Фотографското око

                          Изкуството на погледа
                и майсторството на фотоапарата



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


„О, миг поспри!” фотографията в своята основа е фаустовски копнеж и особен мефистофелски инструмент за омагьосване на съзнанието. Тя е родена сякаш от два неудържими копнежа - единят времето да бъде надмогнато и да се постигне вечността, а другият на прекомерността на любопитството на непосилната алчност на очите. Страстта по познание, по памет, която да съхрани ценното, да събере. Фотографията като колекционерска жар е някакъв опит за библиотека на времето, лицата, хората, на стойностите и преживяванията. Фотографията се възприема като второ писмо, почти толкова значително като самата писменост, като нова форма на постигане и предаване на знание.

Фотографията е част от тоталния и глобален език на модерността. Тъкмо тя влага визуалния дискурс и образа като тотална стихия. Едва ли не изобретяването на фотографията си е извоювало правото да бъде мислено като за културна революция като вододел в Новите времена, като най-голямата революция след създаването на писмеността и книгопечатането.
Ето защо говоренето за фотографията е говорене за премодулирането на големите концепции на мисълта и начина на живот. Фотографията отразява две от най-съществените промени в новия свят на техническата епоха – скоростта и промяната на пространственото усещане. Движението устремът, отношението близо и далеч, времепространственеата зависимост, способността пространството да се преживява в наглед свободен от топографско пребиване в самозатвореността на някакво настоящо и дефинируемо чрез тяло „тук” е толкова значителна, че променя цялостния мироглед на човека от последните два века.

„О, миг поспри!” е колкото екстазически възглас, толкова и усещане са срутване и случване на съдбата, за тоключването на предопределеното. Фотографията отразява в себе си мимолетното, тя е драма на времето, тя е спрялото време, което може да бъде гледно-помнено, но не и реставрирано, то е носталгично призовавано, но невъзвратимо. Фотографията е не просто изкуство на мига и изкуство на погледа, тя е преди това изкуство на материята на игрите на времето и пространството, на заедностите и неотчленимостите, на отсъствието и абстракцията – откъсването, на отломкта, руината, фрагмента предела. Интерпретацията тук е самият устремен поглед и жестът – щракването на копчето. Изкуство на случая и случайността с цялата последваща естетика на случайността, събитийността и произвола на нехайството, безгрижието и свидетелството.

Странно е, но онова, което сега ни изглежда естествено и саморазбираемо е всъщност проблем, които следва да бъде разглеждан и изследван, за да може да се разбере начинът, по който днес е възприемана фотографията в биномичността едновременно на изкуство и на способ за доказване-документирате, илюстриране и онагледяване на света и неговите събития, история и взаимочовешки отношения, реакции, стълкновения, конфликти и мироглед. Фотографията сякаш е разпъната между новината и настроението, и ако новината е част от документалната й, злободневна, отразителски-рефлективна природа, то чрез елемента настроение фотографията се изтръгва от документалното, утилитарното и прекрачва от статута на актуална визуална журналистика, посредством техническото средство – апарата цифров или не, във водите на изкуството на тълкуванието, критическата, лична и специфична, дори игрова референция на художественото, на тълкуванието и конструирането на реалността, а не нейното директно виждане-изразяване.

Фотографията се налага като едно от последните изкуства, обобщение на представата за техническата, днес цифровата и медийната реалност на новите и най-новите времена на модерността и постмодерността, където мултимедийният език е език и на виждане -тълкуване на реалността и нейното отношение. Интересен феномен от друга страна е налагането и на една необходимост от нова визуална философия, от една нова философия на погледа и окото, на зрително-визуалните отношения и поради наложителната необходимост от тълкувание на виртуалната реалност налична само в имагинерността на едно проицирано, но визуално достъпно и налично пространство, в което се екзистира посредством погледа, който се съсредоточава на-към него.

Между изгрева и залеза

Български хайку поети

отличени в Световна класация

на най-добрите хайку творци

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Независимо на какъв език се твори хайку поезията е жанр на живия дъх, на задъханото прозрение на мига, на осъзнатото сега. Именно затова и творци от четирите краища на света всяка година се срещат на различни места, за да обменят вдъхновение, опит и да споделят общата си страст към лаконичното изкуство на хайку поезията. Този древен японски жанр отдавна се е превърнал в поле на всеобщи художествени търсения. Хайку поезията сякаш приучава светивата да преоткриват света, да забелязва в обикновеното изключителното, да дочува съзвучието, което пронизва мирозданието и свързва в едно неимоверно малкото с неизмеримо голямото.

Откровението на истината доловена ей тъй, между случайното, споделено с искрената наивност на детското опознаване на законите на съществуването и мъдростта на състраданието са в основата на философията на хайку майсторството. Именно свежестта на споделеното, искреността и непосредствеността на преживяването се превръщат в специфики на хайку стиха, онази искреност, която Сергей Рахманинов определя като „Най-голямото качество на всяко изкуство е неговата искреност.“

Юбилейно издание на сръбския вестник "Хайку Новине" e посветен на хайку поезията и големите международни хайку срещи между 2009-2011, с главен редактор видния хайку поет Драган Ристич. В това юбилейно издание са публикувани и най-добрите хайку твоби за годината, според Международния хайку конкурс „Хайку по света” 2011 към Световната хайку асоциация, под председателството на Джим Кейшън и Димитър Анакиев /Литва/. В него са участвали поети от САЩ, Франция, Германия, Русия, Италия, Хърватия, Албания, Литва, Украина и България.

В селекцията на отличените като най-успешни хайку творби четем имената на Дмитрий Кудря, Александър Белийх, Наталия Седенкова, Александър Кудряшов, Наталия Леви – Русия; Джурджа Вукелич-Роджич, Ядран Залокар, Борис Назански – Хърватия; Омила - Цвета Джагарова, Александра Ивойлова, Петър Пламенов, Петър Чухов – България; Инго Цезаре, Сижи Леуандовски, Бети Фичтл, Клаудия Брефелд, Матиас Мала – Германия; Дитмар Тучнер – Австрия; Жан Антонини, Жорж Фрайденкрафт – Франция; Роберт Уилсън, Бил Уолак, Йозеф Спенс, Кати Кембърлин – САЩ; Артурас Шилакас, Алис Билбиериус, Витаутас Думчиус – Литва, Клирим Мука Италия-Албания; Мариус Челару – Румъния и Сергей Курбатов - Украина.

Отличените автори са представени със своите едно или две хайку произведения на свободна тема, които спазват основните принципи на хайку майсторството, но носят в себе си и характерния национален темперамент и представят своеобразието на различните хайку школи по света. Юбилейно издание на Хайку Новине публикува творбите в оригинал и в превод на сръбски.

Ето и няколко от отличените хайку стихове и автори:

сведени погледи
трамваят
трепери с тайни

пълнолуние
върху детския перчем
рибена люспа

 Омила - Цвета Джагарова

*

стоя пред своето
магично огледало
навсякъде безкрайност

Александра Ивойлова

*

пиша
за този свят
а получава се друг

зло куче
умилква се
на всеки

щурци в гората
от тях ли
зрачът трепти

Петър Пламенов

*

мъглива утрин
никой не вижда
падащото листо


задушница -
отварям черния чадър
на баща ми

Петър Чухов

*
кристален въздух
почти зънти
студеното небе

Дмитрий Кудря - Русия

*

зимна нощ
даже старата луна
скрила се е на топло

Александър Кудряшов - Русия

*

цвете пред огледалото
цвете в огледалото
някоя друга есен

Жан Антонини - Франция

*

пълно е небето
няма място за снега
и на перваза

Сергей Курбатов - Украина

*

нейните гърди
се удивляват
на големината на дланите ми

протяга се градушка
от един тътен на светкавица
до друг

Бил Уолък - САЩ

*

 долавям
дъх на цветове
нищо повече

Робърт Д. Уилсън - САЩ



Превод на стиховете: Петър ПЛАМЕНОВ

Бутафория на смисъла

Ива Николова като Инес в "Зоро" Дж. Камерън

за премиерата на мюзикъла „Зоро”

 по музика на Gipsy Kings,

 адаптирана от Джон Камерън

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Изуството използва апарата на своята бутафория, правдиво наподобявайки, придавайки действителност на нереални неща и предмети, то се стреми да постигне откровение за истината на човешкото битие, за законите на взаимодействието човек-мироздание. Лъже откровено, за да намери достоверното, употребява фалшивото, за да оголи същността и постигне смисъла като очевидност. Последната премиера на Държавен музикален и балетен център (Музикален театър „Стефан Македонски”) мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, напротив използва реалността на телата и гласовете само, за да засили безсмислието на сценичната бутафория и за пореден път да напомни колко напразно е осъществяването на изкуство у нас. Изкуство, което не ползва никого - нито артисти, нито публика, но може би обслужва добре нечии джобове.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Кризата в Музикалния театър не е нито от днес нито от вчера, тя продължава вече близо 15-тина години и се задълбочава от сезон на сезон - веднъж заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почек на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са Европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, които носи аурата на Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентостта или безидейността са основните виновници е трудно да се каже, но при всички положения от далечното дирексторсване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постанвки на „Хубавета Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в който блесна звездата на Цветелина Василева и с заразително артистичния Арон Аронов, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното твърде лакътушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временият директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на прогресивния, сега експерт в Министертвото на Културата, режисьор на несполучливи мюзикъли на театрани сцени Борис Панкин, който напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск” в една инстинуция, днес вече почти две години театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник, една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Ясно ни е, че с пари може всичко, но майсторлъкът, голямото екзистенциално предизвикателство, не само на артистите, но и на българите въобще, е не само да се оцелява, но да се твори истинско изкуство да се живее в духовна свобода, въпреки очевидността на безхаберието, конюктурата и вечната криза. Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета единственото което изпитвам, вече години наред, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и омерзено изкуство и не на последно място към жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила.

Ива Николова, Христо Сарафов и Лъчезар Лъчезаров

Защо ни е толкова трудно да назоваваме нещата с истинските им имена и да признеем не само житейското си, но и духовно поражение. Наистина изглежда е необходима Хераклова сила, за да се назоват-разобличат и изчистят Авгиевите обори. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и тове не е далеч от истината), че трябва да поставя повече мюзикъли и дай сега да правим мюзикъл след мюзикъл и да каним кой ли не да попее на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. А Оперетата е храм на особен вид музика бравурната, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, провокативна, великолепна и многопластва като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. Защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла като самия Гершуин, Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнсеин?! Риторическите въпроси са безкрайни.

Весела Делчева

Културното корабокрушение у нас не само е факт, но сега се молим сред оцелелите все пак да има повостроители. Очевидно неграмотността, дебелащитината, шуробаджанащината, безпардоността, губостта и твърдоглавието са чертите не само на политическото ни управление, но и оглавяващите културните ни институции, ръсещи безотговорни недомислици, заради които се случват жестоки последствия. Рибата се вмирисва от главата. След като се разрушиха всички големи извънстолични оркестри (разбирай без Софийска филхармония и Националното радио), създадоха се парадоксални, логично нефункциониращи, структури като Оперно-симфонични оркестри, затвориха се малките оркестри, съкратиха се щатовете на окестрите, хоровете и балетите към оперите и Оперетата, си е съмсем в реда на нещата всеобщото рухване на художественото ниво и завръщането към аматьорската силистика на първопроходците...

Румен Григоров като Рамон

Духовната парализа у нас е повсеместна във всички сектори на културата. Въпреки това, редно е в качество си на публика, да настояваме за художествена грамотност, почтеност, а защо не и за откривателство и постижения. Докога е честно и справедливо творците за неуспехите си и нелепостта на проявите да се извиняват външни причини?! И ако за културния процес един живот е миг, то едно-две десетилетия за твореца и за седящия в креслото на салона човек е много повече. Редно е, и в това е смисълът на прозрачната публичост, демократичността, плурализма – позабравено вече понятие, и най-вече за вътрешната свобода, да се изисва отговорност от онези, които се къпят в светлината на веобщото внимание били те политици, директори на театри или артисти.

Ива Николова като Инес

Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовият си успех. Миналата година нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда” тази на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на ориганала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, и са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органичност. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репероар в Оперетата от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки”, „Иисус”, той ще е осъществен все по един и същ начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи на оригинала или се го съпреживели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи и прекрасни зрелища „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.

Весела Делчева и Ива Николова

Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път, негов е миналогодишният „Иисус...” не залага на никакъв втори плън или конфликт, а търси евтините фекти като прелитане с въже тип терзан и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и сутуации, безсрамно копира шабони без дори да се помъчи да ги интерпетира. Въпреки многотията на събития и образи действието тече вяло и не радко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего иРумен Григоров като Рамон

„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008 вече няколко години е касов хит в и Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинаций за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички шаблони на жанра големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н, но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, незатормозяващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон, с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, касиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. Същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно и разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет в слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява докато се танцува или се прелита и ако той притежава силна харизма ще успее, ако ли не - патията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.

Лъчезар Лазаров, Ива Николова и Ивелина Балчева

Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркетъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. Когато това престава след двайсетина минути от началото солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балчева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява и на бездруго не чак толкова виртуозно написаните фортисими в патията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание е също толкова неравен е и като актьорско присъствие тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро.

Ива Николова

Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николова като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, за съжаление не може актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии или Кармен. Въпреки това именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и надявам се един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие.

Весела Делчева

Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непресанно самонаблюдаващо се поведение в, и без това елементарните актьорски задачи, с избора на търде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните си постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.

Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца бутана от сценичен работник, църква от свещници и чевена драперия– познати от вскеи спектакъл, без значение какво ще се гледа винаги всичко е напрено така в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство тежко песъчкливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.

Лъчезар Лъчезаров и Христо Сарафов

Костюмогфията дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламеко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието, дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено-върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Балетния състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки, че се състои от школувани класически балерини качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и за съжаление не успява да въплъти прекраните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани в стил от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Едва когато на сцената танцува самата Алексиева се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда неприсъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламеко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихина страст, че спира дъха -големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.

Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите е слажен рисков занаят, който изисква мислене, че лесносмилаемото не е толкова лесно за напава. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на Българската Култура и Държава – всичко се прави наужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовин,а без майстрлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава е съжалението за пропиляното на вятъра – за изкуството наужким, за живота науким, за смисъла наужким.

• Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 3 (2665), 27 януари 2012
• Фотосите,използвани като илюстрации са дело на автора Петър Пламенов



Лицето - откровение за съдбата

Изложба с непознатите портрети

 на Ангел Панайотов

в Галерия Алма Матер на СУ "Св. Климент Охридски"

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Портретът е някакъв съсредоточен поглед, който трябва да прозре тайната на един живот, спотаена зад изражението на мига, зад възрастта и непонятността на лика. Защото лицето е вечна загадка, а човешкото око търси лицето, омагьосва се от откритостта, която дава път към скритото. Погледът търси в лика откровение за съдбата - онова, което може да бъде разчетено и разпознато от сложния език на самата житейска тъкан. Софийски университет Св. Климент Охридски и Галерия Алма Матер осъществяват ретроспективна изложба с портрети от големия и за съжаление все още не добре познат и оценен български художник Ангел Панайотов (1927 - 2008). Погледът-портрет подсказва, че в лицето е скрита истината не само на отделния човек, разказа за един живот, но за цялото съществуване на всемира.

Художникът е завършил художествената академия на Берлин при професор Клемке през 1966 г. След завършването на образованието си в Германия прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам, Рошток. В България е слабо познат, предимно в средите на специалистите и тази изложба се стреми да популяризира художествените достижения Панайотов. Творческите му изяви са преди всичко в областта на живописта, графиката, илюстрацията и керамиката. Творби на Ангел Панайотов са притежание на Националната художествена галерия, Градската художествена галерия – София, както и на редица частни колекции.

При отриването на експозицията присъстват и близките на художника. Братът на живописеца Вили Панайотов, разказва за семейния произход от дебърски род по бащина линия. Художникът завършва керамично училище, мечтата му е да учи в Художествената академия в София, но спечелва конкурс, благодарение, на който е приет да учи в Германия. Той подчертава в словото си, че художникът е „Човек усвоил съвременните художествени тенденции. Това проличава в една от изложбите, в която изнася лекция за съответствията…“ Съответствията, според Панайотов, отразявали авангардните търсения на съвременните художествени форми, осъществяващи връзки между цвят, тон и благоухание.

Вили Панайотов очертава и интереса на своя брат си към апликациите, колажа и шаблоните. Пребиваването Германия е важен образователен и светогледен период от живота му, но оказва се и по своему дълбоко трагичен, защото именно в меланхолията на тогавашна Германия, крехкият по душа художник е преживял дълбок емоционален и психически срив, от който се изтръгва единствено с помощта на живопистта.

Голямата част от картините на Ангел Панайотов са откупени от колекционери в Германия и се съхраняват и в някои от музеите там без да има, за съжаление, точна характеристика на колекциите или справка от депата на музеите.

Портретите на Панайотов търсят характера на портретуваните лица, целта обаче е погледът-портрет да се долови дълбочината на линчостното откровение и да превърне образа в символ на съдбата. Лицата винаги изразяват едно колкото строго, толкова и скромно вътрешно чувство за достойнство и чисто човешка достотолепност, която не рядко създава ореол на загадъчност и тайнствена магнетичност. Панайотов винаги се възползва от текстурата на материала - акварелните портрети са полу прозрачни, осъществени с леки въздушни и уверени мазки, докато тези в сух пастел, разкриват друг аспект на техническа свобода и непреднамерен артистизъм, постигнат чрез особената сила на осезаемостта на щриха.

От трета страна са маслените платна, където пастьозната техника придава непосредствена плътност на образите и подпомага ефекта на ярките и динамични колористични контрасти. Като цяло палитрата на Панайотов е деликатнта, тембриста с чувствителност към меките светлинни ефекти и естествената гама на дневното зарево - от синьобялата, през бледо розовата, до меко охрените нюанси. Но каквато и да е тоналността на цветова разработка тя винаги е белязана от особено чувство за хармония, въздушност и деликатност.

Портретите са изградени с живо пластично чувство с деликатно отношение към изражението и са издържани в стила на постекспесионистичния реализъм. Портретите на Панайотов разкриват един лиричен свят, населен с вънуващи образи, чието вътрешно съзвучие спотаява деликатна тъга, носталгия и плаха радост от красотата.

Виртуалният космос - прозрачно и непрозрачно

Специфика

на новите медийни форми

в съвременното на изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Светът става все по-прозрачен, изгубва тялото си веднъж като автентично сетивно преживяване и втори път като ментална предиспозиция, за това разбира се, отговорността се пада преди всичко на новите форми на технологиите, задаващи и нови форми на комуникация и преживяване на световете. Видео-арта, видео ивстелецията, компютърната графика, сътворяват светове, в които буквано се живее. Античните аргонавти, презморски пътешественици са заменени сега от страстните интернавти, тършуващи в безплътните, трансматериални светове на виртуалната вселена. И така в кокво се състои спецификата на виртуалността и как тя се отразява на най-новите форми в изкуството.

Виртуалното съдържа в себе си някакво конкретно отношение към потенциалността, която се разгръща през образи, изображения, вътрешната представа за пространството, способността да се проектира мислено пространство, да се мисли самата възможност. Следователно виртуалното е възможното, проекцията на възможното през образи и изображения, както и самата потенциална енергия, която се натрупва от мислимостта на пространството. Потенциалната енергия разкрива виртуалното, както личи и от самото название , като посисивно, изпълнено със сила и пригодност да поема проекции, което е вече някаква степен на дюнамис, но по-скоро като стаена и потенциална енергия, тук проявеността обаче е просто образ. Силата на виртуалното е в тази възможност и допустимост на проецируемостта, в пригодността да се поема всичко, да бъде канализирана тази статично натрупана енергия, да бъде отприщена посредством образното пре-въ-плъщение и панмимикрична приспособимост и пригодност. Виртуалното е отприщване на някаква присъстваща сила, на някаква статична енергия, която се динамизира в даден изказ-израз. В случая на интернет и медиираността на телата, виртуалността е изражение на тяхната парадоксална природа, която черпи от потенциалната енергия на виртуалното, извличайки ресурс за представимост и действителност.

Празнотата предопределя и подпомага прозрачността, но празнота и прозрачност не съвпадат като термини, отнесени като категориални характеристики спрямо спецификата на безплътните тела. Те се възползват от празнотата и прозрачността конструктивно като по този начин открояват своята етимология на изображения и на образи, но не съвпадат напълно с образната онтология и със чистите дефиниции на образа – безплътното тяло е мутация през-и-в образа. Безплътното тяло не е изображение и не е просто и само функционално активен образ в собственото разбиране на изображението и образа. Изображението е самото превъплъщаване на образа в изобразителното поле, то е по-скоро конструктивния елемент на образа, това е двуизмерността, която прераства в илюзията и уподобяването на триизмерната плътност на образа, онова почти тактилно съотношение на двуизмерността на полето, която проицира през себе си пространствено-дълбочинната разгърнатост на визуалния образ. Под изображение обаче най-вече се мисли самата субстанцията на из-об-раз-яването - рисунъка, живописването, щриха независимо дали образът се образува чрез добавяне към – както е при рисунката и живописването, при отпринтването и печатането върху нямата-гола-бяла “празна и прозрачна” основа на полето; или чрез отнемане на наличното – изстъргване, изрязване, обработване с киселина и т.н., както е при безбройните графически способи за постигане на образ.

Повърхността е празното и прозрачно, то е полето на изобразителната техника, която постига ефекта на образа. Петната, линиите, фигурите и т.н се помества неизменно в границите на изобразителното поле, там разгръщат своята формална текстура, която построява илюзията за пространство. Дори интернет и виртуалното пространство са мислими като поле на изобразителността - на въплъщенията, на образите и тяхното изначално генеративно качество е модуалността спрямо празнотата и прозрачността. Празнота, в която може да се помести цял един свят, да се конструира и прозрачност, която да му бъде медия и канава, основа за разгръщане, за изразяване на съотношение, връзка, субординация, контакт и зависимост.

Етимологията на виртуалното, виртуалното в днешния му смисъл на електронно, цифровизирано, медиирано и интернет обусловено, осъществима през празното и прозрачното, е пряко и континуално свързана с цялостната представа за изобразителното поле и неговото генетично кодово-проективно “виртуално пространство”. Изобразяващият – и всеки човек – притежава способността да “вижда” – да мисли плоското, двуизмерно плоскостното, като дълбочинно да привижда и разгръща двуизмерността като триизмерност и още повече в ситуация на “създаване на образи”, да извлича дълбочина, да я постига и репрезентира, чрез организация на пространството посредством способа на големините, обемите, контакта, рефлексията и колористиката.

Гневът като грация

 In the dust, на 2 Faced Dance Company; Великобритания

В праха,

гостуване на британската танцова формация

 2 Faced Dance Company

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Ако днес изявата и търсенето на изящество и елегантност изглежда най-малкото нелепо, тълкува се осъдително, буди едва сдържана ирония и дори нетърпимост, то гневът е успешна художествена, ракламна, а и политическа стратегия. Гневът и грацията създват дълбока вътрешна опозиция, дори когато гневът, в онзи късно античен смисъл, е проява на свобода и съчувствие, защита на уязвеното нравствено съвършенство. Изявата на британската танцова формация 2Faced Dance Company на сцената на Младежки театър, в рамките на проекта Световен театър в София, представен от Британски съвет, разглежда импулса на гнева като подтик за движение, като основа на силовия, атлетичен танц.

Трупа от осем млади мъже, чиито създател е хореографката Тамзин Фицджералд, представя три пиеси, обединени в общо название In the dust (В праха) с обединяващия символ на земната прах. Непрофесионална провинциална формация от Херефорд участва през 2004 на Единбургския фриндж фестивал, успехът я извежда на ново ниво. Днес 2Faced Dance Company провокира с дръзко смесване на културни нива и съчетаване на модерен балет с хип-хоп култура, брейк и фрий стаил от улични танци.

Първата пиеса Subterrania е по хореография на Том Дейл и музика на дръм DJ Shackleton. Визуализация на действителността на едно постапокалиптично общество. В полу здрач анонимни фигури си взаимодействат с агресия, телата натрупват пирамиди, които непрестанно рухват под тежестта на желаещите да достигнат върха. Дейл на практика се опитва да изгради една по-абстрактна кинетична текстура въз основата на брейка. Но въпреки отличната, дори впечатляваща, техническа виртуозност на танцьорите и широкия дипазон от енергични, атлетични и не рядко напълно акробатични движения, кинетичният език е доста еднообразен, тавталогичен, насочен към повърхностни ефекти, които не смогва да обобщи в цялостна по-дълбока идея. Силовите елементи групови заноски, сложни прескоци със засилка, гимнастически превъртания с висока амплитуда във въздуха и т. н. не са инкорпорирани в драматургическото отношение. Дори най-абстрактният танц се нуждае от ясна драматургическа линия – това не е разказ, а взаимодействие, движението е образна колизия, която преполага сугестивно сценично съприкосновение. Тук напротив въпреки естествените за брейка съревнования, уличният танц е преди всичко премерване на силите между двама или няколко противника, надцакване, по-висок и по-сложен залог в спираловидно надиграване и изискване за ясен победител, те са превърнати в хаотични случайни сола на фона на анонимна група, или общо стремително движение, една статична агресия, която не подсказва нито своя източник, нито обекта си, а увисва като екзистенциално умонастроение на младия гневен вечно разочарован, демотивиран и депресиран човек, но не знаещ и неосъзнаващ защо.

Втората пиеса Politicking oath на Фреди Опоку Айде и музикален колаж от скречове върху национални и олимписки химни и семплирани спортни лозунги на Алберто Бернал е забавна и доста по-любопитна, върпеки елементарно илюстративната си основа. Пластическата лексика цитира кинетичните шаблони на олимписките спортове, за да разобличи политическата и спортна суета като маски, прикриващи социалното неравенство и скрития гняв, успешно ретланслиран, трансформиран и канализиран, чрез спортните захласвания и хъса за нищо незначещи победи.

Най-интересна е работата на самата Фицджералд 7.0, вдъхновена от посещението й в Хаити година след земетресението. Всичко е прокрито с прах, чувството на безпомощност предизвиква експлозии от гняв и омраза, но гневът се оказва странен изблик на състрадание, на съчувствие, припомняне на емпатичната гъвкавост на духа, възобновяване на вътрешната грация на нравственото сетиво. Въздействащата музика на Алекс Барановски, включваща електронни шумове, пиано, оркестър с акценти върху щрайха, наситена с кинематографичен привкус (композиторът пише предимно за театър и филми) засилва емоционалната енергия. Тук силовият брейк денс е по-добре идейно уплътен. Заслепени от страданието, докато се движат тъмни силуети ръсят прах, всяко докосване олющва, износва, телата сякаш се разпадат в опустошения свят. Онова, което пробужда е гневното състрадение, незададени въпрос защо?! Светът е рухнал, обществото се е завърнало към атавистичното право на силния, властта е брутално налагане чрез тяло на тяло. И тук гневът се появява като спасение - лично и човешко, като последна защита срещу своеволието, акт на съчуствие към съдбата на другия. Движенческият текст е изпъстрен с красиви и зашеметителни ефекти - въртене на ръка, дръзки сокове с превъртане гръб в гръб, прескоци, построяване на телесни групи, рязка смяна на динамиките, преземяване на ръце, превъртания на торса, отласквания от земя. Стилът на Фицджералд внедрява в брейк шаблона мотиви от съвмения танц, дори контактна импровизация и танц от опора. Въпреки това усещането за самоцелност и необоснованост на формалните находки си остава. И този микроразказ завършва необосновано, не само не постига някакъв извод, но не смогва ясно да постави своето питане, да заяви и оголи проблема – с красотата и дълбочината на нелицемерното защо?!

Младежкият устрем и хъс, впечатляващата виртуозност на танцьорите от 2Faced Dance Company, подсказват широта на творческия ресурс. Пластиката на културния процес е такава - логичното взаимодействие между спонтаността на уличното майсторство до по-рафинираното и задълбочено сценично изкуство и мислене. Защото, ако действителността редополага и показва явленията на принципа и това - и това; и-и, то сцената винаги прави оценка, тя йерархизира, субординира и в последна сметка осъществява, онова което е най-свойствено за човешкото - дава оценка, открива и синтезира смисъл спрямо безгрижното, безотговорно и случайно изливащо се битие.

* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 42 (2660), 09 декември 2011;

Бароково кафе

  The Woman Taking Cofee; Marin Leonard

или за изкуството да се пробужда
тялото и духа

Оркестър Les Ambassadeurs и Ина Кънчева

 във фестивала „Изкуството на Барока”

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Парадоксално, но тъкмо епохата на Барока открива кафето като културна мода. Дори Монтен възкликва: „Вълшебна напитка, която събужда тялото и духа!”. Музиката скоро откликва на новостта, предизвиквала горещи страсти. Благоуханните зърна вдъхновили самия Бах, да композира игривата „Кантата за кафето”. Петото издание на „Изкуството на Барока” включва и програма "Кафе Цимерман". Зад ефектното наименование, провокиращо любопитство, се крие и малко известен факт, около който се съставя стилен концерт, прозвучал в Национална опера. Като ръководител на Collegium Musicum, Бах през 1729 е задължен да изнася всяка седмица два концерта в прочутото кафене Цимерман в Лайпциг. Тук се състоят премиерите на знаменитите Концерт за цигулка, струнни и басо континуо в Ла минор, Втората сюита за флейта и струнни в си минор и Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore ( "Tой не познава скръбта").

Дирижира Алексис Косенко (Франция)

Фестивалният оркестър Les Ambassadeurs, съставен от музиканти от България и Европа с диригент Алексис Косенко (Франция), изявил се и като флейст, с участие на сопраното Ина Кънчева, поднасят рядко музикално пиршество. Вечерта се откри с изящната увертюра на Телеман „La Putain” (Леконравната), в чиято музикална тъкан танцовото начало, прераства в емоционална и иронична звукова характеристика на салонното кокетство. Встъплението е стремително и бравурно, във втората част умереното темпо се редува с кратки пъргави интерлюдии. Още тук проличава ясната стиловата коректност, наложена от Косенко, която ще бъде характерна за всички произведения. Търсене на лекота, въздушност и изящност на звука, без преднамерана акцентираност или нарочна експресия.

Зефира Вълова - цигулка

Тази линия особено ярко се открои в изпълнението на Концерт за цигулка и струнни в Ла минор от Бах, където солистка е българката Зефира Вълова. Тя търси мекотата на тона, неговата изповедна и интимна топлота. Ако в първата част Вълова не преследва неизменно виртуозността, а дълбоко осмислената енергия, която е почти тревожна и на тласъци прелива от солиращ интрумент към акомпанимент и обратното, то във втората цигулката й постига онази специфично Бахова копнежност, онази особена съдечна изповедност и покоряваща искреност на молитвено откровение, на което е способна само човешката душа, обладана от страсти, разкаяние, жалост и любов.

Francois Boucher; Morning Coffee

Отличното взаимодействие между оркестър и солист сякаш се проверява тъкмо в тези звукови меандри, в красиво построените бавни акустични линии, във филигранното нюансиране на диалога между различните гласове. Третата светло безгрижна част е превърната в апотеоз на жизнерадостта. Усещането за вслушаност, диалогичност и деликатност се дължат най-вече на скромността на самите изпълнители и диригента и особеното им споделено разбиране за изключителното значение на чистото звуково движение - на пулсациите, преплитането на орнаметалните криви и контраста в тембрите, осмислящи бароковото усещане. След антракта Алексис Косенко се изявява и като майстор на бароковата флейта траверсо, отново в Бахово произведение – Втора сюита в Си минор. Изпълнението на популярни творби е коварно, защото предполагат лесни решения, ефектни и шаблонни тълкувания, наложени от реномирани имена. Косенко очевидно е музикант с характер и отлична интуиция. В интерпретацията му най-важен е диалогът между солиращ инструмент и оркестъра. Основа се на ясната и чувствена танцова темпоритмика, на вътрешната драматургия.

Виртуозността на флейтиста като че ли се разкрива не само от чистия, бляскав и ясен тон, от изкусните глисанди, но и в топия глас на таверсото, в изящните мелодични линии в бавните части с отлично овладян дъх и галеща нежност в сарабандата или пронизваща кристална светлина в полонеза. Като инструменталист Алексис е също толкова целенасочен и скромен като диригент, не търси самоволни ефекти, а напротив силата и стила на майсторството му се дължат на деликатността, на нюансирането и натъкването на специфичната дишаща,свободна и филигранна звучност.

Ина Кънчева - сопрано

Оставих за края приятната изненада от зрелостта и майсторството на сопраното Ина Кънчева. Натъжава фактът, че толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме развитието на българските певци и съдим за достиженията и вкусовете им само по спорадични изяви. Кънчева, изявявала се на сцените в Щутгарт, Арена ди Верона, Хановер, Испания, Франция и САЩ, е изпънител с оформена физиономия. Впечатлява колко леко й се отдава този труден стил и до каква степен е овладяла богатството на вокалните си възможности. Младата певица притежава чист, гъвкав и обемен глас с красив тембър. Представи се с бляскавата, рядко изпълнявана ария на Венера от „Qui piegate, qui posate” из серенадата Il Diamante на Ян Дисмас Зеленка. В изключително виртуозната и изящна ария на чешкият композитор Кънчева разгръща кристалната яснота на своите височини и своя благороден вокален баланс. Гласът е еднакво подвижен както в средния и нисък регистър, така и в опиянителната серия каскади от високи тонове с пищни портаменти. Поразителната красота на музиката е постигната сякаш с непринудена лекота от този пластичен глас, способен на подкупваща деликатност и нежност. Същата самоувереност и стилова адекватност Кънчева демонстрира и в късно присъединената към безспорното Бахово наследство светска Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore. Като бис изпълни голямата ария от Хенделовата опера „Алцина”. В емоционално наситената ария Ина е артистично най-свободна, глъсът е ту напълно отчаян, раздиран от покруса, вцепеняваща самота и отчаяние, ту просветлен от някаъв небесен копнеж...

Nicolas Lancret, A Lady in a Garden Taking Coffee with Some Children, c. 1742

Бароковото изкуство и в частност музиката подсказват нещо, за което днес сякаш губим сетивност – възторгът е себепознание и мигновено откровение за естеството на всемира – великолепно и трагично, подвижно, течащо и вечно изплъзващо се. Музиката не само е сложен емоционален език, а универсален език за интимното и безграничното. Подобни осмислени и защитени концертни провяви като тази подпомагат надеждата, че все още в същността на човека има място за свободата и истината на захласа.

Jan Troost; Scene in a Coffee Shop