ТЕАТЪРЪТ НА ДРЕХАТА

С О Д О

 

изконно японско изкуство на обличането

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg



Дълбоката способност на човека за щастие се открива в опита му да претворява и най-обикновените елементи от съществуването си в красота , в неистовия му стремеж към съвършенство и в последна сметка в изкуството. Феномен на тази жажда по изкуството, на това същностно влечение по изживяването на дълбоката поезия на битието срещаме в необичайното японско изкуство на облеклото – СОДО, посветено на националната дреха кимоно.


То трансформира необходимата баналност в акт на над тривиалността.
Дрехата е външен символ на укритата тайна същност, видимата й досегаема във форма проява. Трайният принос на японската култура към общосветовната е умението й да се вглежда в нюансите и да открива неочаквани детайли в заобикалящият ни вещен свят, да прониква в загатките на дребното и уж познатото.

Кимоното е образ на традицията. В него тя е жива, а не овехтяла отминалост, защото е активно съзидание на днешния ден във всевремието на човешкото богатство. Традицията е духовната устойчивост и приемственост, удържаща в единство метаморфозите на диренето на съвършенството.

Традиционните названия на частите на кимоното - отпред и отзад

СОДО е мисъл и прелест през дрехата. Со-До е пътят на одеждите, на загръщането и обличането в мъдростта и красотата. Ако До е специфичното възмогване до идеала, друмът на извисяването / път, които се извървява по различни пътеки: САДО - чайната церемония – постигането на съзвучие между елементите на битието, КАДО – икебана – подреждането на цветята-всемира/, то содо е постигане на благозвучие и съ-мелодичност чрез дрехата. Ето защо е колкото изкуство на дрехата, толкова и на самия живот, една безмълвна, но красноречива философия:

С – самопожертвувателна любов
О – ортодоксална красота
Д – достойнство
О – обединение на Човека и Всемира в звучащата между тях хармония

/по принципите на содо, създадени Норио Яманака/

Кимоното е изява на мъдростта на красотата, любов, устремена към целостта на екзистенцията. Затова и кимоното се крои без изрязване и се шие само с прави тигели. Нищо не бива да се отмахва или изкривява, за да не се накърни всеобхватното съзвучие, за да не изкриви в лъжа погледа. Любовта най-пълната изява на езинството, тя окръгля, прегръща и свързва. Ето защо родителите предават обичта, положителната енергия и нравствеността си чрез дрехата на своите деца. Така те сякаш ги загръщат в нежността си, обличат ги в своята закрила и ги опазват чисти и възвишени.

Предаването на дрехата от поколение на поколение е повече от ритуал, в нея е втъкан семейнят облик, пропита е семейната история. Кимоното, наследено през времето, пази мъдростта и опита на онези, които са го носили. Чрез него индивидът намира оригиналния си личностен облик, постига собствен уникален стил, тъй като дрехата помни неповторимостта на човешкака съдба. 

Приемането, грижата за дрехата, по-сетне и предаването й, осъществяват преливането на красотата и нравствеността между поколенията, приемствеността. Онаследяването е съхраняване на живата чрез опазването в паметта на нишките на духа на човека, който е обитавал и обживявал облеклото.
Поемайки, носейки родителската одежда ти носиш в себе си копненията, влюбеността и стремежите му, понасяш в себе си душата на този от когото произтичаш и я претворяваш в същността си. Преливането на енергията създава на кимоното мощта на талисман с апотропейна роля и, както се вярва, в трудни моменти то закриля и излъчва вяра и надежда.

Пазенето му като реликва гради усещане за ритуалност и свещеност, ето защо подобни дрехи се обличат по специални поводи. Съхраняват се домашни кимона на повече от двеста години.Содо открива мъдростта в потока на опазването и предаването на знанието, сякаш втъкано във фибрите на дрехата.

При кимоното няма мода. Веднъж изработена дрехата не се прекроява – това е акт на съзерцаване на непреходността в преходното създание на тъканта, едно застопоряване в благодатната неизменливост на стойностното. Несекващият поток на живота е е овладян от органичната съобщност между предци и наследници. Носенето на кимоното е изкуство, отразяващо характера на личността, то извисява духа и подчертава красотата му въплътена от изящните маниери. Чрез обличането и споделянето на традицията се улавя духовния път на нравствеността, онаследен, всяко поколение внася своята дан към него и я обогатява.

Кимоното търси скромната, свенливата и сдържана красота, то не цели да открои тялото и формите на съблазанта, а да укрие плътта в енигмата на душата и да въ-плъти в тъканта същността на скритото. Пазейки тайната на тялото, кимоното заговаря за по-дълбоката и труднодостъпна тайна на духа. Обгръщайки цялото тяло, разгръща мисълта и мами със загадките на отвъдсетивното.

Една древна поговорка казва: “Всичко, което е скрито е красиво.”
Тайната е специфична форма на пустота, мълчание, обединяващо ин-ян противостоенето в окръглящата стихия на красотата. Тук въображението постига волността си. Езика на дрехата е шумуленето на гънките и финеса на движенията. Кимоното освобождава красотата на човека от тежестта на възрастта и формите на тялото и я превръща в плод единствено на поведението и състоянията на душата. Така хубостта става независима от текливостта на мимолетното и неговите поражения. В красотата се познава не губещото се, преминаващо и изтичащо,а онова неизменно, постоянно и вечно, което опазва човека от ужаса и лудостта на отминаването.

Кимоното показва мъдростта на красотата – в променливостта на възрастите да укрие и брани прелестта на неизменния човешки дух. И ако душата е облечена в пределите на тялото, то тя е оголена и изведена от своята скритост, от на мълчанието си в деликатното и тихо шумолене на дрехата, в изкуството на облеклото, в гънките и извивките, които я обладават.
Парадоксално дрехата става плът на духа, негов нов облик. Дрехата се оказва на един особен театър на сюблимните човешки състояния.

Кимоното разказва женската хубост в изяществото и спокойствието на благонравността. Въпреки своята пищност никога не е крещящо, а отдадено на намека и сдържаността. За японския свят отличителната черта на женското преди всичко деликатността и финеса. Поради тази причина единствената част от тялото, която остава непокрита е шията откъм гърба в дълбоко деколте. По дължината и извивката на шията се съди за красотата, деколтето увлича погледа в загадъченя спомен за еротичното...

Елементите на кимоното преповтарят структурата на мирозданието. Легендата мълви, че в периода АСКА /ок. 1200 год./ една придворна дама наложила кимоното като официално и церемониално облекло, което до този момент следвало китайските образци. През столетията формата се мени малко, най-вече формата и дължината на ръкавите и възлите на пояса – оби. Неомъжените девойки носат дълги ръкави, с които помахват към любимия, за да привлекат сърцето му. Но ако не успеят в техните гънки крият тъжните си лица и ги напояват със сълзите си:

Реката на сълзите!

Сега разбрах-

Тя моите ръкави оросява ...

Пише в своя дневник “Неочаквана повест” древната японска поетеса и придворна дама Ниджо. Ръкавите са политащата душа на кимоното от тъга или радост. Те обаче се скъсяват при задомените – томесоде – в кимоното на благочестивостта, обичта прибира криле в гнездото на интимността.

Кимоното има един особен елемент в себе си – всяко е опасано от пояс, завързано на гърба в сложен възел – оби. В нега са вплетени в съзвучие четирите стихии на сътворението, ин и ян, човек хи космос; свързани в единство от любовта - а нейно дълбоко екзистенциално основание е да среща и сплита в хармония. През периода ХЕЙАН /7-12 век/,някъде около десети век е изработено и тържественото дванайсет пластово кимоно, носено единствено от знатните придворни дами при особино официални събития. Пластовете могат да бъдат боядисвани, рисувани,тъкани специално или везани с бродерия.

Мъжката дреха е значително по-скромна, трябва да подчертае характерните за мъжа сила, внушителност и авторитет. Тя е дреха на честта и достойнството, докато дамската е на деликатността.Убитите сдържани гами на сиво, черно и по-рядко синьо с туширани отенъци, целят да предизвикат усещане за строгост и уважение.

Най-забележителната мъжка дреха е церемониалното тричастно кимоно с панталон – хакама. Сезоните изменят цветовете и материите на кимоното, те трябва да са отглас на процесите,настъпващи в природата и техните специфични багри. Обличането следва строга последователност и зеавършва с възела оби; по начина на увиване и завързване могат да бъдат разпознати годините, произхода и социалното положение на дамата. Сватбеното кимоно е червено, вна него се правят два оби-възела, сплитащи в единство съдбите, щастието и душите на двамата младоженци.

Възелът често е във формата на цвете – лотос, китайска роза- хибискус, лале, вишна и др. Кимоното има свой специфичен танц -содомай - бавен ритуален танц, успокояващ блуждаещия дух. Движенията са плавно завръщане към изначалното блаженство на битието.

Обличането на кимоното е щестие, защото е обличане на цялата обич и нежност, тъй като е потъване в мъдростта на красотато и най-вече защото е попадане в безконечното съзвучие на съществуманието. Философията содо спасява облеклото от баналността както на катадневното, така и на традиционното. Дрехата става зрим образ на потока и театъра на битието. Онова, което дрехата казва е онова, което езикът не желае, а вероятно не може да изкаже, зашото облеклото извайва в себе си мисълта, деликатно отправена навън. Именно тя излъчва естетико-моралното послание на личността нейното стилово съзнание. Дрехата е път и среща, тъй като тя винаги е към-ориентирана по посока на поглада на другия. В никакъв случай дрехата не е просто материя, а огъната по формите на душата мисъл, която може да бъде видяна и докосната. И затова винаги е спомагал вечния театър на живота.