четвъртък, 15 април 2010 г.

Език на тътените



Концерт на японската дръм група "Ямато"
в НДК - София


Петър ПЛАМЕНОВ

Ударът събужда светлината, първата мисъл, мълнията, от която прогърмява съществуванието. А ударът сам по себе си е колкото действие, толкова и избор, съдба, докосване, среща, съприкосновение, спускане на духа в материята. Музиката като изкуство на преживяването, осъществява в себе си непрестанното възникване на битието. В звука на ударните инструменти все още отеква онзи празвук на началото, вложен и в самите нас - в туптенето на собственото ни сърце. Изкуството на уникалната японска дръм група Ямато е препотвърждаване на анамнезичния порив на музиката, която сама е израз на космическото всеединство. Защото е отвъд историята, отвъд промените на течащото. Техният спектакъл “Ритъмът на сърцето”, разкрива звука като свидетелство на сътворението и като завръщане към целостта, като проблясък на неизменното през самата тъкан на времето. Ето защо и програмата на групата е съставена от пиеси, които представят дълбоките атавистични гласове на стихиите, на вятъра, огъня, мълниите.




Това е второто гостуване на Ямато у нас, в Зала 1 на НДК, след особено успешния гастрол миналото лято. Те са свирили пред повече от един милион слушатели на три континента в дванадесет страни. Създадена през 1993 г. от Маса Огава в старопрестолния град Нара, групата е съставена от петима мъже и пет жени, които свирят на старинните японски ударни инструменти тайко. Представят се с почти пълн набор от плоски, малки, през хоризонтални, двулицеви, средни бъчвовидни, големи и дори огромни инструменти, всеки със свой специфичен звук и форма, които са около четирдест на брой. Особено впечатляващ е огромният тайко, с диаметър около два метра, изработен от 400 годишно дърво, чиито дълбок, плътен и гръмовен звук кара цялото тяло да се превърне в негово ехо.




Въздействието на спектакъла буквално е зашеметяващо, нито слуха, нито тялото, нито душата могат да останат хладни и несъпричастни. Звукът е толкова дълбок и атавистичен, толкова пропит с енергия, че подчинява волята и превзема както чувствата, така и съзнанието и самото тяло. На тази стихийна власт са способни сякаш само ударните инструменти, тъй като в тях отеква самата оголена и откровена същност на човешкото, самата пулсация на виталната енергия. Тайко-изкуството показва как почти всичко може да бъде превърнато в ударен инструмент, как във всичко е стаен глас, който се пробужда от енергията на мисълта-удар. Как всичко отеква при досег и всичко носи съдбата - своя уникален звук в себе си. Самото тяло, което попада в ударната вълна на тези звуци се превръща в резонанс, в инструмент на обемащия простора звук.


Може би това е разковничето на успеха на младата група, която разчупва канона на традицията и стила куми-тайко, превръщайки тайко-изкуството от специфична техника за медитация, просветление и прослава, от церемония в спектакъл, съчетаващ музика, танц и драматургия.
Онова, което поразява в стратегията при цялостното разгръщане е сливането на отделните елементи в едно плътно организирано цяло.



Впечатлява драматургичната наситеност и умението да гради “вътрешен разказ” от редуването на пиеси, които превеждат през различни емоционално-акустични състояния, релефно оформящи, почти непостижима палитра от темброви нюанси в обемите, динамиките, колористиката и дори в тишината. Именно тишината, защото звуците понякога са толкова наситени и обемни, толкова дълбоки, здрачни и бездънни, че сякаш прерастват в тишина и като че ли отекват не със звук, а с някаква пределно плътна и извечна тишина, което е осезаемо най-вече при особено големите инструменти от реда на нагадо-дайко.


Освен това тайко барабаните са крайно разноезични; ако хирадо-дайко е с кадифен, но не толкова плътен звук, то шиме-дайко е с бодър, напрегнат и отривист характер, а окедо-дайко създава обемни акустични масиви, които бавно и тежко се разстилат в пространството. Звуците от ръчния малък гонг атаригане са оптимистични и почти прозрачни, на него е дадено не да говори за вечността на неизменното, а да оглася, ознаменува и отмерва изтъркулващото се време. А сред цялата тази палитра от ехтящи, гъгливи, тътнежни, кънтящи, грохотни, бумтящи, гръмливи и драматични звуци, гласът на едва прошумоляващия деликатен триструнен шамисен, олицетворява сякаш човешката крехкост сред потресаващия език на тътените и говора на безграничния всемир с неговия чрезмерен с могъществото си звук в пиесата Hayate – вятърът.


Десетте перкусионисти свирят с вдъхновение и екстатическа екзалтираност, която се предава на публиката. Акуратността в синхрона на размените и подаванията е овладяна до такава виртуозна лекота, че позволява на усилието да се скрие зад ведростта на закачката и привидното съперничество. Още повече, че движенията често пъти са драматургизирани в серии от цялостни пластически решения и изпълняват не само техническата роля на звукопроизвеждане, но и на танц, на разказ. Не рядко напомнят за ката – мним двубой с въображаем противник, въведени с подскоци, приклякания, тичане или завъртане, с пълен мах на ръката от рамото или лакътя. Често на аванссцена свирят по няколко души, като ритъмът организира движението във вълни, в приливи, отливи, в паузи или взривове в едната или другата посока. С пълно право може да се говори за динамични “разкази”, които са едновременно звуково и телесно превъплътени. Освен това от самите барабани - големи и малки, се построяват различни пространства пирамиди, дълбочини и йерархии, подкрепени от стилно графично или полихромно осветление, което допълнително акцентира внушенията.



Техническата безупречност на тайко-пркусионистите им позволява и неочаквана артистична свобода. Особено поетична и красива е пиесата Garakuta, в която трима мъже произвеждат различни по динамика и ефект дрънливо-треперливи метални звуци, изтръгнати от японските малки чинели чапа, олицетворяващи своеобразно предаване-подхвърляне-удържане-изпускане на невидима, но “акустично зрима” топка, която отеква специфично в ръцете на всеки от тях. А зад тази игра прозира догадката, че всеки звук е душа, живо същество, което се променя, преобразява и преражда при всяко ново проявление-прозвучаване.



Финалната пиеса Shin-on – сърцебиене, отново завръща към изначалния усет за удара като дихание и трепет, като пулсация и единство между човек и всемир, като отекващата съобщност и заедност на съществуващото. На сцената са всички изпълнители, погълнати от пълнотата на една могъща пулсация, предадена през всегласието на двайсетина големи тайко инструмента. Грандиозен и мащабен звук, обемащ с властта си цялото пространство, плътен като самото съществувание, отчетлив в присъствието си, но невидим, надвишаващ границата на самите сетива. Звук изпълнен с мъдростта на самия живот с неговата дързост, спокойствие и уверено тържество.



В пищната виртуозност на подобна перкусионна акустика е лесно да се забрави, че все пак темпово-ритмичния характер на ударните пулсации е вид музикална аскеза, но тъкмо това захласване-забрава ги осъществява като душа.


Няма коментари:

Публикуване на коментар