LAPIDARIUM: Не-изумителното

Цирк нуево -
виртуозното изкуство на тялото

Петър ПЛАМЕНОВ

Всяко жанрово смешение е дързост и опит за обновление на изкуството – желание да се надскочат границите, да се трансформира рутината в обновителна енергия. Френската трупа“Non Nova”, разработвайки стилистиката на цирк нуево се опитва да осъществи това оригинално и сполучливо, но дали успява?! "Non Nova”представя спектакъла Zapptime – Сънят на яве на един любител на запинга, съчетаващ елементи от движенчески театър, циркова естетика и виртуозна техника на жунглиране. Режисьор е Елен Нинерола, музиката е на Гийом Азбрук с участието на Филип Менар и Франк Тено. Зап-ването е бързото прещракване на копчето, смяната на канала – човекът с дистанционното – homo distortor, извъртащият човек, които превключва и натиска копчето; този, който непрекъснато обитава не-изумлението от впечатляващите, но не и изумителни гледки.

Съдбата може да се осмисли като прещракване. Човекът с дистанционното държи в ръката си живота и смъртта на тези, които гледа, от интереса му към тях, зависи битието им, но по логиката на парадоксалната справедливост на подобна сила е подчинено и неговото лично битие. Спектакълът се занимава с тази конкретика на виртуалното постмодерно живеене на фрагментарното не-логично прехвърляне-проектиране на различни възможни ситуации в мига на настоящостта. За щастие в театъра все още човекът с дистанционното не може да влезе, той трабва или да го изостави или да се трансформира. В театъра човекът не е само глeдащ-и-зрящ - homo speculor, но и homo ludens, който се за-играва и съ-преживява.

Желанието за запване обаче по време на представлението е твърде силно, възможните варианти за изход са два – да си излезеш или да изтърпиш, за да видиш как ще свърши всичко. И в двата случая има компромис с достойнството в първия признаваш, че си победен от гаврещата се с вкуса ти леснодостъпност и банална сдъвканост, а в другия да се превърнеш в неволен воайор на духовно изнасилване, където нищо не наподобява нещо, което би могло да бъде естетически съ-преживяно.

Звуковата среда, за музика трудно би могло да става реч, е съставена от шумове от техническата епоха и повседневния убанистичен саунд – влак, коли, метро, боботене на заводски машини, щракане на полароид за моментни снимки, която подсилва усещането за скуката на техическото еднообразие, за досадната безобликовост на мултиплициращия все в едно и също свят без различие и без другост. Самата фактура на спектакъла е по същия начин еднообразна и схематична, поредицата от фрагменти разочарова с психологическата си монотонност – видима и при еднотипните движенчески решения. Двамата жунглират синхронно в кръг, в квадрат, в зиг-заг напред назад, соло и после отново същите фигури.

Сръчността на жунглирането им е впечатляваща те почти не бъркат, почти са се слели в един ритъм, пулсират в едно тепо, правят рискови изхвърляния на висока скорост и ги улавят с лекота, тичаки един след друг; в един момет жунгльорската топка се правръща в топче за играта хек, което застава неподвижно по тялото в невероятни за гравитацията пози. Изключителна сръчност, забележителна техника, но тя не отвежда на никъде, не сублимира нищо, не разрешава никакъв душевен казус просто Е и виртуозничи безцелно, но не в Катовия смисъл на безцелността на естетическото, а единствено в напразността. Мултиплициране на отегчението ето истинското постижение на Нон Нова.

Сценографията носи нещо от аромата на цирковото задкулисие – множество костюми натрупани на закачалки, чакащи някое тяло да ги оживи, два огромни правоъгълника от персиглас, които се разтварят и оголват екрани за виртуални събития, разни реквизити, с които се жунглира, купи с бели топки, детски надуваеми поясчета, пъстри найлонови пликове, обръч, по-късно кашони, които се превръщат в непреодолима стена – въобще цирковата многотия и шумна пъстрота, която обаче тук не поражда веселие и не навежда на ведрото усещане за свободна игра. Цирковите похвати не показват духовната ексцентрика на човешкото, което желае да надмогне и надмине себе си, да надлъже тялото, да преодолее инстинктивното и да възпита човешко в животното, да заблуди и омагьоса зрението и заслепи сетивата – те са пародирани, а цветовете им крещят от сивотата на духовна скука.

Има травестия, има дресура на играчки, има стриптиз – бавно събличане на три–четири костюма докато се се стигне до почти пълна, но скучна безполова голота. И двамата са високи удивително слаби с почи отблъскваща ъгловата сухота на тялото. Те са непрекъснато наблюдавани и инспектирани от двама сценични работници-реквизитори,облечени в черни делови костюми те престрояват декора, подават уредите и разчистват сцената. Пародийните им образи са част от усещането за несполучлив гротесков маскарад, който обижда с прозрачността си: единят напомня на руски мафиот или следовател от КГБ с едва набола коса, лъснато лице и арогантната походка на силовия човек, държи мобифон и гледа страшно и блго по пиански, а другият е строг революционер отдаден единствено на идеята фанатик с пророческата брадичка на партийния профет Троцки или дори Ленин.

Разбира се, всяко воайорство си има някаква награда. Два фрагмента носят утеха, решени в една по-изчистена стилистика, от която би могло да се изгради нещо дълбинно, ако не стояха така странично и случайно прикрепени към цялото, ако не демонстрираха за пореден път мъчителната неметафизичност на настоящето ни съществуване и тоталната неспособност за ек-стазиране на смисъла. Първата е в средата на спектъкъла, а другата на финала. При първата персигласовият правоъгълник, покрит с намачкан найлон се превръща в теклива повърхност за виртуално изображение, а зад него е реалния актьор. Всичко е в черно-бяло.

Заедно виртуалния и реалния образ, идентичен с първия, сред звуци на свистене и гъгнене, съблечени, бавно и медитативно започват да жунглират с няколко топки, които описват с бялата си материя светещ квадрат. Действието е така равномерно, че се превръща в една движенческа мантра, между седящото разкрачено тяло и проицираната му видима в прозрачността душа и топките, които ги сливат в странното съзвучие на единен образ, който непрестанно препраща от реалността към оттатъшността на бленуването на яве. Фрагментът е сполучлив, защото се домогва до усещането за сакрума на играта, където играта е самата фриволна сериозност на битието.

Финалната сцена е със същото качество на опит за сублимация, но тъй като до нея не е достигнато по накакъв драматургично осмислен път, тя отново по-скоро напомня за техническа инвенция, отколкото за духовно случване. В притъмнена златиста светлина на фона на две извити огънати в полукръг метални огледала, двамата жунглират, съдавайки впечатлението, че се умножават, че пространството е преодолимо и топките прехвърчат от огледалото в действителността и обратно, електрония звук е акустична реверберация на движението - Другия, Второто аз искат да кажат нещо и изпращат послание, което трабва да бъде разчетено... за съжаление обаче ефектът се губи.

От всичко това не бива да се напрови извод, че спектъкълът е трудно гледаем, напротив той е толкова леко смилаем, че отегчава с липсата на каквото и да е съпротивление за проникване. Скуката от кича идва всъщност от привиждането на красивото като грозно, на безцелната свобода като напразна волност. Защото нищо не може да накара изкуството да умре, освен отровата направена от собствения му серум – кичът – пределно видимото, не-душевното, не-изумителното, което е съшито единствено по мярата и според леността на средния зрител, излегнат на канапето си с бира и фъстъци, хипнотизиран от мигането на синия екран, чиито единствен екзистенциален избор се стои в натискането на копчето за осигуряването на нов канал.

Време е за превключване...