добрите хора и с мошениците ...”
„Любовен елексир” е една от най-обичанете у нас опери, често поставяна из цялата страна. Последната й реализация на Софийска цена бе дело на Павел Герджиков, преди около петнайсетина години. Сега режисьорското решение е поверено на Вера Немирова, която поставя тук за втори път след компромисната „Момичето от златния запад” от 2008 г. Немирова, изявявала се в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния има име и собствен почерк, развиващ основните търсения в съвременната оперна режисура. Като немски възпитаник има вкус към драстичния жест и смелото транспониране на време, място и действие и свободното концептуално преакцентиране. Може би, нейният оперен театър не е така социално и политически ангажиран по характер както типичния немски стил, или пък смело натуралистично-психологически, и физиологически като този в Америка, нито дори така символен като френския или деликатно нюансивен като италианския, но е смел и предизвикателен спрямо носталгичния оперен консерватизъм, към който не рядко иронично реферира, като руши очакваните схеми.
Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков
Днес е епохата на режисьорската хегемония в операта. След постиженията на Дзефирели, обявил, че в операта „всичко е действие”, музикалната режисура не може вече да остане същата. Но сега често пъти образите и актьорската игра са по-важни от вокалната убедителност, общото музикално внушение и диригентската инвенция. Въпросът каква следва да е йерархията си остава отворен, въпреки че отдавна е ясно хомогеността на жанра изисква завършено колективно художествено постижение, за да реализира като смисъл своя потенциал. Настоящата постановка на Вера Немирова е младежка, бравурна и неимоверно весела, възползва се от какви ли не комични приоми, за да събуди смях, любопитство, еротически да подразни апетита и в последна сметка да изтръгне съзнанието от обичайното, да създаде яркото и ведро усещане за безгрижие и безнаказано лекомислие. Ефектът е налице – публиката се забавлява, реагира, поддържа се напрежението, гледа се с интерес и наистина след спектакъла се запазва вкусът на лекотата, но...
Немирова е пренесла действието на операта от затънтеното и идилично италианско селце на частен ограден плаж, където Неморино е хигиенист на басейн в SPA-Рай. Виждаме го в началото как изхвърля празни бутилки от минерална вода, фасове и найлонови пликове, докато Адина събира слънчев тен и общува с приятели. Именно тук пристига с рекламен кемпер (любим топос, подобен на онзи от „Момичето...” и познат от версията в Опера Лион с Аланя и Георгиу от 2009) д-р Дулкамара, придружен от две палави сетстрички блондинки и три жрици на безвкусието с огромни перуки, бюстове и силиконови устни, видими дори от трети балкон и един съблечен по мускули и сухожилия жив манекен-мъж, лишен от кожата си, но подвижен. Мизансцените са изобретателни, понякога хитроумни, непрекъснато разиграват някакви всеизвестни шаблони – пускане на хартиена ракетка, жунглиране с бутики минерална вода, обиграване на метла с дръжка - ту като микрофон, рок китара или вещерско летателно средство, което Адина яхва с булчинска рокля, заедно с Дулкамара, понякога преки цитати от други известни постановки. Масовите сцени са разрешени или като часове по динамичен пилатес и тай чи или като измерване на килограми в програма за отслабване и уелнес и спа процедури за блаженната средна класа, която получава масажи и ябълки от аниматори, които се грижат за разтухата им и за създаването на ваканционен авантюризъм.
Не може да се отрече на Немирова, че владее занаята, че умее да гради кулминации и отношения, че създава пластически характери, че добре овладява плановете на сценичното пространство. Непрекъснато нещо се случва, всичко се движи, всеки има своя задача, а и очевидно певци и хор се забавляват, защото освен точни указания им е предоставена и значителна свобода за импровизации. Забележителна по детски увлекателна и откровенно палава е сцената на терцета от първо действие когато Неморино, докато мие с пръскалка басеина, а Адина флиртува пред очите му с Белкоре, за да го предизвика, той започва да ги пръска с вода и играят на гоненица...
Не може да се отрече на Немирова, че владее занаята, че умее да гради кулминации и отношения, че създава пластически характери, че добре овладява плановете на сценичното пространство. Непрекъснато нещо се случва, всичко се движи, всеки има своя задача, а и очевидно певци и хор се забавляват, защото освен точни указания им е предоставена и значителна свобода за импровизации. Забележителна по детски увлекателна и откровенно палава е сцената на терцета от първо действие когато Неморино, докато мие с пръскалка басеина, а Адина флиртува пред очите му с Белкоре, за да го предизвика, той започва да ги пръска с вода и играят на гоненица...
Адина -Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов
Стойността на режисьорското постижение е повече от компромисна. Въпреки, че общата транспонация е сполучлива, закачлива и като цяло завършена, на места редица от действията са немотивирани и сякаш напълно случайни. Има сцени външни за събитията като позирането на мъжа по мускули, трите жрици, озовали се на кемпера почти през цялото 2 действие, борбата и победата на Неморино с войниците от втора картина, непрестанното събличане и преобличане на влюбения младеж от гащеризон по бельо или по униформа. Масовият мизансцен понякога е толкова динамичен, че нарушава музикалното внимание, а образите се преакцентират с излишна кинетика, която е напълно самоцелна и не води до никъде като момента, в който Неморино преди да се продаде на войската за 20 скуди, мете току що отронилия се от палмата кокосов орех...
Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов
Усещането за фарсово своеволие лишава образите от вътрешна история и автентичност и прави всичко да изглежда еднопланово и твърде лековато. От концепцията на Немирова могат да се извлекат редица важни ироничнични разобличения на човешката природа и настояще – лековерието, суетата, двуликостта, безнравственото лукавство, социалните игри, разслоението, любовното кокетство, оглупяване и т.н., но въпреки възможните поддатки тя не отива по-далеч от безпроблемното забавление, не търси нито иронични, нито сатирични оттенъци и оставя всичко плоскостно, налично и безвъпросно в стила на поп еднозначността. Онова, което се вижда е и самата същност, отсъства всяка дълбочина, всичко е все същото.
Д-р Дулкамара - Мартин Цонев
За разлика от романтическата естетика на тайната, „недостъпна” за образа, но стаена във всичко, върху която Доницети гради откровението на „любовната напитка”. Недостъпното за буквализма е реалността на чувството, емоционалната защита на избора – именно тук постановката не поставя въпроси и не дава никакви отговори; не оправдава музикалната разноликост на енергията на художествените открития на Доницети. Театърът на Немирова наподобява леките романтични кино комедии, дъвки за очите, които веселят, но не успяват да утолят същинския духовен глад, да подпомогнат смисъла на съществуването. Такова е и времето ни - бляскаво и повърхностно. Усещането за подмяна на стойностите, на същността с несъщностното, обаче идва малко по-късно, щом смеха утихне.
Неморино е в зелен гащиризон, избеляла тениска и летни парашутки, Адина се появява в спорен анцунг, а по-късно в цветен бански и пареуо. Хорът нахлува с бели халати и развлечени домашни анцузи. В другите общи сцени мнозинството гастролира в черни или сиви костюми и рокли с дантелени чорапогащници.
Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов
Макар и с колеблива в художествено отношение режисьорска версия, спектакълът може да се гордее с доста по-адекватно защитена музикалната страна. Диригентът Диан Чобанов предлага много стегната и стилистично акуратна интерпретация. Отлично гради дуети, ансамбли и преходи от солови към масови сцени, с грижа за акустичния баланс. Темпата са ясни и логични, а цветовете на гласовете в оркестъра добре откроени и наситени. Всъщност голямата заслуга на Чобанов е усещането за единство и монолитност на музикалния текст и отличния инстинкт за драматургичен акцент като изразителността се създава чрез внимателния диалог между оркестрова основа и вокал.
Неморино - Кирил Шабранов
Стиловото откритие на Доницети е, че самото звуково взаимодействие между нежност и устрем е толкова живо и естествено, че е способно да въплъти хумора не механически, а вътешно и с цялото му темброво богатство. Забързаните, особено енергични и дори нервни ритми, поддържат колкото пулса на действието, толкова и резонират деликатните, изпълнени с финес вокални откровения и завършват естествената пълнота на човешкото, олицетворявайки дръзките и красиви безумия на младостта.
Мелодичното изящество и отличното чувство за форма редуването на арии, дуети, терцети, квартети и хорове, ясно въплъщава в себе си непосредствеността и многоликостта на чувство - радост, тъга, съмнение, ревност или коварство и извеждат смисъла на Доницетиевата лирическата експресивност. Мелодиите са гъвкави, хитроумни, сочни и бляскави и неочаквано грациозни, но също така и емоционално богати. И макар че на повърхността всичко изглежда като идилия, в своята дълбочина тази музика пита как е възможно човешкото щастие; и разпознава неговата реалност не в забавата от съперничеството и игрите на флирта, нито в капризите на красотата и своеволието младостта, а в предалната искреност, в откритостта и смирението пред любовното чувство и неговия опиянетелен екстаз, като вдъхновение за самото битие.
Мелодичното изящество и отличното чувство за форма редуването на арии, дуети, терцети, квартети и хорове, ясно въплъщава в себе си непосредствеността и многоликостта на чувство - радост, тъга, съмнение, ревност или коварство и извеждат смисъла на Доницетиевата лирическата експресивност. Мелодиите са гъвкави, хитроумни, сочни и бляскави и неочаквано грациозни, но също така и емоционално богати. И макар че на повърхността всичко изглежда като идилия, в своята дълбочина тази музика пита как е възможно човешкото щастие; и разпознава неговата реалност не в забавата от съперничеството и игрите на флирта, нито в капризите на красотата и своеволието младостта, а в предалната искреност, в откритостта и смирението пред любовното чувство и неговия опиянетелен екстаз, като вдъхновение за самото битие.
Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков
Хуморът в музиката на "Любовен еликсир" е грациозен и светъл, лишен от сатирична острота, но не и от дълбочина. Основният двигател тук е неистовият копнеж за щастие и разбирането за човека, като същество, чиято свобода е постижима чрез смисъла разпознат в радостта и удовлетворението, идващо от любовта. Парадоксално е, че Доницети, написва своята блестяща опера буфа само за 15 дни, с ден повече от Росиневия Бръснар..., но и с цели 7 над нужните му за шедьовъра „Дон Паскуале”. Като изключително продуктивен творец, създал над 85 опери, от който запазени едва 70, във всички възможни жанрови вариации – комични, лирични, романтични, героични, исторически, в стила на френската гранд опера, онова, което вълнува и днес е особената емоционална органика на музикалния възторг, показващ избликването на щастието, но и ясното осъзнаване, че то е повече копнеж, отколкото постижимост.
Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султано
Големият принос на Доницети, не рядко обвиняван, че е твърде повлиян от Росини или дори от прекия си съперник Белини, в развитието на оперния стил е съзнателното търсене на вътрешния психологизъм в музиката и способността й да въплъщава пряко екзистенциалната истина на образа, да бъде сама по себе си драма, а не описание. Обрат и идея, които оказват особено съществено влияние върху еволюцията на италианската опера сочещи към Верди и дори Пучини, но дори и към Вагнер. В неговите опери не само само утвърждава стила на бел кантото, но разгръща възможностите на вокалната драматургия.
Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов
и Неморино - Георги Султанов и Джанета - Силвана Пръвчева
и Неморино - Георги Султанов и Джанета - Силвана Пръвчева
Особено приятна изненада е доброто общо ниво и при трите солистични състава. В Адина най-убедителна е японката Сара Кобаяши, чиито звънък, слънчев, свеж и мощен сопран с лекота обема техническите предизвикателства на партията и е отлично настроен инструмент за лъчистото кантиленно белканто. Онова, което впечатлява във виртуозното владеене на възможностите на гласа й, освен способността за каскади от височини и водопади от фиоритури, са прекрасните пианисими и великолепно окръглени вокали. От кантилената от първо действие, през дуета с Неморино, балкаролата с Дулкамара, и до голямата лирическата ария от второ действие Кобаяши намира безброй акустични нюанси, които да придадат собствен отенък на нейната Адина.
Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов
Не по-малко въздействаща е и артистичната й освободеност, органичността на сценичното й превъплъщение. Ако в първо действие е палава, горделива и своенравна, то във второ разкрива женската си ловкост, топлина и обичливост. Кобаяши се съобразява с основната идея на Доницети за Адина и Неморино – комичното при тях е външно в основата, в дълбочината е лирическото, любовната нега, а това означава, че образите са постижими чрез вътрешната динамика между напрежение и ласкава мекота.
Адина - Илина Михова и Неморино - Георги Султанов
Илина Михайлова, на втората вечер, от своя страна впечатлява с лирическото си дарование, и чувството за мелодическа линия. Център на нейното изпълнение става прочувствената ария-изповед от второ действие „Ти си скромен, мил и кротък”, която изпълва с трогващо вокално изящество, мекота и кадифени полутонове. Силвия Тенева също е убедителна, въпреки известното си затруднение да намери правилен стилистичен подход и ненужното преакцентиране във виртуозните моменти.
Д-р Дулкамара - Петър Бучков
Като Дулкамара се редуват Петър Бучков и Мартин Цонев. Бучков, който притежава плътен и силен бас тук успява да градира вокалната емоция от тревожно лукавство и притворство, до изненада и гротескно самоудовлетворение. Гласът му свободно се разполага в партията и придобива характерната гротескова обагреност на звукоизвличането при буфо-баса. Това му дава свободата да изгради един запомнящ се образ на шарлатанин, който се възползва от ниското самочувствие, лековерието и инерцията на тълпата и живее в блаженството на непоклатимата си самоувереност. Особено красиви са дуетите му с Неморино и Адина, където проличава нееднозначността на неговия характер ту игрив, ту зловещ, ту съобразителен.
д-р Дулкамара - Мартин Цонев
На финала, при скока в басеина, Бучков изненадва с автентичността на комичната си сериозност. Мартин Цонев, който само преди месец има много успешна изява в Роберт Дявола, сега не по-малко удачно се превъплъщава в измамния доктор на всички недъзи. При Цонев, за разлика от Бучков, който търси обема на звука и играе с плътността, вокалната интерпретация се гради на отчетливи акценти и общ баланс.
Адина - Илина Михова и д-р Дулкамара - Мартин Цонев
Не толкова изравнени като постижения са певците в партията на Неморино. Голямата изненада идва от страна на Даниел Острецов, представил се на третата премиера, който демонстрира не само неподозирано артистично майсторство за комедийни роли, но и завидна вокална увереност. Изявите му в Хофманови разкази, Рейнско злато, Роберт Давола, изявяваха музикалност и чувство за стил, но като че ли едва тук Острецов разгръща в пълнота вокалния си диапазон, интерпретаторска способност и отлична дикция. Гласът му притежава характер и мощ, но също така е звънък и топъл. Тъкмо той се справя най-добре със знаменитата „Una furtiva lagrima". В нея копнежът, негата, нежността и отчаянието са прекрасно балансирани от младежка свежест и светлина.
Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов
Острецов е толкова магнетичен и смешен, така изобретателно допълва, и без друго хитроумните мизансцени на Неморино, че предизвиква изблици на искрен смях. Неговият влюбен младеж е колкото наивен хлапак, толкова и самоотвержен човек, отстояващ правото си на чест и щастие. Образът му се движи се между наивното чистосърдечие и хитроумна палавост, през упоритата решителност, та до щастливата отдаденост. Неморино на Георги Султанов е вокално изравнен и артистично защитен, но на места гласът е твърде безцветен, докато Кирил Шабранов от своя страна форсира повече от нужното и набляга най-вече на силата, отколкото на вокалния нюанс и завършеността на звученето.
Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов и Неморино - Георги Султанов
Трима са баритоните в Белкоре - Атанас Младенов, Свилен Николов и Алек Аведисян. И тук като че силите са изравнени. Младенов е много стабилен, но най-голяма изненада предлага Аведисян с умението си да се натъква на неочаквани вокални цветове.
Смехът в изкуството има особена роля, той не е просто средство за разтуха, но най-вече начин за освобождаване на човешката истина от нейните собствени стереотипи, начин за постигане на свобода от недъзите вътре в личността и не на последно място е оръжие срещу всичко, което ограничава духа, красиво тържество на живота. Музиката на Доницети в „Любовен елексир” е неустоимо свежа и стремителна, оптимистична и така опиянително забавна именно защото въплъщава идеята за свободата на любовта, като свобода на духа, на избора, колкото морален, толкова и екзистенциален.
Адина - Сара Кобаяши и Неморино - Георги Султанов
Новата постановка на "Любовен еликсир", залага преди всичко на ентусиазма и артистичната енергия на младите оперни дарования и някак подсказва, че е дошло време за равносметка и трансформация, за преоценка и откриване на нови художествени стойности. Защото след провокацията и забавния експеримент следва да се търси истинският облик на художествената ценност, повече от пищното и забавно зрелище, която храни духа и задълбочава мисълта. Смехът преди всичко е преодоляване на лекомислието, а не както изглежда на нашето време негово въплъщение, което е основното смущение в постановката на Немирова - отсъствието на действителен ценностен избор. Като че ли изкуството и операта са ни така необходими, тъкмо за да имаме огледало, в което да огледаме собственото си време с неговите заслепения,предразсъдъци и нищета, но и огледало-памет, където видим вечното в менливата си представа какво точно е същността на човешкото.
* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА- Брой 14 (2676), 13 април 2012, под заглавие "Попарт в операта?"
* Снимките са дело на фотографа Виктор Викторов;
Няма коментари:
Публикуване на коментар