LAPIDARIUM: Талант за щастие

Интервю с Анета Сотирова за Любовта, Театъра и Живота

Уговарям си среща с любимата на поколения българи актриса Анета Сотирава, за да си поговорим за Любовта, Театъра и Живота, само няколко дни преди празника на Влюбените и Виното. Винаги когато съм гледал филми или постановки с нейно учаестие съм се възхищавал не само на удивителното й даровение, непоклатим актьорски професионализъм и вдъхновеност, но най-вече на особено й излъчаве, съчетаващо буден интелект, подкупващ чар, мекота и накаква особена спонтанна обичливост. Ще говорим на чаша кафе в стилно столично кафене само на няколко метра от родната й къща, недалеч от Докторската градина. Един от най-интимните централни квартали със старинни къщи, боядисани в жълто фасади по виенски маниер. Прекрасен ледено студен ден със сняг и бласкаво слънце.

Формалният повод за разговора е неотдавнашната премиера на продължението на знаменитата пиеса на Бърнард Слейд „Догодина по същото време” – „Всяка година по същото време”, която вече се превърна в едно от най-любопитните явления на този театрален сезон. Спектаклите се разпродават с месеци напред, а билети се откриват само на търси се, също както преди 20 години се случва и с първата пиеса, за която никой не предполага, че ще се превърне в хит и ще се играе при препълнени салони близо 10 години. Въпреки това желанието ми е да проникна зад обичайния образ на великолепната актриса и да науча повече за вътрешния й свят, за нейния начин на мислене, за особения й мироглед, който прозира както в изкуството, така и в думите й, защото изкуството, разкрива по особен човека, който го прави – накак твърде откровено, дори недисректно.

Идва съвсем точна, шофирала е сама. Облечана много елегантно в красиво сако в хамелеонен цвят между кехлибарено и зелено, с елеганен лалевиден ревер, съчетно със строг черен панталон. Усихната и открита веднага ми спестява притиснението от респекта и с поглед ме превръща от свой почитател в приятел. Първите ни думи са за снощния спектакъл и невероятно красивия зимен ден.

Как се чувствате днес в тази странно сълнечева сутрин и след спектакъла на „Всяка година...”?!
Това всъщност ни беше четвъртото изиграване, представлението е още много младо и трепета е силен, но винаги се чувствам много конфортно след успешено представление... а днес направо ми се иска да отида някъде в планината или на вилата, да подишам чист въздух, дори да покарам ски...Трябва да се излезе някъде навън в такъв приятен ден.
Какво Ви подтикна отново в дует с забележителния Тодор Колев да направите продължението на „До година...”?
Пръст в това има режисьорът Андрей Аврамов, които се натъкнал на текста и провокиран от него го преведе специално за нас. Ние с Тодор играехме предишната пиеса с много любов и настроение и сега се заехме с нея от чист сантимент. Нямах търпение да я направим. Сантименът е много силна енергия, но малко се страхувах Тодор да не се разколебае в началото, а сега се радвам, че така присърце го прие и че отново сме заедно на сцената.
Мисля, че част от успеха на новата версия се дължи и на този факт – публиката се връща, за да види какво се е случило с героите... Вие сте огнен дует с г-н Колев има химия и страст помежду Ви, но знам, че той е доста взискателен като партньор?
Партьорът е твоето богатство, винаги можеш да разчиташ на него. И ние наистина сме много темпераментни. К караме често, спорим много, но този огън си личи после и на сцената... (тайнствено се усмихва) аз по принцип съм отстъпчива, но за образите си се боря упорито. Пък и Тодор е страхотен перфекционист, изпипва детайлите до съвършенство. И тук както и преди преобличанията са много и трябва да сме внимателни нещо да не се обърка, а времето за промяна е не повече от минута. В една от сцените в новата постановка героят му се появява с боядисани коси и контактни лещи и той разбира се, трябва да си лепи изкуствена коса и да слага цветни лещи. Аз му казвах, че не е нужно да поставя и лещите – все пак след третия ред това няма значение, но той се заинати, повика на помощ прекрасната си съпруга и се научи да ги поставя за 30 секунди и за още толкова да слага косата... Много се радвам, че възстановихме и изключителния декор на първата постановка, които е дело на Светлана Цветкова, така се запази атмосферата и наистина двамата усещаме спектакъла като сбъднат копнеж, като завръщане...
На мен обаче ми се стори, че този текст е доста по-тъжен, и като че ли магията на тази изключителна любов е поизвехтяла. Дорис и Джордж са много различни – той се страхува от старостта, тя се разболява. Не се ли опасявате, че тази промяна, ще засенчи свежестта на младите герои и ще затъмни романтиката на спомена?
Не сте съвсем прав. Ако ме питате първата пиеса е доста по-слаба в драматургично отношение спрямо продължението. Дори самият автор Бърнард Слейд е бил изненадан от успеха й и не е мислил изобщо да я продължава, но после идведнъж вдъхновението го е споходило – представил си е какво става с героите му след 20 години. Сега те са по-реални. В първата пиеса двамата още търсят себе си и заедно порастват, а сега решават да останат един с друг за винаги, а това е трудно решение за всеки един от тях. Текстът на „Всяка година” е много по-плътен и задълбочен. Слейд превежда героите през повече конфликти и психологически състояния - те не са така наивни както някога, доста по-мъдри и трезви. Това е пиеса за късната възраст, за последната права, за приятелството, което надживява дори силата на страстта... Отново е много смешно на места, но и тъжно, защото те трябва да намерят не само път един към друг, но и към това как да остареят. Да приемат истината на възрастта, когато тялото няма същата сила и енергия, а се появява и страх. Затова и Джордж се жени за младото момиче, затова и Дорис води шоу по месния канал и пише книга.
Майка ми е гледала предишния спектакъл поне десетина пъти, разказвала ми е за него, пази програмата, сега посети новата постановка. Само любопитството ли провокира интереса и дали очаквате част от онази гореща публика пак да дойде, не се ли страхувате малко от реакцията им?
Безспорно хората се връщат и от насталгия и от любопитство, но вече виждам, че жените водят мъжоете си да видят заедно спектакъла – това говори само по себе си. „Догодина...” преди 20 години беше голямо предизвикателство, с нестандартна фрагментарна форма, малко пикантна – защото не се говореше открито нито за секс, нито за изневяра. Докато новата пиеса е по-скоро семейна и предизвиква по-дълбоки размисли, не е така безгрижна има много силен социален аспект – Джордж не разбира новото поколение, чувства се депресиран, моята героиня е по някакъв начин самотна и има да се бори с доста неща.
Какво е отношението Ви към режисьора и неговата работа? Нима и тук е както с военначалниците – без значение добър или лош, но трябва да се вслушваш в него, защото иначе има повече жертви от безвластието, отколкото при зле водено полесражение?!
Парадоксално, но трябва да призная, че режисьорът не е партьор, а действително нещо като пълководец – нужно е да му се довериш, за да се получи спектакъла. Той трябва да те насочва, да ти подсказва пътища, но най-вече да те провокира, да изважда от теб изненадващи неща, за които дори ти самият не предполагаш, че дремят в тебе. В това отношение за мен бяха изумителни репетициите, най-вече на маса, с Леон Даниел, просто фантистични моменти на вдъхновение. Тук той бе абсолютно блестящ в анализа на текста и детайлите, значенията, който те носят за цялото. Леон бе способен да извлече и най-фините нюанси в смисъла на текста.
Ето с него се получиха и първите по-експерименални постановки на класическата драматургия на Чехов. Включително и по онова време беше трудно да се поставя Чехов, сложен автор е, но се съзнаваше, че това е особено важно за развитието на културата и режисьори като Леон Даниел имаха шанса да работят върху подобни заглавия. В интерес на истината аз съм работила възможно най-интензивно и провокативно с жена, с Бина Харалампиева, която интуитивно усеща какво точно ти е нужно за твоя творчески процес и чрез провокация го изважда на преден план. Показателно е, че две от най-значимите ми награди отличието на СБА и Аскера са за роли тъкмо в нейни спектакли. Все пак ти имаш поглед отвътре, а режисьорът следва да обгърне целостта на спектакъла като общо внушение и в това е смисълът на работата му. Също е много приятно да се работи и с жив драматург – намеквам за остроумния Юрий Дачев, който считам за много способен творец.

Апетит за живот

Интервю с Анета Сотирова за Любовта, Театъра и Живота

Пием кафе.
Знам, че г-жа Сотирова е изтънчен гастроном, изкушена от театъра и на гурме изкуството. Освен това тя е собственик и на бутиковия ресторант за руска кухня „Гара за двама”. Затова веднага питам какво е отношението й към храната и как успява да поддържа младостта не само на духа си, но и на фигурата си.

Знаете ли най-важната страна на живота е да работиш и да вкусваш. Който няма вкус към живота - няма вкус и към храната. Кое всъщност ни поддържа – храната нали?! Аз например съм много добър кулинар, обичам да готвя, да създавам ястия във своята кухня. Моят съпруг се е научил вече, че като се прибера след спектакъл към 22 или 23 ч. започвам да майсторя нещо – така се отпускам.
А какво Ви съблазнява най-вече. Вие сте телец – това са гастрономите на зодиака, доколкото знам, те обичат изискани и редки храни и салати, но все трябва да пазят диети?!
Ще бъда напълно откровена – аз съм лакома за вкусове и усещания, за преживявания и приключения. Но като че ли съм най-вече ценител. Наистина много ме привличат странните ястия и вкусове, храната трябва да е нестандартна, да е неординерна и дори експериментална. Самата аз много експериментирам, обичам да съчетавам солени и сладки вкусове, да съчетавам месо например със сладко от боровинки. Освен това ми е приятно да аранжирам храната, тя обезателно трябва да е поднесена много красиво и неочаквано в чинията. Със салатите пък се забавлявам да ги съчетавам по форми и цветове. Защо са измислени онези големи чинии, където се поставя по една хапка – за да се откроят цветовете...
Значи и вие споделяте първия гурме закон, че най-напред се хранят очите...
Животът и храната са преди всичко отношение. Едно добре поднесено ястие говори повече, отколкото вкуса – за уважение, за приятелство и любов. Аз например не обичам и не спазвам диети и мсля, че е основното е правилното отношение. Човек не бива да си загубва ума. Но пък и не обичам чисти сладкиши и например нямам никакво отношение към тях и никога не ми се получават като се опитвам да ги приготва – няма значение дали са торти или кексове – все нещо ще се обърка. Преди много години бяхме на гости при своя близка приятелка, за да ни изненада бе приготвира Агнеси, сложен и страшно привлекателен сладкиш. В къщи дълго ме молиха да го приготвя и аз бях записала педантично рецептата белтъци, захар, орехи... още по внимателно стъпка по стъпка я изпълнявах и найкрая какво?! Пълен провал! Сладкишът беше от корав по-корав, а и клюмал на една страна... Кухнята е преди всичко творчество, а не задължение. Да се нахраниш, означава най-напред да утолиш глада на душата и разбира се, на очите, да се засити потребността от внимание...
А как тогава избрахте за своя ресторант руската кухня, не е ли твърде непривичен този вкус за българина?! И изобщо защо се решихте на такова начинание да имате и кулинарно поприще?
Ресторант ?! Това всъщност е клуб на съмишленици – само двайсетина места. Исках да е преди всичко място за срещи, за хубави разговори с хубава храна. Идеята се породи спонтанно в занак на дългогодишното ми семейно приятелство с Никита Михалков и Людмила Гурченко както и на филма „Гара за двама”, затова и интериорът напомня на купе от вагон... Пък и обожавам руската кухна, руската душа. С годините апетитът ми за новости, за неизпитани неща се изостря, пък и след 60-те човек трябва да си дава сметка за това...
Правилно ли долавям у вас някаква Маркесова меланхолия, нима като него смятате, че старостта нахлува след 60 с дъха на горчиви бадеми... Но сякаш Вас възрастта ви щади, а и духа Ви е толкова млад!
Винаги ме питат дали се боя от възрастта, но аз открито гледам реалността. Да много ме е страх от възрастта, но неизбежното просто няма какво да се мисли и аз съм решила и се старя да не го мисля. Винаги съм имала чувството, че живея активно, но сега разбирам, че човек трябва да е активен във всяка възраст. Социалния живот е доста празен, не обичам да изгубвам дните в суетата на празни разговори по светски места, най-важното е да бъдеш с хората, които обичаш, за излезнеш сред природата, да преживееш деня, а не просто да преминеш през него. Не се страхувам, но все пак разбирам, че човешкото е поставено в границите на тялото, на неговата енергия. Не бих си губила времето да позирам, бързам да живея.
Струва ми се, че сте доста разочарована, да не кажа огорчена, от начина, по който се живее днес – външен, повърхностен някак си измамен начин, а хората са далеч от собствената си природа. Защо се получава така, въпреки техническите и материални блага?
За мен това е напълно необяснимо, но разбирам, че хората днес се превръщат в друга раса, вдруг човешки вид, който аз някак си не познавам – нещо хибридно, мутатнти с подменена същност, в които има някакво порочно, дори онанистично заслепение само да консумираш, да употребяваш, а съществуват неща и вън от властта и парите, които днес зомбират хората. Сега се живее не не заради любовта, не заради радостта, а заради суетата. Такива неща като прекрасен изгрев, като истинско чувство на близост и нежност например не се ценят.
Любовта се изражда, а тя е двигателя на човек, тя те вдъхновява, през нея долавяш мъдростта на природата в себе си. Хубаво е да имаш човек на които да можеш да се довериш и за когото да мислиш до посления си дъх, а не да препускаш ту насам, ту нанатък.
Какво тогава крепи човека в собствената му същност, кое е онова, което го притегля към истината?
Може да ви прозвучи малко архаично, но за мен това е трудът. За да разбереш кои са твоите перспективи, на къде води твоя собствен път е необходимо да се работи много и да се трудиш за това. Сега е банално да се говори така, но трудът означава да искаш всеки ден да си във форма. То не значи само да работиш, но да полагаш грижи за себе си и за близките си. Защото е труд са станеш сутрин да се срешиш, да се приготвиш, да се облечеш красиво. Трудът означава да не направиш предателство спрямо себе си. Знаете ли като се разхождам по улиците още преди години, но и сега, продължавам да играя една игра. Срещам хора, които са много зле облечени, много запуснати и аз в себе си, в ума си ги соанирам, представям си как биха изглеждали, ако се облекат добре, колко красиви ще станат, така се утешавам, защото искрено съчувствам на съдбата им. Иска ми се да откривам красота във всичко, във всяко лице, което срещам и ми е много тъжно за някои хора, които сякаш са се отказали от живота и се пренебрегват. Трудът е уважение най-напред към себе си. Когато се поддържаш във форма и духът ти е бодър.
Кой са техниките, чрез които се ободрявате, как не позволявате на тъгата и огорченията да надделяват върху вас? Кои са онези малки спасения, когато не знаем къде е голямото?
Моят стремеж е винаги сама да си създавам настроение. Ето например това са заниманията ми с кулинарията, излетите, приятните часове със семейството, близостта със съпруга ми. Имам примера на своята майка. Тя е вече на 82 години и има малък кръг от приятелки, мъжете си отиват по рано и остават много самотни възрастни жени. Те например се събират всяка седмица да играят карти, трудни игри като бридж белот, приготвят си вкуснотийки и така прекарват няколко чудесни часа в приятна компания. От своя страна аз пък все кроя планове, замислям по нещо и пиша...
А-а тук ми намеквате за своята прословута книга, която вече от няколко години Ви тревожи - „Криле от водорасли”, посветена на една двойка, която се събира в чужбина – деца на български емигранти, които в България са били приятелски семейства. Правилно ли съм научил?
О-о чули сте значи, но всъщност не става дума за тази книга, нея май никога няма да я завърша. Котаго я започнах темата за емигрантството беше много важна за българското семейство. Статистиките казват, че около милион българи са емигрирали – а това означава, че в почти всяко трето семейство има хора, които са отишли в чужбина. Свобода и привързаност... затова и заглавието е чудновато „Криле от водорасли” – този метафора ми беше интересна и я обигравах. Ние българите хем много се люлеем напред назад и в политически и в житейски аспект – много се влияем от разни моди и течения, но всъщност сме много здраво вкоренени в собствената си земя. Водораслото пък хем е растение, хем е напълно свободно – прелита насам-натам, но пък и съдбата го носи със себе си... Сега някак тази тема изглежда обичайно и не е толкова болезнена, просто се разделихме със своите илюзии и за там и за тук. Пък и сюжета се оказа невероятен макар и да е почерпан от конкретната история на мои приятели и тяхното решение да емигрират през 89-та. Ние бяхме три приятелски семейства, те заминаха в Америка и Германия, а ние си останахме в София. Не си давах ясна сметка, че разказана историята изглежда направо невероятна и твърде нагласено литературна, а всъщност се е случила съвсем истински. Нашите души не са много аватюристки, както са на хората, заселили се в Америка, ние имаме патриархана душа. Гледах наскоро новото предаване на Мартин Карбовски за българските майки емигрантки – не е ли очевидно. Винаги съм се прекланяла пред изключителната сила на Българката, но ние сме много особени, винаги сме свързани със семейството и дома.
Сякаш българинът просто не знае как да се превърне в модерен човек, страхува се, не може да намери своя път, само заради патриархалния ли модел е или и заради страха в нас?
Да страхуваме се от риска и нашата неуспешна Реформа го показва – уж всичко се е променило, а като че ли не чак толкова.
Как си представяте новата книга? - не ми разказахте много.
Сега съм предприела проучване по друга тема – съвсем различна. Новата ми книгата е посветена на цветовете и тяхното въздействие, какъв е смисълът им, но повече няма да разкрия - всеки случай няма да е роман, може би по-скоро ще е есеистична или нещо друго, но няма да е с конкретен сюжет.
Какво обаче Ви подтиква да пишете?
И в актьорската си работа и в писането имам една цел и тя е да дам надежда на другите хора. Човек израства преживявайки съдбата си, натрупва опит и някакво познание и ми се ще да го предам. Да кажа, че няма препятствия, от които чевек не може да извлече полза и поука за себе си, че не бива да забравя, че всеки ден е предизвикателство, но и някакъв урок и най-вече, че е отговорен пред себе си. Изкуството трябва да подпомага това знание... Дори си мисля, че книгата за цветовете може да се развие в комедиен план. Книгата трябва да покаже, да изрази детето в мен. Нещо като Спящата красавица – цветове и приказки за деца и възрастни, за онези, които не могат да пораснат. Светът стряска, информианият човек е потънал в подробности, но вече не копнее, не е свободен да гради пясъчни кули, а това е много важно за душата. Човек трябва да си сложи розовите очила и да не ги сваля от наса си – аз правя така. Ако не успява да има вяра и сила не е полезен нито на себе си, нито на другите. Изкуството, творчеството дават съзнание за принадлежност за себе си. Трябва да „емигрираш” във вътрешния си свят и живот, за да се съхраниш, за да отсяваш важното от маловажното, доброто от злото.
Значи ли това, че изкуството е тук, за да утешава и радва, да дава надежда. Сякаш за това е и „реалната илюзия ” на театъра, да подсказва различни модели за живот. Но откъде все пак идва любовта Ви към цветовете, заради енергията и настроението ли Ви привличат цветовете или заради символиката им?
Интересът ми е много дълбок и се засилва все повече. Мисля, че се корени в особената ми страст към живопистта и особено към абстрактните картни. Мисля, че този загадъчен стил ме вълнува най-силно, в него цветът е основния момент. Притежавам известен брой картини и много ги обичам от големи български художници и всеки ден им се любувам по някога доста дълго време се задържам пред някоя картина – те променят дома, правят го одухотворен, напомнят ми за природата. Абстрактната живопис е дълбока. Любими са ми картините на Димитър Казаков – Нерон, Георги Баев - Слона, Енчо Пиронков, Едмон Дермиджян и др. Затова и може би дъщеря ми се омъжи за художник, защото съм толкова пристрастна към абстрактната живопис.
Какво ви привлича в една картина и имате ли си любима творба?
Трудно е да се каже, но особено ме вълнува една, на която има морски изглед фар или нещо подобно, сякаш се пренасям в това спокойствие... Това са малки убежища, оазиси. Театърът също трябава да бъде дом за душата, където тя може да трепне и да извика, да се утеши, като погледът сред цветовете.

Няма подарено щастие

Интервю с Анета Сотирова за Любовта, Театъра и Живота

Докато разговаряме погледът на Анета Сотирова е спокоен и дружелюбно среща моя, сякаш ми позволява да се любувам на потока на мислите, които прелитат през него, от време на време някак мечтателно се зарейва към гледки отвъд видимостта. Гласът й е спокоен и откровен в интонацията си, а понякога придобива една особена мекота, особено когато говори за най-близките си или доверява изстраданите житейски поуки, но най-впечатляващото е удивителната непосредственост и жизнерадост, които се излъчват от цялото й същество. Тъкмо за това ми се иска да разбера, кои са изворите на тази вътрешна светлина на тази философия на лъчезарието.

Откъде идва Вашата надежда, Вашата сила, изкуството ли ви научи как да откривате пътищата към тях?
Човек винаги е намирал път как да се съхрани и мисля, че и сега ще го открие. Вярвам в мъдростта на съдбата, в универсалната хармония, във всеобхватния обмен на енергия и театърът и изкуството въобще са част от него... Самият човек е енергия и той действа, чрез тази сила. Не мога да приема, че натрупаната енергия в човека си отива безсмислено, душите идват и си отиват, но не се губят, а са в непрекъснат обмен. Науката говори за 21 грама, за 40 ден и т. н., но има една промисъл, която пази всичко това в единство.
Не мога да не Ви попитам какво четете и каква е литературата и музиката, които съпътстват дните Ви. Обичате ли джаз, все пак невероятната Белослава е Ваша дъщеря?
Чета много, но подбрани неща, улавям се, че съм започнала да препрочитам любими книги... Чета поезия наскоро пак разлистих томчето с френски поети, достави ми удивително удоволствие. Близък ми е някак си ми допадата стилът на Аполинер, неговото чувство към живота. От съвременните поети, прочетох съвсем скоро, последната книга на Валя Радниска, разплаках се над стиховете й. Особено силни са онези, посветени на сина й и съдбата му... Тя е изключителен поет, надарен с извънредна чувствителност... Тя е от онези творци, които излизат по-мъдри, по-зрели и по-стойностни от всяко страдание и каква сила лъха от текстове й, каква мъдрост. Защото няма подарено щастие – то трябва да се извоюва и да се пази. Всичко стойностно трябва да узрее в теб самия, то не се ражда ей така от никъде. Иначе покрай мен непрекъснато звучи музика джаз – да разбира се, по много, и не по-малко класическа музика, предпочитам хармоничните звуци без излижен шум.
Говорихме си за толкова неща, но нищо не ми казахте за това, какво Ви се играе още, дали още се нуждаете от сцената, защото тя определено има нужда от специфичния Ви актьорски почерк, който е пример за всички начеваши артисти и наслада за любителите на театъра.
Благодаря за оценката. Много е важно да има приемственост между поколенията. Истината е, че макар и все още да се чувствам много привлечена от сцената, разбирам, че трябва да отделям повече внимание на съпруга си, да имаме повече време за нас самите. Театърът изисква себеотрицание, поглъща всичката енергия, но след като угаснат прожекторите оставаш напълно сам и трябва да има при кого да се прибереш, а това е по-важно. Все се казвам, че не бива да поемам нови ангажименти, после получавам предложения и обещавам хайде само този път още и така... Но пак съм жадна и гладна за работа – иска ми се обаче да направя нещо наистина стойностно. Например мечтая си за някоя бляскава и бравурна чиста комедия, това ме кара да бъда във форма.
Послъгвате ме като че ли, знам за вашите драматични увлечения. Сам не веднъж съм потръпвал пред ваши превъплъщения, да не говорим за емблематичната Ви интерперетация на Маша от „Три сестри” на Чехов, за която се носят легенди, не проявявате ли интерес и в тази посока?
Уцелихте болното ми място, да това е другата ми скрита мечта и много се боя, че може никога да не се осъществи. Много искам да направя някоя руска пиеса, но новата им драматургия е твърде разнообразна по стил и внушение и трябва добре да се подбере, а за съжаление класиката и Чехов у нас не се тачат твърде. Просто не импонират на българския темперамент, докато на Запад Чехов не слиза от сцените. Искам задълбочен и много силен текст, но трябва и подходящ екип... Не ми се иска да правя компромиси, вече съм на етап, в който ми се ще играя за себе си, т.е. неща, които ме докосват и са важни за мен самата, разбира се, и за публиката, а не просто, за да бъда на сцената... Истината е, че добре разбирам „руската душа” и ме привличат дълбочините в нея, писхологическата нееднозначност, конфликтите на чувствата, жертвоготовността. Все още не мога да разбера този комплекс у нас за разрушение. В промените разрушихме и хубавото – днес не се играе руска драматургия, не се търсят текстове, както някога това се правеше с американските пиеси, а културата е се поражда от натрупвания и сравнения.
Какво Ви дава тази чисто човешка сила? Знаете ли, когато си мисля за слънчев човек, за човек способен на щастие си представям Вашия образ, откъде идва у вас този тъй рядък талант за щастие?
Не мога да кажа от къде, това си е природна даденост, човек просто се ражада такъв. Майка ми не веднъж ми е казвала „Анета, такава си те родих - слънчева!”, човек не трябва да се отдана на страданията си, а да се бори за щастието си, да настоява то да го споходи. Опитвам се да не натоварвам никого вън от най-тесния семеен кръг, защото хората не са ти виновни и едва носят своите страдания, че да могат и твоите да понесат. Важно е да уважаваш хората срещу себе си. Но аз по природа съм с ведър характер и живея и се наслаждавам на мига сега, не отлагам за утре, този миг - тъкмо той ме вълнува. Трудно е човек да надскочи себе си, ако „генът”, програмата в теб е нещо сбъркана, не можеш много да промениш. Е да, в младостта можеш да поприкриеш, да пооправиш нещо, но после то отново си проличава. В тази работа има нещо несправедливо, но е факт - някои хора не знаят нико так да са доволни от живота, нито как да живеят, а това не се научава. И пак подчертавам, за да си щастлив трябва да се трудиш за щастието си. Може би на това ме е научил моят съпруг.
Говорите с голяма любов за него д-р Борислав Стоянов, които е психиатър, на какво Ви учи той?
Ние със съпруга ми сме връсници. Най-голямото богатство е, че имам тъкъв човек до себе си, че всяка вечер заспиваме, както някога, хванати за ръце. Показва ми къде точно се корени същността на живота – безкрайното доверие и търпение. Човек прави компромиси не за другия, а за себе си, за да не превърне другия от любим във враг, за да не се отчужди от него. Хубаво е да се говори, да се общува, да има интимни мигове, общи интереси. Най-важното е да намериш човек за себе си, които да ти съответства, да импонира на същността ти, защото не всичко е секс, има нещо по-силно, което задържа хората един при друг и тъкмо то трябва да бъде пазено. Сърцето си го даваш, даваш не можеш непрекъснатато, търсиш и дай Боже да намериш. Трябва да има ответ, ценно е да дадеш, да бъде прието и да има отзив - иначе всичко е на вятъра, просто не си заслужава. Това е според мен, което държи живота.

Телефонът звъни настоятелно Анета вече закъснява за среща, не зам как са се изнизали цели два часа. Обещаваме си да поговорим отново. На сбогуване ми се иска да я прегърна и тя ми разрешава. В живота си човек рядко се среща с толова непосредствени, откровени и ведри личности. Истина е, че когато си голям си повече човек, а големите хора са скромни и мъдри. И все пак за мен си остава неразгадаем този осбен талант за щастие, който Анета, притежава. Вече ми е трудно да си мисля за нея само като за изключителна актриса, тя успя да ме спечели и покори с мекото очарование на своята лъчезарност. Бих искал да й пожелая не само всичко най-хубаво, но и много вдъхновение за работа, за да дарява щедро мъдростта на своя талант за щастие.

Анета Сотирова

Една от най-интересните и значими български актриси. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов през 1973 г. в класа на проф. Кръстьо Мирски. От 1974 до 1990 г. е част от трупата на Театър София, където играе Боряна в „Боряна”/ Йовков/, Маша в „Три сестри” от Чехов на Леон Даниел и др. Жъне шумен успех с ролята на Магда в „Апетит за череши”/Агнешка Ожецка/ и като Дорис в „Догодина по същото време” от Бърнард Слейд, не по-малко значимо е и участието й в „Хеда Габлер” на Ибсен. От 1990 г. е член на Малък градски театър Зад канала. Богатият й артистичен талант се разгръща в широк диапозон от силно драматични, до комични и характерни образи от класическата до съвременната и българска драматургия в пиеси на У. Шекспир, Й. В. Гьоте, Б. Шоу, А. Шницлер, Кен Лудвиг, Петер Турини, Ал. Ейкбърн, Дж. Берто, Д. Мамет, Дьорд Шпиро, Д. Ковачевич, А. Страшимиров, Ст. Сатиев, Юрий Дачев, Т. Димова и др.

Снима се в киното, където създава над 22 роли, особено запонящи са превъплъщенията й като Белослава от „Сватбите на Йоан Асен ІІ”, Венетка в „От нищо нещо”, Теменужка в „Двойникът”, „Стената”, „Лавината”, както и появите й в „Куче в чекмедже” и „Принцът и просякът”. Участва в Телевизионния театър и записва за Радиотеатъра. Един от създателите на Кафе-театър. Носител на множество театрални и кино отличия. През 1976 е наградена на Йовковите тържества – Добрич за ролята на Боряна. През 1996 получава най-високото признание „Наградата на САБ” за женска роля за Дафинка в „Свекърва” от Страшимиров, а през 2000 - Награда за женска роля за Елена в „Салон за плач” от Ю. Дачев. През 2003 г. взема Аскеер за главна женска роля като Зара в „Без кожа” на Т. Димова.