Спасителят на мечтите

 

Дж. Селинджър се пресели при цъфналата ръж

 Петър ПЛАМЕНОВ

“Не знам защо, но в момента плача”
Дж. Д. Селинджър

Животът, дори и най-прекрасният завършва, потъва в тишината... Но от човек понякога остава по нещо. От хората на перото остават думите, в които те даряват на другите шанс да прозрат себе си, света, да преживеят повече отколкото им е писано, да се срещнат с някой друг, който иначе никога не биха опознали...

На 28 януари тихо в дома си, в Ню Хемпшир, на 91 годишна възраст умира емблематичният писател за Американската литература от средата на ХХ-ти век Джеръм Дейвид Селинджър. Вече повече от 50 години фигурата на писателя е обгърната от тайнствено мълчание. Именно на върха на своята слава този чудак неочаквано се оттегля от публичната сцена, престава да дава интервюта, да публикува. Зазижда се в собственото си мълчание след като е издал девет разказа, няколко новели и произведението, което го превръща в жива легенда – романът „Спасителят в ръжта“ от 1951 година.

"Има страхотен талант!", възкликнал веднъж Хемингуей за него. Дали Селинджър е от авторите само на едно произведение – това все още не може да се каже със сигурност – духът му е още тук, а написаното от ръка още не е прочетено...

"Спасителят в ръжта" се превръща в класически роман за гнева, бунта на младите, за лутането, безпътността, отчаянието и себенамирането. Настолна книга за не едно поколение, защото е творба за неспокойния и тревожен дух, които се конфронтира с безпардонната реалност, с фалшивите идоли, на които се кланя човека. По времето на своето излизане романът бързо е забранен в няколко страни, а и в редица американските щати, но по-късно творбата вече е включена в учебната програма – и това не е случайно. Романът е написан на нов и неочакван език, близък до младежката реч, оголен и пределно откровен за състоянието на духа на младия човек. Статистиките са красноречиви – популярността не е следствие от рекламни напъни, а от естествената сила на това живо слово. Произведението е преведено на 30 езика и се е продало в 60 милиона екземпляра, като и до днес годишният тираж на книгата е в близо 200 000 екземпляра. В нашия свят на рейтинги и съдене през пазарни показатели, където капиталът и пазарът са мерки на духовното тези числа доказват не само значимостта на романа, но най-вече необходимостта на човека днес от модели, през които да намира пролуки към себе си, към истината за своето съществуване и начини как да се открие спасение в един обречен свят, където няма място за нежност, достойнство или любов.

Защото романът е не на последно място груб, гневен и недвусмислено разобличаващ самотата и отчуждението, но и разказ за това как един човек съзрява, как сърцето му намира път към искреността на нежността и факта, че макар и да сме обречени, ние имаме една винаги отворена пролука за спасение и тя е Любовта, способността да се обича истински... Холдън Колфийлд открива себе си и печели света, а дълбоката му връзка с малката му сестиричка му показва как може да се намери този забравен път...
Сякаш всичко е само сред недосегаемите поля на цъфналата ръж на надеждата...

Отказът от присъствие в медийния свят, оказът от медийна екзистенция е опит за спасение, за охраняване на накърненото лично достойнство. И Селинджър превъръща самотата си в спасение и бягство от суетата и грубостта на света, защото твърде скоро след като получава слава разбира, че тя е едно от големите изпитания, че човекът поставен във фокуса на всеобщото внимание в последна сметка губи себе си, обезличава се от взирането и се превръща в изкуствена икона-маска на своето, на всичко което е бил и в което е копнеел да се превърне. Ето защо рано се оттегла в уюта на само своя свят, и в единствения си истински дом – думите, които са дълги друмища на надеждата и сладка утеха.

Неговата дъщеря в интервю от 2000 година признава, че баща й все още пише, а близки семейни приятели и гости на дома споделят, че енигматичния творец притежавал голям сейф, в който се пазят поне петнайсетина завършени ръкописа. В кратък телефонен разговор сам Селинджър споделя за "Ню Йорк таймс" през 1974 г.: "Обичам да пиша. Но аз пиша за себе си и за собствено удоволствие. В непубликуването има страшно спокойствие".
Страшното спокойствие, че думите са още убежища на живота, на истината и са способни винаги да прерастват в нещо повече от себе си - в събития, в ненакърнима от фалшивост реалност, а това никой не може да отнеме на писателя, дори и самата вечност, стига само да има поне един читател...
А големите творци винаги откриват големите си читатели...

Защото:

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Девет годишната сестичка на Холдън, от знаменития роман, докато заедно с брат си четат стихотворението на Бърнс, го спира и поправя, че поетът е написал не “спаси”, а “срещне”, но грешката е изречена, грешката е разкрила тайната - спесението е започнало...

---

Ето няколко цитата от романа:

 

“Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде съм роден и как съм прекарал глупавото си детство, и с какво ли не още, с една дума – цялата тази плява от сорта на “Дейвид Копърфилд”, но на мен не ми се ще да се ровя из нея. Просто ще ви разкажа тази смахната история, дето се случи с мене около Коледа и ме умори до смърт, та трябваше да дойда тук и да си гледам спокойствието”

“Падам си по книга, дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона когато ти се поиска”

“Дано когато наистина умра, се намери някой свестен човек да ме хвърли в реката или нещо подобно. Каквото ще да прави, само да не ме натиква в тия идиотски гробища. И после да идват хора в неделя и да ми слагат букети цветя връз корема и подобни глупости. Кому са притрябвали цветя, като е мъртъв. Никому.”

“Както и да е, аз все си представям малки деца да си играят на някъква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза от някъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост”

Други произведения на Селинджър

1940: "The Young Folks"
Селинджър е бил на 21, когато е публикувал своя първи кратък разказ в “Story”


1953: Nine Stories (в Англия под името, For Esme, With Love and Squalor)

1961: Franny and Zooey

1963: Raise High the Roofbeam, Carpenters и Seymour: An Introduction

June 1965: "Hapworth 16, 1924" (последният разказ на Селинджър, публикуван в New Yorker)