или банални възхвали на любовта
за спектакъла
„Възторг и крах на любовта”,
за спектакъла
„Възторг и крах на любовта”,
постановка и оригинална музика
Бойко Богданов,
Бойко Богданов,
хореография
Мила Искренова
Мила Искренова
Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg
В бароковата златна рамка на сцената на Народния театър спектакълът „Възторг и крах на любовта” закри 44-то издание на фестивала „Софийски музикални седмици”, постановка, либретото и оригиналната музика на Бойко Богданов, хореография Мила Искренова, сценография и мултимедия Цвета Богданова. Представлението е в жанра на мултимедийния танцов театър с балет „Арабеск” и актьорите Димитър Иванов, Йордан Петков и Мила Иванова. Проекът, създаден като фестивална творба, е повече от амбициозен и предизвиква апетита на ценителите, поради дързостта на постановчика сам да създаде мащабно танцово музикално произведение, чиито характер да е сроден с неоромантичното течение в класическата музика от последната четвърт на ХХ-ти век. Богданов е известен с музикалната си изкушеност, която води до оперната сцена, където поставя десетина заглавия, сред които и артистичната и завладяваща версия на „Бохеми” от Пучини или го подтиква да композира музика към собствените си театрални постановки.
„Възторг и крах на любовта” е изследване на копнежа и способността за любов и близост, за преплитането и сблъсъка между интимния свят и социалната реалност. Богданов търси любовта като онзи фундамент, върху който светът отново може да бъде пресъграден; опората, която да спаси и възстанови целостта и достойнството на човека. Усещане, което много напомня за Еврипид: „ Любовта е всичко, което имаме, единственият начин да помогнем на другите”, а, бих добавил, и на себе си.
Партитурата на Богданов наистина търси емоционално взаимодействие със слушателя, но като че ли не успява да изгради свой собствен облик. Фрагментарна, но и стилово миметична тя не успява да изполва канона нито като емоционална матрица, нито като иронично изобличение и попада в стереотипното и шаблонното. Макар и да чувате тази музика за пъви път тя ще ви се стори позната. Не толкова защото напомня за неолиризма на Родриго и неговите камерни произведения и концерти или постромантизма на Оторино Респиги, не защото ясно се дочуват Хенделови мелодически структури, не и тъй като елементите са близки до неокласическите постулати, а понеже акустичните картини са сланикаво еклектични и лишени от собствено емоционално основание. Като че нищо в способността на звука да твори образи, да внушава идеи и да сътворява състояния не е очуднено, не е освежено чрез непосредствена откровеност, а е вяло и трафаретно. Ариите са в италиански виртуозен стил сантиментализирани и дори изпълнени на италиански – езикът на безгрижния южен флирт. Развитието на мелодичните линии е еднообразно, структурите познати, а логиката в мотивите лесно се предугажда. Въпреки отличното изпълнение на записа, осъществен под палката на Георги Димитров със симфоничния оркестър на БНР и красивите гласове на сопраното Цветелина Малджанска и тенора Бойко Цветанов, музиката не успява да завладее и наелектризира.
Учудващо е и самото сценично решение. Началото е много бавно – мимическа ретардация, която натежава с преакцентиран мизансцен. Самотен зрял мъж, изплуващ от дълбочината, сред дим до аванса, където бавно сяда и изморено сваля шапка и разкопчава яката си, докато ангелче се опитва да го освежи, но не успява. Завладян от отчаяние и самота той се вцепенява. Самото сценично действие тече в три плана -мултимедиен с открена структурна роля в диалога със случващото, втори – движенческият разказ на балетистите и на преден план, изнесено на аванссцената непрестанно актьорско присъствие на старец, зрял мъж и жена между тях. Следенето и сговарянето на трите плана натоварва, защото преходът между трите нива е непрестанен. Почти всеки момент и трите произвеждат сценични събития и разкриват детайли от възторга и краха на любовната колизия. Ако мултимедията е своеобразния контекст-атмосфера на всеобщото – войните, стереотипите, кино-целувките, то авансцената представя краха, неспособността, опустошението и „пиянството” – съвсем буквално, на любовното отрезвяване. Тук падналата Ева, вече не може да съблазни едва кретащия в хлабави слипове старец, нито да разпали страстта на огрешения опиянен мъж малко след разцвета... Самотата побеждава всичко - неспособността за обич, всъщност означава неспособност за живот. Но трите плана така и не са споени в единен разказ, в цялостно сценично внушение и тяхното наслагване води не до диалогичност, а само до комуникативен шум и неразбиране.
Движенческата партитура на Мила Искренова е ориентирана по посока на послените й търсения от „Тъй рече Заратустра” и „Дневникът на Дракула” – движението като психологическа колизия. Хореографката като че ли нарочно наслагва един върху друг серия от автоцитати, които да оголи и трансформира в нова светлина. За съжаление ограничената роля на кинетичния език в спектакъла й пречи да реализира в пълнота замисъла си като някои от най-интересните подадки за сценично взаимодействие така и не се реализират. Театралността на движението се синтезира чрез обиграването на конкретна вещ - пътнически куфар. Въздействащи са диагоналите и фронталните групови сцени, в които танцьорите чакат, търсят, седят, повдигат, прехвърлят си или падат край куфарите си, както и серийните вълни от персонажи един, двама, група. Запомня се онзи момент, когато след раздяла с любимата млад мъж носи в двете си ръце по един куфар и се опитва да ги разпери, да политне свободен, но рухва, повлечен от тежестта, и така неколкократно упорства - става и пада, докато тялото не предава волята му. Учудващо е обаче защо танцьорите не взаимодействат с актьорите, защо няма интерференция между плановете. Защо любовта е показана само като неспособност, болка или колективна фрустрация, очакване и безнадежност, но не и като щастие, колкото и да е мимолетно, като спасение и неотменим любовен дует, в който телата не просто се сливат, а се превръщат в средище на мирозанието, в метафора за необятното и безсмъртното.
„Възторг и крах на любовта” сега започва живота си, фестивалните си участия, но дали тази адаптация, на редкия по нашите сцени жанр, на „танцовия театър” представя оригинален и необичаен ракурс към любовта? Или като повечето привнесени отвън форми, лишени от адекватна традиция, си остава не съвсем разбран и някак неудобен. И ако любовта е най-баналното, най-големия шаблон на живота, поне докато не се клонират законно хора, то в изкуството това е недопустимо. Защото любовта е език за неизчерпаемото, неповторимото и безграничното. Спасение от всеки страх, самота и безсмислие.
* Статията е публикувана във в-к Култура - Брой 28 (2734), 26 юли 2013;
В бароковата златна рамка на сцената на Народния театър спектакълът „Възторг и крах на любовта” закри 44-то издание на фестивала „Софийски музикални седмици”, постановка, либретото и оригиналната музика на Бойко Богданов, хореография Мила Искренова, сценография и мултимедия Цвета Богданова. Представлението е в жанра на мултимедийния танцов театър с балет „Арабеск” и актьорите Димитър Иванов, Йордан Петков и Мила Иванова. Проекът, създаден като фестивална творба, е повече от амбициозен и предизвиква апетита на ценителите, поради дързостта на постановчика сам да създаде мащабно танцово музикално произведение, чиито характер да е сроден с неоромантичното течение в класическата музика от последната четвърт на ХХ-ти век. Богданов е известен с музикалната си изкушеност, която води до оперната сцена, където поставя десетина заглавия, сред които и артистичната и завладяваща версия на „Бохеми” от Пучини или го подтиква да композира музика към собствените си театрални постановки.
„Възторг и крах на любовта” е изследване на копнежа и способността за любов и близост, за преплитането и сблъсъка между интимния свят и социалната реалност. Богданов търси любовта като онзи фундамент, върху който светът отново може да бъде пресъграден; опората, която да спаси и възстанови целостта и достойнството на човека. Усещане, което много напомня за Еврипид: „ Любовта е всичко, което имаме, единственият начин да помогнем на другите”, а, бих добавил, и на себе си.
Партитурата на Богданов наистина търси емоционално взаимодействие със слушателя, но като че ли не успява да изгради свой собствен облик. Фрагментарна, но и стилово миметична тя не успява да изполва канона нито като емоционална матрица, нито като иронично изобличение и попада в стереотипното и шаблонното. Макар и да чувате тази музика за пъви път тя ще ви се стори позната. Не толкова защото напомня за неолиризма на Родриго и неговите камерни произведения и концерти или постромантизма на Оторино Респиги, не защото ясно се дочуват Хенделови мелодически структури, не и тъй като елементите са близки до неокласическите постулати, а понеже акустичните картини са сланикаво еклектични и лишени от собствено емоционално основание. Като че нищо в способността на звука да твори образи, да внушава идеи и да сътворява състояния не е очуднено, не е освежено чрез непосредствена откровеност, а е вяло и трафаретно. Ариите са в италиански виртуозен стил сантиментализирани и дори изпълнени на италиански – езикът на безгрижния южен флирт. Развитието на мелодичните линии е еднообразно, структурите познати, а логиката в мотивите лесно се предугажда. Въпреки отличното изпълнение на записа, осъществен под палката на Георги Димитров със симфоничния оркестър на БНР и красивите гласове на сопраното Цветелина Малджанска и тенора Бойко Цветанов, музиката не успява да завладее и наелектризира. 
Учудващо е и самото сценично решение. Началото е много бавно – мимическа ретардация, която натежава с преакцентиран мизансцен. Самотен зрял мъж, изплуващ от дълбочината, сред дим до аванса, където бавно сяда и изморено сваля шапка и разкопчава яката си, докато ангелче се опитва да го освежи, но не успява. Завладян от отчаяние и самота той се вцепенява. Самото сценично действие тече в три плана -мултимедиен с открена структурна роля в диалога със случващото, втори – движенческият разказ на балетистите и на преден план, изнесено на аванссцената непрестанно актьорско присъствие на старец, зрял мъж и жена между тях. Следенето и сговарянето на трите плана натоварва, защото преходът между трите нива е непрестанен. Почти всеки момент и трите произвеждат сценични събития и разкриват детайли от възторга и краха на любовната колизия. Ако мултимедията е своеобразния контекст-атмосфера на всеобщото – войните, стереотипите, кино-целувките, то авансцената представя краха, неспособността, опустошението и „пиянството” – съвсем буквално, на любовното отрезвяване. Тук падналата Ева, вече не може да съблазни едва кретащия в хлабави слипове старец, нито да разпали страстта на огрешения опиянен мъж малко след разцвета... Самотата побеждава всичко - неспособността за обич, всъщност означава неспособност за живот. Но трите плана така и не са споени в единен разказ, в цялостно сценично внушение и тяхното наслагване води не до диалогичност, а само до комуникативен шум и неразбиране.
Движенческата партитура на Мила Искренова е ориентирана по посока на послените й търсения от „Тъй рече Заратустра” и „Дневникът на Дракула” – движението като психологическа колизия. Хореографката като че ли нарочно наслагва един върху друг серия от автоцитати, които да оголи и трансформира в нова светлина. За съжаление ограничената роля на кинетичния език в спектакъла й пречи да реализира в пълнота замисъла си като някои от най-интересните подадки за сценично взаимодействие така и не се реализират. Театралността на движението се синтезира чрез обиграването на конкретна вещ - пътнически куфар. Въздействащи са диагоналите и фронталните групови сцени, в които танцьорите чакат, търсят, седят, повдигат, прехвърлят си или падат край куфарите си, както и серийните вълни от персонажи един, двама, група. Запомня се онзи момент, когато след раздяла с любимата млад мъж носи в двете си ръце по един куфар и се опитва да ги разпери, да политне свободен, но рухва, повлечен от тежестта, и така неколкократно упорства - става и пада, докато тялото не предава волята му. Учудващо е обаче защо танцьорите не взаимодействат с актьорите, защо няма интерференция между плановете. Защо любовта е показана само като неспособност, болка или колективна фрустрация, очакване и безнадежност, но не и като щастие, колкото и да е мимолетно, като спасение и неотменим любовен дует, в който телата не просто се сливат, а се превръщат в средище на мирозанието, в метафора за необятното и безсмъртното.
„Възторг и крах на любовта” сега започва живота си, фестивалните си участия, но дали тази адаптация, на редкия по нашите сцени жанр, на „танцовия театър” представя оригинален и необичаен ракурс към любовта? Или като повечето привнесени отвън форми, лишени от адекватна традиция, си остава не съвсем разбран и някак неудобен. И ако любовта е най-баналното, най-големия шаблон на живота, поне докато не се клонират законно хора, то в изкуството това е недопустимо. Защото любовта е език за неизчерпаемото, неповторимото и безграничното. Спасение от всеки страх, самота и безсмислие.
* Статията е публикувана във в-к Култура - Брой 28 (2734), 26 юли 2013;
Няма коментари:
Публикуване на коментар