В самотата на извънстоличното поле

Антоанета Алексиева, Дунде, Първо действие

"Кръстопът на страстта"

по хореография на Антоанета Алексиева

премиера на Старозагорската опера и балет

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg


Централизилането в столицата на културнозначимите явления за сметка на провинцията е устойчива тенденция у нас, особено засилваща през последните години заради естествената смяна на поколенията и неясната културна политика. С още по-голяма сила това се отнася до балетните трупи, които не само са със силно редуциран състав, но и с крайно ограничена постановъчна творческа дейност. Имах възможност да посетя новата балетна премиера на Старозагорска опера и балет "Кръстопът на страстта" по хореография на Антоанета Алексиева - прима и хореограф в МТ "Стефан Македонски". Спектакъл в три действия и четири картини, музикално оформление и аранжимент Милен Ямаков, костюми на Мария Драганова и сценография на Борис Стойнов.

Антоанета Алексиева, Дуенде, Фламенко

Антоанета Алексиева, Дуенде, Фламенко

Ако все пак оперните институции у нас, въпреки големите трудности, успяват относително да устояват на резките намалявания на щатовете, то с балетните трупи положението е направо плачевно. Дори първият ни състав Националният балет е едва с 50 души - танцьори и корепетитори, като през 90-те бе намален от 150 наполовина, а сега е на санитарния минимум за представителна трупа, и с парадокса на активен репертоар от 4-5 заглавия и 2 премиери годишно, които обичайно са едноактни платна.

Ансамбъл на Старозагорска държавна опера и балет

Балетът в Стара Загора е пред закриване, трупата наброява едва 15 души, 5 мъже и 10 жени като част от танцьорите са на възраст около 50 години и малцина са с балетно образование, а новите попълнения, 4 момичета от местното хореографско училище, са назначени на половин щат. Може би трябва да припомним съдбата на Пловдивската трупа, която преди няколко години едва бе възстановена с неимоверна отдаденост и упорство от страна на примата Силвия Томова и бившия директор Калуди Калудов, която смогна за малко повече от година да осъществи редица концерти и премиера на „Спящата красавица”, но днес съставът е от едва 15 души с един солист мъж и има декоративна функция.

Антоанета Алексиева, Фламенко

Сега Алексиева е поканена в Стара Загора да осъществи нова постановка, за да може състава да се консолидира и да набере репертоар. Работата с трупа с неизравнено ниво - възрастово и стилистично е рисково начинание. Ето защо Алексиева предприема смелия ход да търси по-характерна и свободна изразност.

През последните няколко години тя задълбочено изследва и претворява на сцената фламенко танца и е може би един от най-добрите му познавачи у нас. Все пак именно нейно дело бяха оригиналните дивертисментни платна в постановката на „Дон Кихот” от Масне в София от 2009-та, изцяло удържани във висок фламенко стил с енергийно наситени неми картини на фона на палмас и тропане с токове, както и динамичните цигански танци в мюзикъла „Зоро”.

Ансамбъл на Старозагорска държавна опера и балет

„Кръстопът на страстта” представя различните лица на любовната страст - привличане, ревност, съперничество, безумие или мъдрост, чрез емблематичните образи най-напред на андалузките цигански танци с музиката на Мануел Де Фая и Албенис, екзотизма на ориенталската съблазън във фрагментите от „Шехерезада” на Николай Римски-Корсаков и „Гаяне” на Арам Хачатурян и накрая на руските цигански романси.

 Първата част е най-характерна, втората е по-близо до класическия хореографски език без да се качва на палци, а третата представлява някакво своеобразно обединяване на кинетичните търсения. За съжаление свободата на хореографския изказ е съобразена с възможностите на изпълнителите, които често не успяват да постигнат синхрон, едва догонват водачите, развалят диагоналите и т. н.

Ансамбъл на Старозагорска държавна опера и балет в "Гаяне"

Солистичните партии са поверени на премиер солистите Петя Вънева и Станко Танев, а със сола се изявяват още Александър Желев, Цветелина Тенева и Ивелин Христакиева. Вънева има добра линия на движение, но все още в интерпретациите й личи напрежение, което не й позволява артистична свобода, Танев има много добра осанка, но за съжаление среща трудности от чисто техническо естество. Приятно впечатление оставя в рядко изпълняваната вариация на Нуне младата Ивелина Димитрова.

 Петя Вънева и Станко Танев като Шехерезада и Шахриар

Може би отново най-въздействащи са онези моменти от първо и трето действие, в които солира самата Алексиева. Тя смогва да насити със страст фламенко движението, да го предаде като душевно откровение в серията от бързи стъпки или високите драматични подскоци от място както и елегантното соло-изповед на копнежа от танца със стола. Бравурният финал от трето действие с разветите цигански поли е много умело организиран около солистите и оставя ведро впечатление. Заслуга на хореографката е именно търпеливата репетиторска работа с трупата, която все пак успява да изнесе този спектакъл, въпреки очевидните технически трудности, сложността на артистичните задачи както и да заяви желание за съществуване и творчество.

Сцена от второ действие "Приказки на Шехерезада"

Публиката, зажадняла за изкуство, е възторжена и ентусиазирана тъй като рядко има възможност да наблюдава самостоятелни танцови постановки. Факт, който обаче по-скоро натъжава, защото напомня до каква степен вкусът се е руинирал, а кризата в провинциалните състави е нарушила естествените творчески процеси и е стеснила кръгозора на самите артисти, които дори не се осмеляват да осъзнаят проблемите на собственото си художествено битие, взряни единствено в нелепиците на трудностите на оцеляването какво остава тогава за истинските високи критерии за оценка и майсторство. Дори подобни героически гастроли на хореографи с доказани имена само обострят проблемите, защото правят още по-ясна нерадостната картина.

Антоанета Алексиева и Станко Танев в сцена от трето действие "Таборът"

У нас Министерството на културата упорито не желае да изработи никаква ясна и цялостна културна стратегия за развиване на национално художествено съзнание, за съхраняване на достиженията и обогатяване на културната реалност. Всичко е оставено на самотек, да зависи само от всеотдайността на малцина ентусиасти, а генерално всичко се прави само заради живуркането и оцеляването, но нищо за истинското духовно творчество и мисловна свобода. Очевидно трябва да превърнем в лозунг на съществуването си парадокса на Мюнхаузен непрестанно сами да спасяваме себе си, когато блясъкът на безпардонността и посредствеността ни заливат отвред и се давим някак мълчаливо, примирени със съдбата на обречени.

Сцени от трето действие "Таборът"

 * Статията е публикувана във вестник Култура - Брой 23 (2685), 15 юни 2012;

* Фотосите са дело на автора Петър Пламенов, направени на премиерата в Стара Загора;

 * ГАЛЕРИЯ "КРЪСТОПЪТ НА СТРАСТТА"

Звукът на тишината

 Шеста международна хайку конференция

- Благоевград 2012 г.

Шш...ът! Ако вдигаме шум,

времето ще започне отначало.

Пол Клодел

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Темата на Шеста международна хайку конференция - Благоевград 2012 г. е "Тишината в хайку". Конференцията се организира от "Хайку клуб София" и Катедра "Философски и политически науки" на ЮЗУ “Неофит Рилски” с участието на членове от Българския Хайку Съюз. Конференцията ще се проведе в база "Бачиново" - Благоевград на 16 и 17 юни т.г.

Хайку е поезия на деликатността, грубото усещане, обобщенията на едро, широките мазки, дразни филигранността на лирическата миниатюра. Драматургичната игра в хайку е привличането и взаимооттласкването между безкрайно-малкото и незначимото и безкрайно-голямото и общовалидното. Само когато стиха постигне тяхната сдвоеност е напълно хайку.
Затова и не се понасят в хайку сложни думи, резки неологизми, разпознаваеми езикови игри, словесни логаритми, жаргонни думи или термини, търси се езиковата непринуденост, изчистеност и лекота.

Деликатност и нюанс преди всичко, ново в онова, което се вижда всеки ден, необикновеността на обикновеното - изключителното в неповторимото, на фона на космическата несъизмеримост и дълбокото съзвучие пронизващо всичко. В хайку деликатността е търсенето на съзвучие, на хармония, дори ако това означава да не се мисли в обичайните мери или може би тъкмо, защото не се мисли в обичайното е възможно да се разпознае изключителността на наглед неизключителното.

В хайку всичко следва да е като диханието - живително, просто, естествено, лесно, непринудено, но най-вече като че неустено, но крайно съществено.

П Р О Г Р А М А

16.06.2012 г.

Първи панел

Начало - 10.30 часа

• Доклади от Дейвид Ланю (САЩ), Людмила Балабанова, Антоанета Николова, София Филипова, Петър Пламенов.

. Дискусия

Втори панел

Начало - 14.30 часа

• Отчитане на резултатите от Петия национален конкурс за хайку поезия на свободна тема.

. Демонстрация на суми-е

17.06.2012 г.

• „Гинко” – хайку разходка, по време на която се пишат хайку

. Литературно четене на нови хайку

За контакти: 17etaj@gmail.com

Спасение чрез поезия

‎100 творби на изкуството от света 

за Фукушима

„Какъвто и проблем да имаш – отговорът е Любов

– на всеки въпрос и проблем.

Ние сме тук, за да обичаме, за ни обичат

и за да научим още няколко малки нещица”.

Джубран Халил Джубран

„Пророкът”

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Поезията е преди всичко милост, милост към всичко крехко, мигновено, обречено да отмине, но също така великолепно и скъпоценно, на онова, което следва да се съхрани, запомни, което създава от света на случайността свят на човешка история. Как човек устоява на прищевките на съдбата, на жестокостта на случая и неумолимостта на стихиите.

С какво може да надмогне превишаващото го по сила и могъщество. Отговор на тези болезнени въпроси не може да даде логическия ред на науката, но поезията идва като утеха и надежда, като осмисляне на болката и преобразяване на чудовищното. Поезията открива пътя на живота, сблъскавайки се с безсмислието, извлича смисъл от неведомостта и утвърждава човешкото чрез способността му да съчувства, да бъде състрадание.

Афиш на събитието: 100 Artworks from the World for Fukushima

Вече година от катастрофалното земетресение в Япония, предизвикало и дълга серия от злощастия - опустошителното цунами и аварията в атомната централа в префектура Фукушима, които само за миг отнемат безчет невинни животи. Днес година по-късно сто поети и художници от целия свят изпращат свои оригинални произведения в различни поетични и изобразителни жарнове – хайга, хайку, сумие, калиграфия, рисунки и фотография, за да изразят своето съчувствие, болка и съпричастност, да вдъхнат кураж и да дадат своята духовна подкрепа към невинната скръб, да разкрият един нов хоризонт на ведро небе. Защото истинската утеха идва от засвидетелстваната любов, надежда просиява от вярата, че любовта побеждава безумието и жестокостта и от отломките да се построи нов живот. В същността на поезията винаги лежи един дълбок призив за промяна, самото слово е начало на тази промяна, спасение, което започва от словото.

Изложбата в Токио в The Rock Café 1-30. VІ. 2012

От януари до началото на юни поети от целия свят изпращат своите послания за спасение, надежда и възстановяване в проекта „100 творби на изкуството от света за Фукушима” (100 Artworks from the World for Fukushima). Световната арт акция е по идея на японската художничка Чиюки Итога и се осъществява посредством световната социална мрежа Фейсбук. Ето защо има участници освен от Япония и от Франция, Германия, Италия, Унгария, Великобритания, Холандия, Русия, САЩ, Канада, Автралия, Виетнам, Тайван, Китай, Индия и др.

Изложбата в Токио в The Rock Café 1-30. VІ. 2012

В него се обединяват оригинални произведения – рисунки, калиграфии, графики, хайги, пана, инсталации, посветени на спасяването от скръбта. Те ще бъдат експонирани от 1-ви до 30-ти юни в едно най-модерните арт пространства в Токио в The Rock Café  между -30. VІ. 2012. По време на изложбата ще се проведат и редица рецитали, четения, музикални вечери и благотворителни прояви от японски и световни творци.

От 21-ви юли до 18-ти август експозицията ще гостува в Централната библиотека в град Минами Сома, Фукушима, а след това ще бъде подредена в Кангаеру-Широу Кан, в мъртвата зона около атомната централа, където творбите ще останат безсрочно като послание към идните поколения!

Сред участниците в 100 Artworks from the World for Fukushima са селектирани и тринайсет български творци поети-хайджини и художници: Александър Телалим, Александра Ивойлова, Атанас Рашков, Беким Ибрахими, Вангелия Иванова, Виолета Пенушлиева, Зорница Харизанова, Иванка Янкова, Кирил Недялков, Мартин Макариев, Милена Владимирова, Тодор Варджиев и Петър Пламенов.

От чуждестранните автори следва да се отбележи присъствието на такива утвърдени хайджини като Такакаши Нозава, Йошико Йошида, Кокиши Умезаки, Кенджи Широмото, Сае Отомо, Олег Козак, Луиз Осовски, Хети Таймър, Цегмид Тамир, Нику Шоду, Мишел Д`Анастиу, Джени Дил, Агнес Сазалабу, Яшу ван Дижк, Ед Хансен и др.

Спасяването на света е задача за всяко утро. Спасението не е просто физическо оцеляване, но най-вече духовно предизвикателство. Човекът може да оцелее само когато съхрани свободата на своя дух, когато се убегне на безмилостното отчаяние. Да спасяваш света значи да разпознаваш в него смисъл да съществува, а поезията винаги прави това - открива смисъла защо трябва да се живее, защо човекът е по-голям от всяко изпитание на съдбата, от всяка клопка на случайността.

Словото е някаква грижа и близост – то търси топлината на другия и макар да е оръжие за врагуване, то е и най-силното средство за изцеление. В изкуството на поезията милостта е като че ли най-дъблокото й основание. Но как спасява света поезията?! - като го приучава отново да живее, да чувства по-плътно, да диша по-дълбоко и най-вече да мисли отвъд вясяка граница, да назовава свободата с безбройните й имена.

Стихотворението разкрива едно дълбоко познание за живота, а да знаеш, че нещо съществува, значи преди всичко да знаеш какво е то, да го назовеш и да откроиш живота му. Съчувствието в думите, търсещи утеха и оповестяващи близост и разбиране са духовно ободряване, което дава сила да се съзре смисъла наново и да се забрави мъката, изцерява страха и възстановява доверието между душата и света. Поезията прояснява погледа, трансформира тъгата и разкрива нов хоризонт, а всеки нов хоризонт е нов свят. Всеки път светът започва отначало, всеки път по един и същи начин от словото, от жаждата да се сподели любовта.

* Още на Фейсбук страницата на събитието: 100 Artworks from the World for Fukushima

* Кадри от откриването в The Rock Café, Токио 01.V  I. 2012. в You Tube

* ГАЛЕРИЯ 100 Artworks from the World for Fukushima

Блясък и нищета на операта

или възможна ли е в България 

съвременна оперна естетика?!

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

За какво ли ни е операта?!
Парадоксално, противоречиво, набедено за елитарно, сложно, скъпо, дори чудовищно изкуство, чиято сила опиянява познавачите, заслепява просветените и отблъсква, онези, които не умеят да декодират масираната му комуникативна атака, ангажираща колкото слуха, толкова и зрението; колкото емоциите, толкова и разума. Синкретичност, адекватна на бароковата жажда за разгръщане и преодоляване на човешката граница – сетивна и интелектуална и дръзко възправяне пред безграничността.

Ултимативният еклектичен минимализъм от ХХІ век е някакво генетично трансформиране именно на тази барокова неистовост и една от възможните причини да се преодолее значителната криза в оперното изкуство от последните две десетилетия на ХХ-ти век. Жанровата хибридност и сложна вариативност обаче продължава да тежи на съвременните композитори, които веднъж не могат лесно да се справят с мързела на зрителя-слушател, който е навакнал на телевизнонната текстова леснина, мисли фрагментарно, не чете лесно нюансите в подтекста и се бои от нееднозначното, трудно синтезира от пластовете в творбите художествени цялости, а и е заразен от трайна непоносимост към емоционалните противоречия, смисловите дилеми и психологическите загадки, докато операта е всичко това; и втори път самите те са чада на своето време и следва да преобразят и регенерират жанр, който познава какви ли не форми.

 
Може би затова и в най-новата художествена музика от края на ХХ и началото на ХХІ век няма кой знае какви нови оперни инвенции като изключим особено интересните творби на китайския композитор Тан Дун и оперите му „Марко Поло” от 1996 с нова постановка от 2008 в Холанската опера, „Павилионът на божурите” от 1998 и разбира се, знаменитата „Чаят. Огледалото на душата”, или Филип Глас с „Айнщайн на плажа” и все по-камерните на Джон Адамс „Смъртта на Клингхофер”, „Никсън в Китай” и „Доктор Атомик”. Просто жанрът не съответства на ритъма на времето и мисленето му, но от друга страна интересът към старата барокова опера, редките композитори и забравените заглавия не само компенсира липсата на богата палитра от съвременни произведения, но и почти успява да се противопостави на хегемонията на късната романтика и веризма.

Вярно е, че социалният престиж на операта се възвърна откакто големите кино режисьори, осъвремениха сценичния й език, от адаптирането на рекламните стратегии към оперните изпълнители като към поп звезди, от поставянето на суперпродукции със зрелищни ефекти, от организирането на атрактивни фестивали, привличащи масовият зрител и не на последно място от престижната мода сред юпитата да демострират широта и интелектуалната енергия, чрез посещаването на оперните сезони.

Операта, от която и да е епоха, предпоставя облика на своя зрител – „чувствителният човек”, човекът на сърцето, който съществува през истината на емоционалната пълнота и многообразие, през откритостта и доверието, и непрестанно се нуждае от прозрение за една иначе непостижими истини. А музиката е самото най-непосредствено и спонтанно изкуство, изкуство на чистата воля, а доколкото операта е и глас на откровеното взаимодействие между логика и копнеж, дух и тяло. Музиката винаги е преживяване, живот в живота, богатство, което не може да се отнеме.

Вътрешният човек – ето истината на операта, тя разбулва живота на това скрито същество, живот-поток сумрачен, съноподобен, фрагментарен, раздиран от непрестанната колизя между страст и разум, а стремежът й е неговото осмисляне и оцелостяване. Специфичният език на операта дава понятие за механизмите, стаен зад видимостта и зад човешко чувство. Тя винаги е за размисъл върху това как емоцията влияе върху оформянето на личността, върху социалните отношения и в последна сметка върху облика на света. Затова и нейните теми са мотиви-архетипи подобни на античните трагедии и комедии най-важното – любов, живот, смърт, ревност, приятелство, предателство. Музиката винаги е някакъв колкото естетически, толкова и морален акт, което е ясно още за Аристотел, който казва, че единствената наслада, която не влече вина и в която не изисква ограничаване е музиката.

Операта е вид сценична философия, философия през чувството. Тя е някакъв своеобразен архив на емоционалността, който човекът от ХХІ-ви век следва да използва като огледало спрямо своята собствена сетивна закърнялост и неумение за истинско наслаждение, но не наслаждение-разрушение и несъщноста консумация, а духовна игра услада-себепознание. Операта изисква не само развит вкус, но и умение за културни трансформация. Ето защо днес акцентът пада не толкова върху музикалната акуратност, спор отдавана спечелен в името на композитора, а върху режисьора. Например по времето на Моцарт, Росини и дори Верди, певец, диригент и оркестър са имали правото да се намесват в музикалната тъкан, да се налагат непосредствено на текстурата, докато делото на диригенти като Тосканини, Фуртвенглер, Х. Ф. Караян, а днес Рикардо Мути, Даниел Баренбойм, Джорди Савал и Рене Якобс ни показват прелестта от акуратното следване на авторовия замисъл и култа към стилистична изчистеност.

В музикално-сценичните изкуства изпълнението винаги е вид превод и като всеки превод осъзнат риск, тъй като в актуалността си сценичното решение е следствие на избор на адекватни средства и език. Днес модата в операта се определя от фигурата на постановчика – именно той носи отговорността за сугестивнта способност на сценичната вселена. Разказът на режисьора следва да е глобалния разказ, свързващ малките истории на сценичния свят, втрия план, плътността на фона, който дава яснота на картината контекста, реализиращ текстовите послания – комуникативните идеи на композитор, либретист и изпълнители. Свободата в този втори план, на това обгръщане-осмисляне извежда театъра до неговата значимост на съ-битие, което въплъщава съдбата на човека като човек.

Какво се случва у нас?! Редица опрени театри са преобразувани в тежки Оперно-филхармонични дружества, което означава, липса на гъвкавост и прицеленост единствено в оцеляването, а не в художественото ниво. Такива са театрите във Варна, Стара Загора, Бургас, Пловдив и Русе. Всяка постановка е истински акт на художествен и мениджърски героизъм – съставите са орязани - хор и оркестър, технически екипи. Солисти трудно се ангажират, защото можещите са заети къде ли не, но и дори когато са на разположение, често пеят само на добра воля. Режисьорите са длъжни да бъдат остроумни и икономични - веднъж поради ограничеността на средствата, и втори път поради чисто технически особености – сцените рядко са ремонтирани и снабдени с адекватна на епохата техника. Вън от съчувствието и възхитата към стоицизма и устойчивостта на българския музикант и оперен деец, в сферата на художествените постижения естетическите проблеми са повече от тези на оцеляването.

Ретродградността и анахроничността са подходящи дефиниции за множество сценични гледки. Вкусът не се е развил, нито проявява неспокойствие, а битува в блаженството на безхарактерното. Застрашителното спадане на общото ниво, загубата на всокия художествен стил, застаряването на компетентната публика, еднообразния репертоар, почти идентичен на всички сцени вън от столицата, угаждането на масовия вкус и неудачните, често първосигнални постановъчни решения са все очевидни факти. Тревожната диспропорция в идейно и качествено отношение между столица и провинциални театри също не е за пренебрегване.

Част от причините за това е недобрата вътрешна координация на институциите при премането-предаването на щафетата между поколенията. Както при изпълнители, така и при диригенти и режисьори. В Софийска опера след оттеглянето на Руслан Райчев и неочакваната кончина на Борис Хинчев, както и на Методи Матакиев, дълго време не може да се намери главен диригент, който да изгради цялостен и разпознаваем облик на оркестъра. Подобна ситуация се получи в Пловдив, Варна и Русе.

Не по-малка е и кризата с режисьорите. Действащите могат да бъдат изброени поиеменно от по-възрастното поколение: Светозар Донев, Павел Герджиков, Кузман Попов, след тях Пламен Карталов, театралите Бойко Богданов, Пламен Марков, Бойко Илиев, Симеон Симеонов, и по-младите певецът Александър Текелиев, Асен Шопов, Вера Немирова и Нина Найденова. Софийска, Русенска и Старозагорска опера са като че ли театрите, които рискуват да експериментират и да трансформират обичайния сценичен език. За съжаление поради липсата регулярни гостувания столичната публика, вън от специалистите и заклетите фенове, познава в твърде малка степен облика на провинциалната продукция.

От далечния гастрол през 2008 в София на „Макбет” от Стара Загора и варненските постановките на „Атила” и „Турандот” през 2009 не е имало други срещи. Преди няколко години силно впечатление остави авангардното сценично решение на „Carmina Burana” от Карл Орф на Петър Одажиев и постановката на „Дон Жуан” на Античния форум в Стара Загора, а като че ли миналото лято най-интересни бяха „Аида” и „Кармен” от Варна, заради запомнящото се гостуване на Надя Кръстева като Амнерис и Кармен с Бойко Цветанов като Радамес , като и с Иван Момиров като Хосе, въпреки безинтересните сценични адаптации на Кузман Попов.

Често в театрите, поради малобройнтие заглавия, се правят реализации от едни и същи постановъчни екипи - диригенти и режисьори, не рядко и основни изпълнители, които кръстосват всички театри като „Набуко” на Борислав Иванов и Кузман Попов или „Риголето” на Ал. Текелиев... Още повече, че по този начин не се развиват нито театрите, нито самите творци, често употребяващи анахроничен език, заслепени от самодоволство.

Общата сценична естетика у нас колони към традиционен реалистичен език, страхува се от експерименти, трудно борави с новите медии и материали, придържа се към обичайни решения и се бои от лични интерпретации. Още повече, че под съвременен сценичен език се разбира някакво буквално адаптиране към реалиите на настоящето, извеждане на сцената на костюми от дънки и тенсики, смяна на време, място и контекст на творбата – какъвто бе „Любовен елексир” на Вера Нмирова през този сезон. А съвременната оперна режисура не е подобна буквална травестия по време, място и облик, а преди всичко претълкуване на езика, динамизиране на театралното зрелище, сгъстяване на събитийността, ярки актьорски превъплъщения, преобръщане на знаците духовно-физическо, внедряване на психологически или политически детайли, преакцентиране, особен личен и рисков сценичен прочит.

Оперната режисура се отличава от театралната, защото тя следва да визуализира музиката, да надгражда емоционалната й колизия като действено стълкновение, да мисли колкото мизансценно, толкова и мелодически. Режисьорът е онзи, който трябва да обедини множеството творчески усилия в синтеза на единен и цялостен художествен акт. У нас като че ли има преди всичко действащи личности, но не и художествени общности, което прави достиженията локални и временни, без съществена културна акустика, а всеобщата маса сценични произведения безлични и скучни.

Някак естетиката на българската оперна сцена е толкова разнопосочна, така обладана от консервативност или недоразбрани западни моди, че няма никакъв свой колорит и характеризираща я оригиналност. Човек лесно може да разпознае постановка на Ла Скала, Щаатсопер, Гранд опера, Болшой, Милано, Колон или Метрополитън, но как ли би сторил това за някой български оперен театър?!

Ако в лицето на Пламен Карталов Софиска опера има не само умел мениджър, който връща публиката в залата, но и продуктивен, вдъхновен режисьор, чиито стремеж е към обогатяване на репертоарната политика и разширяване на общия естетически хоризонт, то край него ние не съзираме съратници и сподвижници. Карталов има амбициозна програма за реализирането за първи път в цялост на тетралогията на Вагнер „Пръстенът на Нибелунга” - един от най-съществените културни проекти. Впечатлява и изчистеният символен език в новата версия на „Тоска”, не на последно по значение е и неуморното откриване и утвърждаване на нови гласове.

Отвъд личното усилие въпреки това остава смущаващата липса на алтернатива. Почти ме е страх да мисля какво би се случило отново със Софийска опера след някое ново неуспешно ръководство, как ще се запълват пробойните?! С особено удовлетворение бих отбелязал реализирането на две особено редки, непоставяни у нас, заглавия като „Истинското постоянство” на Хайдн от 2010 и „Робер Дяволът” на Майербер през този сезон. Не толкова като достижение на театралното зрелище, колкото на музикалното тържество и откриването на запомнящи се дарования като Вера Гиргинова, Пламен Папазиков или Олга Михайлова-Динова, като Алис в Дявола, чийто вкус, задълбочено познаване и интерпретиране на френския стил е рядкост за музикалната ситуация у нас.

Обновяването на духа и облика, на идеята за оперен театър изисква внимание, отглеждане на личности и шансове за творческо разгръщане. Това обаче е твърде труден, бавен, а и сложен процес, но реалността ни заставя да мислим върху фактите. Гостуващите постановчици - диригенти и режисьори наистина са алтернативна на идейната и личностна криза, но все пак именно в ръцете на институциите, на театрите не само като творчески, но и като духовни организации, остава задължението да търсят и отглеждат новите имена. Кои са те?! - днес не можем дори да прогнозираме, защото „всичкото” е сведено до малцина. А културният процес изисква диалогичност, надграждане и богатство от характери, воли и идеи. Нужно ли е непрестанно да се напомня, че пестенето от култура, е пестене от достойнство и свобода и струва унищожаването на множество дарования.

Примерът от Музикалния театър е повече от показателен – лутането поставя оперетата в сложна художествена ситуация. Тя трябва да угажда на „представата” за този тип сценично битие на една публика, далеч от експерименталното, но ако не смени трайно ракурса на своите търсения, рискува да не успее да генерира ново поколение от привърженици. В това отношение, макар повече от нужното шаржово натегната, но иначе актуално и остроумно замислена, черно-бялата версия на „Лелята на Чарли” от режисьора Иван Панев е добър ход, за разлика от бляскаво-кичозната, сантиментална и някак по социалистически носталгична „Веселата вдовица” на Инара Гулиева от Московската оперета, която отново удовлетворява ширещите се ретроградни вкусове.

В дълбочината на нашето съществуване лежи един дълбок копнеж по смисъла, който ние разпознаваме ту като щастие, ту като свобода, ту като разум, ту като себеизразяване. Оперното изкуство събужда трепета, провокира този копнеж и ни превежда през собственото ни емоционално пъстроцветие, всеки път, когато се потопим в диалог с нейната реалност. Следователно съвременна оперна естетика можем да очакваме у нас само тогава, когато развием способността си да ценим, откриваме и уважаваме творците и хората, влизащи в оперния салон; когато отново заработи развит критически апарат - веднъж като коректив на вкуса и втори път като метод за развиване на мисълта и защита на ценността. Във времето на грубата на пазарната регулация е добре да помним, че духовното богатство е гаранция за собствената ни свобода.

Дали обаче ще можем да се преборим с инерцията на статуквото, с нищетата на собствената си ленност. Спасението започва от жаждата на духа и винаги е противопоставяне на безхаберието на силните и своеволитето властимащите, които се смущават от блясъка на безбройните форми на щастие, които откриваме чрез изкуството игра-живот.

Ролята на изкуството, и в частност на операта, е да поддържа будността на духа, да носи утеха и надежда, да охранява ценността и очертава нови хоризонти за човешкото.

• Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 21 (2683), 01 юни 2012, със зъглавие "За българската оперна естетика"

Радостта от споделянето

Ангелина Гаврилова и Васил Дипчиков в “Carmina Burana” по Карл Орф

  50-ти рожден ден

 на хореографа Боряна Сечанова

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

На празник като на празник. Радостта да споделиш, да подариш щастие е като че ли една от дълбоките тайни на изкуството. Боряна Сечанова отпразнува своя 50-ти рожден ден, заедно с балет „Арабеск”, на който е директор от 2000 година. На сцената на Музикалния театър, бяха показани фрагменти от: „Квартет” по Едвард Григ, "Дон Жуан" по музика Христо Петков, „3/4 Луна” по Йохан Щраус, “Carmina Burana” по Карл Орф, "Лудо вино" по народни мотиви, "Ах, този джаз", "Коса" и др. Водещ бе Николай Сотиров, а специалните поздрави от премиер солистите на Националната опера и балет Дарина Бедева, Трифон Митев и Росен Канев, артистите Николай Ганчев - Руди, Жени Лечева, Елена Атанасова, Станислав Димитров, Росен Белов, Николай Дограмаджиев, хореографа Анна Пампулова и др.

"Квартет" по Едвард Григ, Теодора Стефанова и Асен Наков

Вечерта протече с приповдигнато настроение, с особен аромат на художествените превъплъщения, защото артисти поздравяват артист. Незабравими са поздравите и изпълнението на примата на трупата Теодора Стефанова, която сякаш по удивителен начин успява да въплъти идеите на Боряна не просто за танца, но и за битието – една често будеща смях и състрадание наивна и опасна игра. Дълбоката истина за духа, съдбата и историята на твореца всъщност са самите му произведения. Боряна Сечанова е особен тип личност и творец – деликатна, но упорита; крехка и уязвима, но умееща да устоява на изпитанията; сладкодумна, но отдадена на мълчаливата експресия на движението.

Завършва Националното училище по танцово изкуство в София; 1981 е част от състава на Софийска опера и балет. Специализира в Москва при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира в Балетна режисура, ГИТИЗ. От 1991 се изявява като хореограф. През 1996 получава Първа награда за съвременна хореография на Международния балетен конкурс - Варна. Автор и хореограф на над 40 балетни и театрални постановки в Национална опера и балет София, балет “Арабеск”, НТ “Иван Вазов”, оперните в Стара Загора, Варна и Русе, в театър “Пантданс” и др. През лятото на 2006 г. е избрана за член на журито на Международния балетен конкурс - Варна. Носител на наградата на Софийската община за най-добър спектакъл – “Фауст” (2003), а заедно с костюмографа Цветанка Петкова-Стойнова получава “Кристална лира” като творчески екип за “Carmina Burana” (2006).

Съвременната българска хореография през последните почти три десетилетия е под хегемонията на жените. След трансформиращата енергия на Маргарита Арнаудова, жалонирала естетиката, посоките и търсенията на българския съвременен танц, именно имената на Антония Докева, Румяна Маркова, Мила Искренова, Олесия Пантикина, Галина Борисова, Анна Пампулова и разбира се, на Боряна Сечанова, оформят пъстроцветието, идейната многопосочност и разноликост на движението, тласкайки напред съвременния танц.

 

"Дон Жуан", Теодора Стефанова и Станислав Димитров

Изкуството на Боряна Сечанова, нейната пластическа мисъл, са своеобразни, лесно разпознаваеми, дръзко еклектични. В дълбочина нейното светоусещане тълкува движението като емоционална драма. То не е просто формално търсене, нито изразно чисто средство, а чувствено събитие, телесно демаскиране на скрития вътрешен живот. Тялото в движението е откровено, непринудено, оголено от условности - живо, страстно и тръпно, изпълнено с противоречиви и сложни енергии, които го превръщат в кръстопът на страховитата и великолепна екзистенциална драма.

Ангелина Гаврилова и Васил Дипчиков в “Carmina Burana” по Карл Орф

Стилът на Сечанова по парадоксален начин съчетава лирика и ирония, възвишено и гротесково. Не се страхува да пародира лустросаната емоционална лъжа, да разобличава захаросаните чувства и да се вглежда в дълбоките чувствени противоречия на инстинктите, да преследва и задава въпроси за това как духът живее в тялото, какви са причините както за огледалния синхрон, така и за непрестанните дисбаланси между плът и мисъл. Стил, роден от долавянето на парадоксите вътре в самото съществуване, в недрата на желанието и чувствено-емоционалната способност на човека и парадоксалността на собствените му начала. Онова, което привлича в изкуство й е откровеността, будната емоционалност и съблазняваща топлота. Движението на Боряна показва човека като желание, като една непрестанна трансформация на жаждата за съществуване.

"3/4 Луна" по Йохан Щраус

Танцът на Сечанова е динамичен, своенравен и разнолик. С удивителна свобода свързва наглед противоречиви идеи - еклектично приобщава абстрактно с характерно, класическо с модерно, локално и театрално. Не се страхува от образци и има куража да търси там, където вече има безброй натрупвания от идеи, стереотипи и дори шедьоври. Дръзко преекспонира шаблоните като по този начин ги преосмисля.

Поздравителен етюд Теодора Стефанова и Ники Сотиров

Сечанова изследва драмата на страстта и тялото като нейно убежище. Оттук и многоезичието и смяната на ракурсите, без това обаче да я лишава от личен почерк. Хореографката мисли движението веднъж като съприкосновение от тела, докосване-драма диалог-взаимодествие и борба на различни енергии, смешение на активно и пасивно със неочаквана смяната на ролите и стремителни обрати на силата и властта в докосващите се и въздействащи си същности-тела и втори път като общо пространствено разгръщане-копнеж. Танцът за нея е особено сетиво за изследване-осезаване на пространството в неговата граничност и безграничност, в кинетичните му откровения и интензивни метаморфози, които притежават духовен смисъл.

"Квартет" по Едвард Григ, Даниела Иванова, Асен Наков,

Константина Ханджиева и Мариана Попова

Ако „Квартет”, за 5 танцьора, е изключително красива творба, в стила на високия модернизъм, развиваща естетиката на абстрактния танц. Едно деликатно изследване на привличането и копнежа, на болката от емоционалната откритост и търсенето на невъзможно утешение, то “Carmina Burana” се съсредотчава върху стихията вътре в индивида и противоборството между идивидуалното и колективно начало. „Пепеляшка” по Прокофиев пък се поражда от корелацията със симфоничния неокласически танц, като рамкира всеактуалността на приказното с неговата болезнена актуалност. В последните си хореографски интенции „Дон Жуан” и „Лешникотрошачката” Сечанова търси пресечната точка между движение и театралност, идеал и реалност, а основното средство е ироничното претълкуване на културните митове и мисловни стереотипи.

"Малко по-късно", Мариана Крънчева и Трифон Митев

Тенденция, която се разпознава още в премираната във Варна1996, миниатюра „Малко по-късно”, великолепно представена в юбилейната вечер от Мариана Крънчева и Трифон Митев. Умората и инерцията в отношенията между мъжа и жената днес; нарушеният диалог, шумът в комуникативния канал, създаден от всеобщата емоционална неспособност. Двама танцьори, допреди миг преживявали романтичния унес на Жизел, след падането на завесата, са напълно отчуждени, макар и да се опитват не откриват начин да надмогнат както умората, така и отчаянието си. Пародийно-хумористичен е и естетическия ключ към ведрата и иронична „3/4 Луна” както и към архетипално първичната пародийна „Сватба” по Стравински.

  “Carmina Burana” по Карл Орф

Боряна търси в танца многоликостта, затова и той е жизнелюбив, пъстър, забавен, ироничен, злободневен, проникновен, елегантен и дори носталгичен, но никога повърхностен и едноизмерен. Защото за нея движението е пряк път към копнежа, към разгадаването на искрата, от която се разпалва съществуването, една жива надежда, която трансформира настоящето, дарявайки му неподозирана свобода. И понеже хореографите познават тайната на младостта, а движението е винаги ново, току що родено и свежо, искрено желая на Боряна Сечанова още дълго да споделя с нас умението си да разпознава радостта от битието, чрез удивителния език на движението.

"Лудо вино" по народни мотиви, Дарина Бедева, Мариана Крънчева,

Трифон Митев и Росен Канев

* Статията "Боряна Сечанова - радостта на споделянето" е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 15 (2677), 20 април 2012;

* Фотосите са дело на Костадин Чернев

Г А Л Е Р И Я

Поп-арт афродизия?

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

„Любовен елексир”,

опера-буфа от Гаетано Доницети

премиера в Софийска опара и балет

„Любовен елексир” опера-буфа от Гаетано Доницети, либрето Феличе Романи, в две действия и четири картини, след либрето на Йожен Скриб за операта „Le philtre” (1831) на Даниел Обер; с първо изпълнение в Teatro Della Canobbiana, Милано, 12 май 1832. Премиера на Софийска опара и балет с диригент Диан Чобанов, режисура Вера Немирова, сценография Вернер Хутерли и дир. на хора Виолета Димитрова .

Участват: Георги Султанов, Даниел Острецов, Кирил Шарбанов, Илина Михайлова, Сара Кобаяши, Силвия Тенева, Атанас Младенов, Иван Кабамитов, Свилен Николов, Мартин Цонев, Петър Бучков, Петър В. Петров, Антония Иванова, Силвана Пръвчева, Оркестър и хор на Софийска опера и балет

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Операта е изкуство на ценностите – по-скоро наследени, отколкото актуално адекватни и от тук оригиналната й криза вече повече от век. Но какво да правим с операта, както и какво да правим ценностите във време, което подрива устоите, руинира представата за красота, вкус и етос и строи своите йерархии единствено по принципа на агресивната печалба?! Изкуството обаче продължава да съществува и, като последен бастион на ценността, не само се съпротивлява като поставя творец и зрител в ситуация сам да осъзнае и преконструира стойностите, но и като заставя именно тук и сега да се направи избор, и то ценностен, което означава и екзистенциален. Въпреки непрестанно обявяваната кончина на операта като художествено активен жанр, тя не само живее, но и продължава да провокира. В този аспект премиерата на „Любовен елексир” на сцената на Софийска опера заслужава внимание, защото е следствие именно на питането какво да правим днес с операта и каква следва да бъде нейната форма на съществуване и за какво ни служи?!

Неморино - Георги Султанов

Проблемът за средствата и целта, осмисля ценността, разкрива смисъла, ефекта и нивото на художественото постижение. Една максима на Шамфор гласи: „В театъра целта е да се направи впечатление. Но разликата между талантливия и бездарния поет е, че първият се стреми да направи впечатление с разумни средства, докато за втория всички средства са добри. Така е и с добрите хора и с мошениците ...”

 „Любовен елексир” е една от най-обичанете у нас опери, често поставяна из цялата страна. Последната й реализация на Софийска цена бе дело на Павел Герджиков, преди около петнайсетина години. Сега режисьорското решение е поверено на Вера Немирова, която поставя тук за втори път след компромисната „Момичето от златния запад” от 2008 г. Немирова, изявявала се в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния има име и собствен почерк, развиващ основните търсения в съвременната оперна режисура. Като немски възпитаник има вкус към драстичния жест и смелото транспониране на време, място и действие и свободното концептуално преакцентиране. Може би, нейният оперен театър не е така социално и политически ангажиран по характер както типичния немски стил, или пък смело натуралистично-психологически, и физиологически като този в Америка, нито дори така символен като френския или деликатно нюансивен като италианския, но е смел и предизвикателен спрямо носталгичния оперен консерватизъм, към който не рядко иронично реферира, като руши очакваните схеми.

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Днес е епохата на режисьорската хегемония в операта. След постиженията на Дзефирели, обявил, че в операта „всичко е действие”, музикалната режисура не може вече да остане същата. Но сега често пъти образите и актьорската игра са по-важни от вокалната убедителност, общото музикално внушение и диригентската инвенция. Въпросът каква следва да е йерархията си остава отворен, въпреки че отдавна е ясно хомогеността на жанра изисква завършено колективно художествено постижение, за да реализира като смисъл своя потенциал. Настоящата постановка на Вера Немирова е младежка, бравурна и неимоверно весела, възползва се от какви ли не комични приоми, за да събуди смях, любопитство, еротически да подразни апетита и в последна сметка да изтръгне съзнанието от обичайното, да създаде яркото и ведро усещане за безгрижие и безнаказано лекомислие. Ефектът е налице – публиката се забавлява, реагира, поддържа се напрежението, гледа се с интерес и наистина след спектакъла се запазва вкусът на лекотата, но...

Немирова е пренесла действието на операта от затънтеното и идилично италианско селце на частен ограден плаж, където Неморино е хигиенист на басейн в SPA-Рай. Виждаме го в началото как изхвърля празни бутилки от минерална вода, фасове и найлонови пликове, докато Адина събира слънчев тен и общува с приятели. Именно тук пристига с рекламен кемпер (любим топос, подобен на онзи от „Момичето...” и познат от версията в Опера Лион с Аланя и Георгиу от 2009) д-р Дулкамара, придружен от две палави сетстрички блондинки и три жрици на безвкусието с огромни перуки, бюстове и силиконови устни, видими дори от трети балкон и един съблечен по мускули и сухожилия жив манекен-мъж, лишен от кожата си, но подвижен. Мизансцените са изобретателни, понякога хитроумни, непрекъснато разиграват някакви всеизвестни шаблони – пускане на хартиена ракетка, жунглиране с бутики минерална вода, обиграване на метла с дръжка - ту като микрофон, рок китара или вещерско летателно средство, което Адина яхва с булчинска рокля, заедно с Дулкамара, понякога преки цитати от други известни постановки. Масовите сцени са разрешени или като часове по динамичен пилатес и тай чи или като измерване на килограми в програма за отслабване и уелнес и спа процедури за блаженната средна класа, която получава масажи и ябълки от аниматори, които се грижат за разтухата им и за създаването на ваканционен авантюризъм.

Не може да се отрече на Немирова, че владее занаята, че умее да гради кулминации и отношения, че създава пластически характери, че добре овладява плановете на сценичното пространство. Непрекъснато нещо се случва, всичко се движи, всеки има своя задача, а и очевидно певци и хор се забавляват, защото освен точни указания им е предоставена и значителна свобода за импровизации. Забележителна по детски увлекателна и откровенно палава е сцената на терцета от първо действие когато Неморино, докато мие с пръскалка басеина, а Адина флиртува пред очите му с Белкоре, за да го предизвика, той започва да ги пръска с вода и играят на гоненица...

Адина -Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов 

Стойността на режисьорското постижение е повече от компромисна. Въпреки, че общата транспонация е сполучлива, закачлива и като цяло завършена, на места редица от действията са немотивирани и сякаш напълно случайни. Има сцени външни за събитията като позирането на мъжа по мускули, трите жрици, озовали се на кемпера почти през цялото 2 действие, борбата и победата на Неморино с войниците от втора картина, непрестанното събличане и преобличане на влюбения младеж от гащеризон по бельо или по униформа. Масовият мизансцен понякога е толкова динамичен, че нарушава музикалното внимание, а образите се преакцентират с излишна кинетика, която е напълно самоцелна и не води до никъде като момента, в който Неморино преди да се продаде на войската за 20 скуди, мете току що отронилия се от палмата кокосов орех...

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов 

Усещането за фарсово своеволие лишава образите от вътрешна история и автентичност и прави всичко да изглежда еднопланово и твърде лековато. От концепцията на Немирова могат да се извлекат редица важни ироничнични разобличения на човешката природа и настояще – лековерието, суетата, двуликостта, безнравственото лукавство, социалните игри, разслоението, любовното кокетство, оглупяване и т.н., но въпреки възможните поддатки тя не отива по-далеч от безпроблемното забавление, не търси нито иронични, нито сатирични оттенъци и оставя всичко плоскостно, налично и безвъпросно в стила на поп еднозначността. Онова, което се вижда е и самата същност, отсъства всяка дълбочина, всичко е все същото.

Д-р Дулкамара - Мартин Цонев

За разлика от романтическата естетика на тайната, „недостъпна” за образа, но стаена във всичко, върху която Доницети гради откровението на „любовната напитка”. Недостъпното за буквализма е реалността на чувството, емоционалната защита на избора – именно тук постановката не поставя въпроси и не дава никакви отговори; не оправдава музикалната разноликост на енергията на художествените открития на Доницети. Театърът на Немирова наподобява леките романтични кино комедии, дъвки за очите, които веселят, но не успяват да утолят същинския духовен глад, да подпомогнат смисъла на съществуването. Такова е и времето ни - бляскаво и повърхностно. Усещането за подмяна на стойностите, на същността с несъщностното, обаче идва малко по-късно, щом смеха утихне.

Въпреки огромния опит на сценографа Вернер Хутерли (Германия) работа му е безинтересна и по-скоро скучновата. Четирите картини са сведени до две, като разликата е само увесването на няколко светлинни маркучи за градинско парти. Подът е покрит с ярко жълт пясък, в ляво басеин, облицован с тюркоазена мозайка и извит душ-чучур; по средата хавайска палма, множество сини шезлонги, а дъното е от сиво-зелена полупрозрачна ограда, зад която патрулират въоръжени войници, а отгоре лятно синьо небе. Костюмите, дразнещо обикновенни, навяват не чувство за лукс, а за неделен пазар.
 

Неморино е в зелен гащиризон, избеляла тениска и летни парашутки, Адина се появява в спорен анцунг, а по-късно в цветен бански и пареуо. Хорът нахлува с бели халати и развлечени домашни анцузи. В другите общи сцени мнозинството гастролира в черни или сиви костюми и рокли с дантелени чорапогащници.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Макар и с колеблива в художествено отношение режисьорска версия, спектакълът може да се гордее с доста по-адекватно защитена музикалната страна. Диригентът Диан Чобанов предлага много стегната и стилистично акуратна интерпретация. Отлично гради дуети, ансамбли и преходи от солови към масови сцени, с грижа за акустичния баланс. Темпата са ясни и логични, а цветовете на гласовете в оркестъра добре откроени и наситени. Всъщност голямата заслуга на Чобанов е усещането за единство и монолитност на музикалния текст и отличния инстинкт за драматургичен акцент като изразителността се създава чрез внимателния диалог между оркестрова основа и вокал.

Струва ми се напълно основателно търсенето на звуков блясък, сочност и красива мелодична линия, които с характер налага Чобанов, защото все пак в „Любовен елексир” Доницети продължава търсенията на Росини. Неговата грациозна и оригинална оркестрация се основава колкото на блясъка, толкова и на пълнозвучието. В Елексира той все още мисли именно в мярата на естественото взаимодействие между кантиленност и танцувалност; откъдето идва и свойственото мелодическо пъстроцветие, гъвкавост и лесна запеваемост както и така характерната вътрешна вокална драматургия между лирическа мекота и динамичност.

Неморино - Кирил Шабранов

Стиловото откритие на Доницети е, че самото звуково взаимодействие между нежност и устрем е толкова живо и естествено, че е способно да въплъти хумора не механически, а вътешно и с цялото му темброво богатство. Забързаните, особено енергични и дори нервни ритми, поддържат колкото пулса на действието, толкова и резонират деликатните, изпълнени с финес вокални откровения и завършват естествената пълнота на човешкото, олицетворявайки дръзките и красиви безумия на младостта.

Мелодичното изящество и отличното чувство за форма редуването на арии, дуети, терцети, квартети и хорове, ясно въплъщава в себе си непосредствеността и многоликостта на чувство - радост, тъга, съмнение, ревност или коварство и извеждат смисъла на Доницетиевата лирическата експресивност. Мелодиите са гъвкави, хитроумни, сочни и бляскави и неочаквано грациозни, но също така и емоционално богати. И макар че на повърхността всичко изглежда като идилия, в своята дълбочина тази музика пита как е възможно човешкото щастие; и разпознава неговата реалност не в забавата от съперничеството и игрите на флирта, нито в капризите на красотата и своеволието младостта, а в предалната искреност, в откритостта и смирението пред любовното чувство и неговия опиянетелен екстаз, като вдъхновение за самото битие.

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Хуморът в музиката на "Любовен еликсир" е грациозен и светъл, лишен от сатирична острота, но не и от дълбочина. Основният двигател тук е неистовият копнеж за щастие и разбирането за човека, като същество, чиято свобода е постижима чрез смисъла разпознат в радостта и удовлетворението, идващо от любовта. Парадоксално е, че Доницети, написва своята блестяща опера буфа само за 15 дни, с ден повече от Росиневия Бръснар..., но и с цели 7 над нужните му за шедьовъра „Дон Паскуале”. Като изключително продуктивен творец, създал над 85 опери, от който запазени едва 70, във всички възможни жанрови вариации – комични, лирични, романтични, героични, исторически, в стила на френската гранд опера, онова, което вълнува и днес е особената емоционална органика на музикалния възторг, показващ избликването на щастието, но и ясното осъзнаване, че то е повече копнеж, отколкото постижимост.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султано

Големият принос на Доницети, не рядко обвиняван, че е твърде повлиян от Росини или дори от прекия си съперник Белини, в развитието на оперния стил е съзнателното търсене на вътрешния психологизъм в музиката и способността й да въплъщава пряко екзистенциалната истина на образа, да бъде сама по себе си драма, а не описание. Обрат и идея, които оказват особено съществено влияние върху еволюцията на италианската опера сочещи към Верди и дори Пучини, но дори и към Вагнер. В неговите опери не само само утвърждава стила на бел кантото, но разгръща възможностите на вокалната драматургия.

Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов 
и Неморино - Георги Султанов и Джанета - Силвана Пръвчева

Особено приятна изненада е доброто общо ниво и при трите солистични състава. В Адина най-убедителна е японката Сара Кобаяши, чиито звънък, слънчев, свеж и мощен сопран с лекота обема техническите предизвикателства на партията и е отлично настроен инструмент за лъчистото кантиленно белканто. Онова, което впечатлява във виртуозното владеене на възможностите на гласа й, освен способността за каскади от височини и водопади от фиоритури, са прекрасните пианисими и великолепно окръглени вокали. От кантилената от първо действие, през дуета с Неморино, балкаролата с Дулкамара, и до голямата лирическата ария от второ действие Кобаяши намира безброй акустични нюанси, които да придадат собствен отенък на нейната Адина.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Не по-малко въздействаща е и артистичната й освободеност, органичността на сценичното й превъплъщение. Ако в първо действие е палава, горделива и своенравна, то във второ разкрива женската си ловкост, топлина и обичливост. Кобаяши се съобразява с основната идея на Доницети за Адина и Неморино – комичното при тях е външно в основата, в дълбочината е лирическото, любовната нега, а това означава, че образите са постижими чрез вътрешната динамика между напрежение и ласкава мекота.

 Адина - Илина Михова и Неморино - Георги Султанов

Илина Михайлова, на втората вечер, от своя страна впечатлява с лирическото си дарование, и чувството за мелодическа линия. Център на нейното изпълнение става прочувствената ария-изповед от второ действие „Ти си скромен, мил и кротък”, която изпълва с трогващо вокално изящество, мекота и кадифени полутонове. Силвия Тенева също е убедителна, въпреки известното си затруднение да намери правилен стилистичен подход и ненужното преакцентиране във виртуозните моменти.

 Д-р Дулкамара - Петър Бучков

Като Дулкамара се редуват Петър Бучков и Мартин Цонев. Бучков, който притежава плътен и силен бас тук успява да градира вокалната емоция от тревожно лукавство и притворство, до изненада и гротескно самоудовлетворение. Гласът му свободно се разполага в партията и придобива характерната гротескова обагреност на звукоизвличането при буфо-баса. Това му дава свободата да изгради един запомнящ се образ на шарлатанин, който се възползва от ниското самочувствие, лековерието и инерцията на тълпата и живее в блаженството на непоклатимата си самоувереност. Особено красиви са дуетите му с Неморино и Адина, където проличава нееднозначността на неговия характер ту игрив, ту зловещ, ту съобразителен.

  д-р Дулкамара - Мартин Цонев

На финала, при скока в басеина, Бучков изненадва с автентичността на комичната си сериозност. Мартин Цонев, който само преди месец има много успешна изява в Роберт Дявола, сега не по-малко удачно се превъплъщава в измамния доктор на всички недъзи. При Цонев, за разлика от Бучков, който търси обема на звука и играе с плътността, вокалната интерпретация се гради на отчетливи акценти и общ баланс.

Адина - Илина Михова и д-р Дулкамара - Мартин Цонев

Не толкова изравнени като постижения са певците в партията на Неморино. Голямата изненада идва от страна на Даниел Острецов, представил се на третата премиера, който демонстрира не само неподозирано артистично майсторство за комедийни роли, но и завидна вокална увереност. Изявите му в Хофманови разкази, Рейнско злато, Роберт Давола, изявяваха музикалност и чувство за стил, но като че ли едва тук Острецов разгръща в пълнота вокалния си диапазон, интерпретаторска способност и отлична дикция. Гласът му притежава характер и мощ, но също така е звънък и топъл. Тъкмо той се справя най-добре със знаменитата „Una furtiva lagrima". В нея копнежът, негата, нежността и отчаянието са прекрасно балансирани от младежка свежест и светлина.

 Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Острецов е толкова магнетичен и смешен, така изобретателно допълва, и без друго хитроумните мизансцени на Неморино, че предизвиква изблици на искрен смях. Неговият влюбен младеж е колкото наивен хлапак, толкова и самоотвержен човек, отстояващ правото си на чест и щастие. Образът му се движи се между наивното чистосърдечие и хитроумна палавост, през упоритата решителност, та до щастливата отдаденост. Неморино на Георги Султанов е вокално изравнен и артистично защитен, но на места гласът е твърде безцветен, докато Кирил Шабранов от своя страна форсира повече от нужното и набляга най-вече на силата, отколкото на вокалния нюанс и завършеността на звученето.

Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов и Неморино - Георги Султанов

Трима са баритоните в Белкоре - Атанас Младенов, Свилен Николов и Алек Аведисян. И тук като че силите са изравнени. Младенов е много стабилен, но най-голяма изненада предлага Аведисян с умението си да се натъква на неочаквани вокални цветове.

Смехът в изкуството има особена роля, той не е просто средство за разтуха, но най-вече начин за освобождаване на човешката истина от нейните собствени стереотипи, начин за постигане на свобода от недъзите вътре в личността и не на последно място е оръжие срещу всичко, което ограничава духа, красиво тържество на живота. Музиката на Доницети в „Любовен елексир” е неустоимо свежа и стремителна, оптимистична и така опиянително забавна именно защото въплъщава идеята за свободата на любовта, като свобода на духа, на избора, колкото морален, толкова и екзистенциален.

Адина - Сара Кобаяши и Неморино - Георги Султанов

Новата постановка на "Любовен еликсир", залага преди всичко на ентусиазма и артистичната енергия на младите оперни дарования и някак подсказва, че е дошло време за равносметка и трансформация, за преоценка и откриване на нови художествени стойности. Защото след провокацията и забавния експеримент следва да се търси истинският облик на художествената ценност, повече от пищното и забавно зрелище, която храни духа и задълбочава мисълта. Смехът преди всичко е преодоляване на лекомислието, а не както изглежда на нашето време негово въплъщение, което е основното смущение в постановката на Немирова - отсъствието на действителен ценностен избор. Като че ли изкуството и операта са ни така необходими, тъкмо за да имаме огледало, в което да огледаме собственото си време с неговите заслепения,предразсъдъци и нищета, но и огледало-памет, където видим вечното в менливата си представа какво точно е същността на човешкото.

* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА- Брой 14 (2676), 13 април 2012, под заглавие "Попарт в операта?"

* Снимките са дело на фотографа Виктор Викторов;

* L'elisir d'amore - Gaetano Donizetti, Сан Франциско опера 2008, пълен запис.