LAPIDARIUM: Откровеността на възхитителното

„And I just stood there, watching the sky and people below”

Спектакъл идея, хореография и звукова картина на

Франческо Скавета

Петър ПЛАМЕНОВ

На сцената на театър Сфумато гостува спектакълът „And I just stood there, watching the sky and people below” по идея, хореография и звукова картина на Франческо Скавета - Италия, създаден през 2007 като международна колаборация с Норвегия и Хърватска. Проектът се представя в София след турне в няколко източно европейски страни Словения, Хърватия, Сърбия и Македония. Четирима танцьори Гри Киперберг, Венке Сортланд, Данте Бобадила и Арнулфо Рагави разказват един ден, една история от живота на четирима приятели - две момичета и две момчета.

Сценогрофията на Себастиана Ди Гесту е изпъстрена с подробности бели осветени пространства с вещи, грамофон хилка на черния фон на стая. В лявата страна сякаш тепих облицован в бяло с невисока стена и извивка – тип презентационна стая showroom или шумоизолирано помещение за душевно болни черно... Звук от пукане на свършила плоча – местопрестъпление голо тяло, което се очертава с тебишир, но бяга от очертанията. Случило се е нещо необяснимо – престъпление има, но как се е стигнало до жертвата. Ретроспективно спектакълът се връща към самотата на този човек, неспособността за приятелство, доверие и любов. Вътрешната емоционална парализа на самотата и крайното отчаяние. Няма трагедия а просто траещо отчаяние и живот без смисъл на фона на безспирния тв поток от новини и забавления. Всичко това се случва на безгрижния фон на сладки звуци от джаз стандарти и поп. Накрая опит за политане или самоубийство там някъде на ръба на съществуването, на рамката на стаята... Катастрофа, но и тя е бутафорна, като съществуването на героите- надуваем автомобил пада от небето и затиска разочарования мъж, докато той разказва за любовните си неуспехи на микрофон като в токшоу, а жената стои на ръба на прозореца.

Въпреки драматургическия разказ по време на спектакъла зрителят е отчужден и скучае. Не само защото се изобразява посмодерата алиенация, а защото средствата са твърде еднотипни и движенческият език е предвидим и съсредоточен в баналното. Но за да се изобразява катадневната драма на агонизиращата баналност не е необходимо да се употребява банален език. От друга страна и самите изпълнители често не разбират логиката на своите движенчески мотивации и не усещата колизията в жеста, конфликтът отскачащ от тялото от дисциплината на ежедневната кинема и тъкмо тук е неуспеха.

Макар и да изглежда леснопостижим физическият театър изисва пределна напрегнатост на артиста и осмисленост на всяко движение. Той оголва истината чрез подробността и детайла – трансформира границата между красиво и некрасиво и сочи вътрешната драма през видимостта на едно тяло в движение – сблъсък с кинагми с цели движенчески образи. Скавета макар и да се опира на стила и маниера на Пина Бауш е твърде далеч от сгъстената енергия на нейните движенчески партитури. И той експлицира идеите си в повседневното движение, в лайтмотивното повторение, има столове, седене, говорене, което прекрачва в заумност и търси откровението на телесния език, който не умее да лъже, а изявява истината. Но липсва именно усещането за откровеността на „възхитително”, което този театър търси по условие след Бауш, за преобразуване на погледа към простичкото и обикновеното.

Сякаш не се помни какъв точно е ейдосът на физическия театър – а именно да открие свободата в самата природа на човека. Свобода-природа, възникваща в конфликтната невротична точка на тъкането тяло-душа, където най-добре се осънава от какво си сътворен и коя и каква е твоята свобода. През първата половина на ХХ в. със възникването на свободната пластика на Айседора Дънкан и немският изразен танц на Рудолф фон Лабан и Мери Вигман се заражда жанра на тонцовият театър. Той се мисли като отчуждаване на танца от балета и класическото разбиране за красотата. Експериментира се с нова пластика, която употребява свойствената за танца абстрактност, естественост и ритуалност в нова насока – разкриване на вътрешната неограниченост и психическа реалност, чрез външната свобода на движението и тялото.

Преднамерено се търсят и създават "некрасиви" за балетната естетика движения- чувства, създадени чрез също така "некрасиви", но нови и особено живи ракуси към тялото, архитектурата и пластическата му способност. Скавета не търси разказ за същността, а сякаш създава репотаж, показва без да постига откровението за смисъла на показаното, без да се докосне до възхитителността на истината на заявяването й като свобода. Затова и драмата – разрушената емоционална способност на човека показан от него изглежда банална и безинтересна, докато физическият театър търси уникалната драма в наглед банално видимото.

Произведението на изкуството не само представя жанра и стила, но ги проблематизира. Днес творбата се наема да отговори на наболелите въпроси какво е изкуството въобще и какъв е неговият смисъл. Ако Аристотел го разпознава като способ за постигане на социална хармония, то сега изкуството е обърнато към човека като наранена реалност, която трябва да открие своите екзистенциални основания. Затова и се появяват сложни художествени жанрове, които сами по себе си преместват границите на художественото. Творбата пък е разбрана едновременно като лична необходимост, като комуникативна способност, но и като социална компенсация – реакция, съпротива, което създава неочаквана възможност да почувства изгубеното „възхитително”, а когато това не стане тя губи своя смисъл и бунт.