Преоткриване на великолепието

Радостина Николаева - Тоска, Костадин Андреев - Каварадоси

и Никола де Микеле- Скарпия

„Тоска” опера от Джакомо Пучини,

постановка на Национална опера и балет София

 

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Всяко произведение на изкуството представялява един въпрос, който трябава да бъде разрешен. Спрецификата при сценичните изкуства предпоставя основата – творбата, текста, партитурата, да функцинират като като „празен занак” – знак, който ще се изпълни с живот и съдържание, ще развие неимоверно широкият си обем от значения, единствено в конкретността на всяка своя нова реализация. Шедьоврите, оказва се, са именно онези произведения, чието съдържание достига необозримост на интерпретаторския си потнециал, с което може да се обоснове тяхната вътрешна адекватност, формална функционалност и най-вече психологическа неизчерпаемост.

Шинобу Сато - Тоска, Мартин Илиев - Каварадоси

Сезонът на Софийска опера в зала се закри с „Тоска” на Джакомо Пучини, под палката на италианеца Алесандро Санджорджи, с гостуването на японката Шинобу Сато като Флория Тоска. Санджорджи вече е сред постоянните гост диригенти в София и това е много успешен ход, защото осъществи вече няколко заглавия. Той не само е отличен познавач и интерпретатор на веризма, но очевидно притежава умението да създава стилова яснота. Под неговата палка оркестърът винаги звучи стегнаго, ясно и бляскаво. Неговата „Тоска” притежава онова пълнозвучие, което съотвества на темперамента на Пучини, редуването на мащабни обемни звукови масиви и деликатно изведените солови акценти, вкусът към акустичния нюанс превръщат оркестъра в една органична среда за гласовете, които сякаш се втъкават в едно общо живописно платно. Почеркът на Санджорджи е ясно разпознаваем живописен, сочен, емоционален и психологически наситен. Звукът е събитие, дихание драма.

Te Deum - Сцена от "Тоска" в постановка на Пламен Карталов

Именно в „Тоска”, с премиера на 14.01. 1900, петата от дванайстетте му опери, Пучини постига баланса на своите стилистични търсения, които до известна стен са по-скоро далеч или вън от музикалните моди на времето. Макар и да използва похватите на Вагнер да гради лайтмотив и лайттема при него мелодята остава водещото начало. За разлика от Вагнер той не трансформира и не развива лайтмотива, нито го симфонизира, а го нагнетява и засилва динамиката му като при образа на Скарпия. Макар иновативността в оркестрацията да изненадва, а интензивността на оркестъра да е доведена максималната степен на равностоен драматичен съучастник все пак пеенето и гласът имат основна роля. Звуковата тъкан е особено пластична, живописна и наситена, основното умение на Пучини като композитор е непосредственото ловко улавяне на характера и емоцията и създавато на неочакван синтез между мелодия и хармония речитатив и ария. Експресивност, достигаща почти физическо измерение, а сгъстеността и днимиката целят единствено шоково оголване на емоционалността и осъществяване на онази искреност и максимална трогателност, която е основна цел на неговото изкуство. Формалното съвършенство на операта се дължи именно на стремителната многообразност на чувствата и акустичното олицетворяване на многоликостта на човека.

Костадин Андреев - Каварадоси

Новата постановка на Пламен Карталов бе едно от събитията в този интересен сезон, изпъстрен както с постижения, интересни превъплъщения, нови лица така и с обостряне на редица от познатите проблеми – трудно намиране на солисти, силно ограничен състав и дебалансиране на хор и оркестър.

Шинобу Сато - Тоска, Мартин Илиев - Каварадоси

Като че ли в тази постановка Карталов достига една неочаквана рафинираност на своя богат език и синтезира основните си търсения, събира разпознаваеми детайли и ги прекомпозира. Неговата „Тоска” е далеч както от обичайния плътно реалистичен или документален стил, така и от крайно абстрактното или политическо внушение. Осъвременява пространството, отношенията и костюмите, но без да ги превръща в лозунги, запазва историческата достоверност, но не я следва с болезнена пунктуалност, а напротив разтваря това в една широка художествена рамка посветена на театъра. Карталов търси в операта театъра и може би затова са така сполучливи Пучиниевите му постановки двете постановки на „Турандот” от 2000 и 2008 и „Джани Скики” 2011, защото очевидно интензивната музикалната драматургия, предполога колкото зрелищна, толкова и психологическа динамичност на режисьорското решение. В своите постановки той се опира на долбоки и ясни символи, на архетипни образи – драконът-стена от „Турандот”, алената роза в „Кармен”, емблематичният кръст в „Дон Кихот” от Масне и „Дон Карлос” или кръгът от „Рейнско злато”...

Карталов търси театъра отвъд времето, разположен във всеверемието и веактуалността на чистата човешка природа, затова и се нуждае от този втори символен език, който да драматургизира пространството и да го превърне в разказ, надстрояващ се над потока на мизансценната колизия, да освободи от обичайната скука на очаваното и постановъчния навик. Сега стилният графично изчистен декор на сръбския сценограф Миодраг Табачки в три цвята черно бяло и акцент червено. Въздухът на сцената е обета от гигантски кръст в първо действие, който надвисва и се отразява в кръст-раздрум на пода.

Шинобу Сато - Тоска, Мартин Илиев - Каварадоси

Изрисуван с католически стенописи в италиански стил и едновременно онагледява мястото на действието - църквата Сант Андреа дела Вале, а от друга страна непрестанно напомня за жертава и саможертвата, за високото нравствено изискване на голямото в нас, на съветта, за небесното взиране и изпитанията на съдбата. Великолепно изчистено и много ефектно решение. Във второ действие се видига и заплашително едната му страна надвисва в кабинета на Скарпия. Трето действие подът се превръща в стръмнина отгоре високо невъзмутимо виси кръстът... Костюмите на Лео Кулаш също са изчистени в бяло, черно и червено. Тоска носи елегантно дълго бяло кашмирено палто в първо действие, а във второ е с черно с елегантна черно-карминена вечерна рокля от сатен. Скарпия е в изискан костюми с бяло сако. Разказът, който гради Карталов е разказ за перверзията на властта, която извращава силния, за жертвите на ситуацията, каквато е Тоска, за селостта да се опълчиш Каварадоси и Анджелоти, за перфидната маска на жестокостта, за политиката и чувствата, но като че ли в дълбочина за неведомостта на съдбата. Тук мизансценът е обран, изчистен до най-необходимото, без прекомерни жестове, разчита на нюансите, на точната обосновка на действието.

Особено изненадва сцената когато Тоска, застава зад седналия на стълбичката за рисуване Каварадоси и те разперват ръце като кръст, малко след като е провела своя недоверчив и ревнив разпит..., някакъв деликатен намек за знаменитият жест на Мария Калас и Тито Гоби от 1964 в постановката на Дзефирели от Ковън Гардън, където Скарпия-Гоби, изтезавайки Тоска-Калас, изпъва ръцете й. Или другата с чашата вино, която Тоска си налива и опитва да погълне на една глъдка преди да се отдаде на Скарпия...

 

Радостина Николаева - Тоска, Костадин Андреев - Каварадоси

 

Впечатлява дързостта на Карталов да въведе един диначиен театрален език с психологически отенък, който да охарактеризира насилитето, което въпълъщана Скарпия – то е властово-институционално, то е прозвол, то е духовно, но и сексуално – самоуверен мъж, който копнее по една известна жена. В малките жестове – заповедите към подчинените, вилицата под брадичката на Сполета, бързите разгневявания, прикрити зад лустрото на изискан и хладен ум, както и остътъка от един копнеж по любов, макар и перверзно преобърнат, правят образа нееднозначен и магнетичен. Сцената когато разкопчава и съблича чисто бялата си ризата въздейства като заплаха именно заради крайното чудовищно самодоволство на човека на произвола не зачитащ каквито и да е било писани и непесани закони.

 Никола де Микеле- Скарпия

 

След убиството паниката и ужасът от убийството на Тоска е изразена чрез трескавото търсене на свалените ръкавици и дантелено болеро, писмото не е в ръката на мъртвия, а е паднало отстрани, няма ги обичайните свещници – знак за прошката – музиката разкрива истината за душата й, Тоска просто се втренчва за миг, вцепенява се пред мъртвия, а после дръпва кувертюрата на канапето и я хвърля отгоре му – като прошка, като последна милост. Също така изведеното овчарче на сцената от трето действие е като някакъв носталгично изгубен пасторален свят, невъзможен сред жестокостта на изопъчената от егоизъм, власт и перверзия човешка същност. Финалът е необичаен и покъртиелен, далеч от сензационния натурализъм Тоска не се хвърля от стените на крепостта. Кръстът се спуска, за да я въздигне, да признае женската й саможертва, да я благослови, а по време на вика и миг по късно от небето се спука бавно червен плащ... деликатно, вънуващо, оригинално, ново, но не своеволно. Великолепието е преоткрито, магията се е получила, животът пак е надмогнал скръбта – възмездието е самата красота на звука, на духа.

Радостина Николаева - Тоска, Костадин Андреев - Каварадоси

и Никола де Микеле- Скарпия

Радостина Николаева - Тоска, Костадин Андреев - Каварадоси

и Никола де Микеле- Скарпия

Радостина Николаева - Тоска, Костадин Андреев - Каварадоси

и Никола де Микеле- Скарпия

Шинобу Сато е добре позната на българската публика, тя гостува преди няколко години като Амелия в „Бал с маски" и Лиу в „Турандот", а преди това като Дездемона в „Отело”. Сато е много сценична певица и много добра актриса. Гласът й е по-скоро лек за драматично сопрано, и не твърде плътен низините, но сигурен средния дял. Сато притежава добра техника, което й осигурява сигурност в драматичните моменти. Долавят се обаче и известни проблеми с артикулацията. Способността й обаче да се вслушва в партньора, подпомага музикалната й експресивност като че ли най-убедителна е именно в дуета със Скарпия. В партията на барона се представи Бисер Георгиев. Едва на този спектакъл той пя по-свободно и по-спокойно и очевидно бе преодолял напрежението на премиерата.

Бисер Георгиев - Скарпия, Шинобу Сато - Тоска

Ролята е улегнала и той вокално и артистично е по-самоуверен. Спецификата на гласа му му помага да търси характерни по-остри и режещи интонации, които да уплътява и тушира с по-меки тембри, който издават двуличността и коварството му. В този спектакъл Георгиев по-добре разгръща вокалния обем, постига мащабност, а после променя тембровия отенък, да се приглушава. Скарпия е една от най-трудните баритонови партии, защото гласът трябва да е колкото подвижен, толкова и обемен, да е способен на резки преходи в динамикте, които да създават обем и цветове. Именно тук като че ли на места се долавяше известно колебание, което струва ми се е преодолимо за Георгиев, след много силните му участия в „Рейнско злато” , „Зигфрид” и „Лакме” като Никаланта.

Мартин Илиев - Каварадоси 

По-уверен бе и тенорът Мартин Илиев като Каварадоси, от премиерните спектакли, въпреки компромисите в техническата безупречност. В малката, но красива партия на Анджелоти се открои Петър Бучков, чиито мйжествен и пробивен глас е много подходящ. Актьорски и вокално характелогично много забавен е Петър В. Петров като Клисар. Като Сполета се редуват Николай Павлов и Пламен Папазиков. Не знам защо, особено след безупречното му представяне като Миме в „Зигфрид” Папазиков продължава да пее предимно характерни партии. Гласът му е много красив, обемен, а и притежава отличен музикантски инстинкт и би могъл не просто да запълва обичайните тенорови пробойни, но да осъществи един наистина любопитен Каварадоси например.

Нашата сцена познава редица незабравими превъплъщения на неудържимата оперна прима на Пучини - Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Стефка Евстатиева, който оставят не само значима следа в историята на българското оперно и музикално майсторство, но се превръщат в еталони на самия интерпретаторски ракурс към творбата в световен аспект. Ако Тоска на Димитрова се отличаваше с удивително вокално пълнозвучие, впечатляващо чувство за акценти и потресаващо усещане за трагизъм, появяващо се чрез особената игра между просветлеността на надеждата и капана на отчаянието. Ако Тоска на Кабаиванска, чиито инстинкт за вокален нюанс и деликатност преобразяват героинята на Пучини, показват ни я цъфтяща, влюбена, но и могъща, макар и застанала на ръба на лудостта, заставена от обстоятелствата, тя въпреки всичко съхранява достойнството си, а Синтова виждаше Тоска като горда и силна жена, решена да не се предаде и търсеше бляскави, студени акцети в гласа си, то Естатиева поставяше акцента върху окръглеността и дълбоките, кадифени оттенъци.

Най-успешно и характерологично богато като че ли днес в ролята се въплъщава Цветана Бандаловска. Нейната Тоска е финна жена, оказала се в центъра на непредвидими събития, едновременно жертва и трагическа героиня, действаща по силата на принудата и невъзможността, чиито свят е пометен от една неведома стихия. Филигранността на нейното вокално майсторство е завидна, стремежът да запази специфичната стилова характеристика и да я насища с индивидуални цветове, сякаш продължават традицията на Кабаиванска в разчитането на партията чрез нюансите, а не чрез силата, посредством точността на психологическите акценти. Дуетът с Каварадоси от първо действие е филигранно изработен, в гласа се долавя както закачливост, безкрайна топлота, така и ревнив упрек.



Каварадоси - Константин Андреев

В сцените със Скарпия гласът на Бандаловска преминава от ледена невъзмутимост към особено болезнени окраски, а във дуета с Каварадости от трето действие именно преходите от стихиина емоционална лудост, към онзи копнеж по щастие, предаден чрез своебразието на серия от придихания, постигнати от деликатни пиянисими, много красиви преходи и плътни тъмни низини. За разлика от нея Радостина Николаева като че ли бе интерпретаторски по-плаха, където за сметка на сигурността и акуратността се губеха именно детайлите. Гергана Русекова, млада певица, с много добра поява в „Селска чест” като Сантуца, от своя страна разчита на свежия си и мощен глас, но именно непрестанното излишно силово преакцентиране правят нейната интерпретация някак насилена, лишена от втори план, от психологическа плътност.

 Шинобу Сато - Тоска

Всяка нова постановка всъщност преоткрива творбата, изпълва я с нов живот, защитава защо е предизвиквала толкова възхита и почуда, доказва защо изкуството е способно да оцелява през времето – защото предава нещо много съществено – истината за това какво означава да се чивее като човек – съществво на обладано от страст и разум, от любов и омраза, мимолетно, подвластно на стихиите си, но най-вече непрозиращо, че самото то н себе си е една стихия. Великолепието на човешкото съществуване като че ли се крепи именно на способността ни да се откъсваме от собственото си естество, да го превръщаме в нещо друго – музика, театър, да го тълкуваме, да го разпознаваме като смисъл. Непреходността на музиката на Пучини се дължи на способността й да трогва, да връща към искрената и непосредствена чувствителност, да ни обещава надеждата, че любовта е винаги тържество, защото Тоска, макар и да загива, е защитила най-ценното да обича бездънно. Като че ли само музиката все още може да ни показва тази човешка способност.


* Снимките в материала са дело на фотографа Виктор Викторов
 

 

Радостина Николаева - Тоска и Никола де Микеле- Скарпия