Sofia Dance Week 2011
Четвърто издание на фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week 2011 (26.09 1.10), организиран от списание1, състояло се в Зала 1 НДК, Софийска опера, Сълза и смях, Музикален и Младежки театър
Петър ПЛАМЕНОВ
Движението открива тялото в истината отвъд тялото. В танца тялото става прозрачно, знак, през който се чете голямата история на съществуването, едно нескрито от привидности откровение чрез движение. Може би това определя смисъла на фестивалните срещи, които натрупват и сблъскват търсения, визии, характери, идеи, безпокойства, стилове, сръчности и вкусове, за да избликне една нова яснота за настоящето, за ситуацията на днешния човек, да се открие нова прозрачност.
Sofia Dance Week 2011, макар и вече утвърден форум с призната културна значимост още по-съществена, защото компенсира многогодишен вакуум, в настоящето си издание бе твърде колеблив като цялостно внушение. Значимостта носи отговорност и напомня, че сега се формира публика и се задават вкусови тенденции. Ето защо селекцията от шест заглавия изненадва не толкова с натрапващата се диспропорция в нивата на поканените трупи, колкото с общата аморфност на представянето, липсата на ясна визия за облика на фестивала, за спецификата на изданието му, за генерална художествена линия. В световен мащаб тенденциите са не само многобройни и хетерогенни, но и предполагат безчет подходи към танцовото. Безидейността на изданието създава усещане за лутане между различните посоки в съвременния танц и за угодничество пред вкуса на по-широката публика, което неминуемо води до спад на качеството, аморфност и безликост. Може би не е излишно да се напомни, че един фестивал може да си позволи стилова, но не и идейна разнопосочност. От друга страна в публиката все още чисто естетическото любопитство, гладът за нови арт ракурси, често се преплита и обърква с желанието за сензация и пикантни зрелища и фестивалът някак се съобразява с колорита на локалната енергия.
Какви са тенденциите, които се долавят чрез представените шест спектакъла?! Танцът и движението се мислят вече не само интимно като акт на себепознание и комуникативно действие, но и мащабно отвъд тялото - мета-персонално и имперсонално. Веднъж по посока на транс хуманното движение на машината или на виртуалната кинетика и биомеханичното, анималистичния импулс като механизъм на самата природата, и втори път в мащаба на долавяне-предаване-ретранслиране на космичната всепулсация, на движението разгръщане на вселенския импулс-всеистория. Хореографията от опора-земя и контактната импровизация продължават да са двете основни насоки на търсенията. Все още са възможни пластически изненади, стига да се преодолеят шаблоните в самия съвременен танц и движението да се изведе до метафорично ниво, чрез промяна на контекста. Тенденцията към фрагментарност, колаж и монтажност, (съвременния танц трудно създава мащабни хореографски платна) израз на резигнираното, лично, субективно и самотно модерно съществуване все по-настойчиво се конкурира с желанието за нови големи обобщения, мислене с размах и съзерцаване на битийната взаимосвързаност, която замества сюжетния разказвателен класически танц, както и чистия формален или психологически танц с нова абстрактно метафорична лексика. Връзката между музика и танц е ранима и превратна – танцът се завръща към драматургията на звука, но търси нови средства електронни и оригинални партитури. Често се танцува на шумове, пулсации – оголва се ритъма. Огледалната взаимност образ-музика-звук сега е стилистичен ефект, а не цел. Пространството се разрешава сценографски, чрез светлина, която се тълкува психологически, емоционално и драматургично. Костюмът е близо до ежедневното и тялото, а голотата (общ топос на човешкото) е драматургично силен акцент, конотация в аранжимента на кинетичното и сценично поведение и все по-далеч от ексхибиционизма и евтината сензация.
В свят, където се отказва да се строят ценностни субординации, а се редополага по принципа на наниз, изкуството на танца продължава да бъде алтернатива – физическа, психическа, но най-вече емоционална – както на безстрастието на пазара, така и на на парираната чувствителност на алиенирания консуматор. Смисълът на културните явления кристализира в способността им да бъдат връзка и взаимодействие. Контрапункт веднъж на грубата буквалност на сетивното, на преклонението пред капитала като единствен остойностител и оценител и втори път на лесната еднозначност на утилитарното мислене и нарцистичния грях на печалбата като основание за съществуване. Тялото с цялата си материалност е синергетично множество, което в акта на танца е повече от тежестта и тъканта. То е движение, но движение постигнато чрез желанието на духа. Движението в танца, единящо време и пространство, дух и материя, въ-плъщава идеята за света като пре-живяване, като о-съществяване на един иначе невъзможен смисъл.
A.S.A., България, хореография на Живко Желязков
Фестивалът се откри със A.S.A., първата копродукция на списание 1 и танцова компания “Дерида денс”. Абревиатурата идва от Average Speed of Answer (средна скорост на отговор) по идея и хореография на Живко Желязков с участието международни и български танцьори, избрани след кастинги в Будапеща, Каунас (Литва) и София. Да, танцьорите от чужбина наистина носят друг привкус, техническа прецизност и цвят, но A. S. A. , заявен като „пътешествие, преминаващо през различни области от живота, разказ за предизвикателствата на прехода от индустриалното към информационното общество”, е по-скоро младежки опит, отколкото спектакъл, заслужаващ фестивална сцена. Хореографският език се колебае между шаблоните на физическия театър и телесната лексиката на земя. Предвидимостта на „драматургията” и несговорената виртуално-визуална среда на Александър Петров и живото изпълнение бързо дотягат.
Сцената е гола, екран и под, отпред четири врати – които неминуемо ще се отворят, неминуемо ще зеят. Пластическата инвенция е далеч от оригиналното в нея ясно се четат цитати от тук и там, но късовете, дори не сработват в общия механизъм на сценичното зрелище, а стоят като механичен сбор. Звуковата среда на Климент Дичев от електронни пулсации също не смогва да уплътни внушенията или да предложи стилова или емоционална рамка. Усещането за упражнение се засилва и от неизравнеността на самите изпълнители някои с отлична техника и добро сценично присъствие, други сякаш още незавършили школници.
Асен Наков в „Тъй рече Заратустра” на Мила Искренова
Съвсем различно е внушението на другото българско присъствие „Тъй рече Заратустра” по Щраус и Ницше на Мила Искренова с балет Арабеск. Тук тревожните въпроси на днешния ден търсят своето екзистенциално разрешение чрез откровението на вътрешния нонконформизъм, който предполага будност както на нравственото, така и на естетическото сетиво. Хореографските търсения на Искренова се стремят към ярки визуални метафори и прекрачват от абстрактния танц в танц-театъра. Актуалният поврат на днешния ден между културата на словото, на писмеността и културата на образа и зрелището, тук са разкрити в аспекта на личния избор, на непрестанната жажда и търсене на нещо повече зад неделикатната острота на натрапената видимост. „Тъй рече Заратустра” е повратна творба за езика на Искренова, творба равносметка и очертава нова любопитна линия в творческата й мисъл.
BIG MOUTH (Израел),
хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви
Неразбираемо в селекцията е присъствието на спектакъла от Израел BIG MOUTH (Голямата уста), хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви. Чистият танц тук остъпва на социално ангажираното изкуство, което цели не сложно художествено откритие и пластическа неповторимост, а ясно различима политическа прокламация. Спектакълът за по-малко от час разказва как политическото безумие, въздействащо върху тялото и личността като унифицираща строева дисциплина (звуково илюстрирана с бодра руска катюша), поражда жестоки конфликти и непреодолимо страдание – онагледено от танцьорката Орен, която излиза на аванса и застива в ням крясък, подобно на изобразения от Мунк, който разчеква до безумие устата й, докто звучи някаква масово естерадна мелодия. Безспорно това е кулминацията и тя няма как да не е емоционалано експресивна.
Безумието е преодолимо единствено чрез търсенето на чисто човешка близост и подкрепа. Ако преди вика има само не дотам чисто маршируване по сцената, създадено от устремно ходене и престрояване със завъртане, то след него взаимоността пластически е разрешена като контактна импровизация с някои любопитни преходи и заноски, напомнящи ренесансовия мотив за свалянето от кръста и полагането в гроба.
Тримата обаче са далеч от добрата танцова техника и движенията са видимо нечити и осъществени с големи усилия. Идейният заряд на спектакъла, осъществен по този начин, изглежда по-скоро сухо декларативен, отколкото дълбоко откоровена изповед болезен вопъл за човешката ненавист, нелепа жестокост и необходимостта от подкрепа и обич.
ELEKTRO KIF (Франция), хореография Бланка Ли
Закриването бе задявка с лекия и весел вкус на младежката аудитория, сценичен комплимент към градската субкултура с ELEKTRO KIF (Франция), по хореография на небезизвестната испанка Бланка Ли и музика на Тао Гутиерес. Безгрижно заиграване с уличната култура. В един клас само от момчета бели и черни покрай учебната скука, досадните уроци, младежите си устройват танцови съревнования, които изявяват характера и темперамента им и разведряват учебния процес. В пластическия език са вплетени елементи от хип-хоп и техно танците. Въпреки артистичния заряд и свежестта движенческите открития са малко, а тавталогиите очевидни. Отсъства рефлексивна и стилова дистанция от натурата. По време на спекътъла не се скучае, защото всички изпълнители са млади, артистични и нахъсени да изявят възможно най-добре себе си.
Въпреки че подобни форми имат своето сценично пространство и публика, едва ли могат да заслужат селекция във фестивал, претендиращ да онагледява чрез най-добрите примери търсенията в съвременния танц. Още повече, че наиво натуралистичния подход на Бланка Ли, предполага не само открита масовост, но и лесна смилаемост със смущаваща шаблонност, която по-скоро прикрива под лустрото на забавата, отколкокото да показва причините за възникването и функционирането на ърбан субкултурата. 
А тя е по-скоро форма на несъгласие, търсене на алтернатива в един свят на безалтернативни, вън от корпоративния капитал, форми на съществуване и зов за промяна на социалното статукво, отколкото нехайни момчешки перчения.
BACK (Назад) на трупата Otra Danza, Испания е спектакъл за себеоткриването и нарцистичните самозаблуди. Любопитен, не само защото поставя оригинален въпрос и намира негово сценично разрешение, а и защото притежава удивително хомогенен сценичен език. Сценографското решение на Луис Креспо – огледален под и дъно наподобяващо воден поток, кулисните прожектори се виждат – пространството на живота е сцена, място за спектакъл, ориганално допълва общото лирическо художествено внушение на хореографа Асун Ноалес и изящната музиклна партитура на Зоуи Кийтинг, съчетаваща акустично виолончело и елекронни звуци напомнящи пулс, ритъм на капки или присъкърцването на детска люлка.
Спектакълът е по-скоро в традицията и естетиката на контактната импровизация, но художественият ефект се дължи не толкова на иновативност, колкото на драматургична завършеност и вътрешна оправданост на серията от сола, дуети, терцети и групи. Едно голо тяло лежи в ембрионална поза, конвулсии го изтръгват от утехата. Разбити над него се реят парчета огледала, които кръжат в ръцете на неведоми здрачни силуети. Обгърнато от сенки и страх докато опознава света, тялото е незащитено, изложено на свирепите вторачени погледи отвън, то се гърчи в самота и крехкост.
Отраженията са болезнени, защото разобличават греха на самозаблудата, на самовлюбеността и самотата. Изведнъж животът и светът започват, с безбройните му истории, на фона на един неспирен поток, безшумен, създаден само от светлина, на любов, омраза, предателство, подкрепа, вражда и приятелства, на срещи и раздели. Безброй малки истории, които са част от една огромна и неясна в основанията си космическа драматургия, но зависеща от тези дребни колелца, от тези атоми живот-хора. Контактната импровицация тук постига един оригинален ефект – тя не онагледява личностното взаимодействие, а самия поток на битието, който прелива от тяло в тяло.
Движението започва в едного, прелива в друг, за да завърши в трети – неговият смисъл е целият преход, линията му е осъществена от всички тела по пътя на прилива и отлива му. Затова и движенческият език е изграден от Ноалес като пулсации и именно техните събития и трансформации са истинския протагонист в спектакъла. Кинетичният трепет е надпесонален, неоличностен съдбовен, а личността просто съучаства във всемирния битиен вихър. Сякаш всемирът твори безбройните съдби на човеците, за да може сам да погледне към себе си, сам да се осъзнае и да разкрие тайната на собственото си разпростиране.
Финалът e хитроумен – парчетата се събират в огледало, минавайки край него жена хвърля небрежен поглед към отражението и харесва какво вижда там... Историята, започнала с конвулсивното раждане на гордия мъж, завършва при раждащото лоно на жената. Историята започва на ново, защото светът, а и самият всемир са заразени с любопитсвото на погледа, с похотта на гледането и в последна сметка със суетата, пропила самото съществуване. Тъй като всяка саморефлексия е колкото болезнен акт на очуждаване от себе си, на саморазобличение, толкова и акт на съблазън, сладостно самооблъщение и греховно харесване.
SIDEWAYS RAIN (Швейцария) на Compagnie Alias, хореография Гулиерме Ботело
Истиснкото откритие на фестивала, попадение точно в десетката, е спектакълът от Швейцария SIDEWAYS RAIN (Дъжд отстрани) на Compagnie Alias, хореография на бразилеца Гулиерме Ботело. Спектакълът се нарежда сред най-необичайните, оригинални и изящни творения на съвременната хореографска мисъл. Движенчесикият език е минималистичен, пределно семпъл и зареден с огромна креативна и сугестивна мощ. Изчистеността и психологическата проникновеност предизвикват колкото възхита, толкова и изумление. Новаторството на Ботело е в независимостта от схемите и шаблоните на съвременниия танц, които той леко преобръща и подчинява на своята силна творческа воля. Връща се към изначалната мощ на танца, към неговите най-силни и големи теми времето и човека, любовта, смъртта, очакването, движението, страха и жаждата на копнежа.
SIDEWAYS RAIN е колкото космогоничен разказ за възникването на мирозданието и човека, толкова и интимно свидетелство за вътрешната история на всеки човек, за дълбоката съзвучност между началата, един глобален поглед, чрез естетиката на движението, към вечната трансформация на всемира, който протича през безбройната неповторимост на съществата, възвръща се, преобразява се, припламва, угасва, а тайната на протичането надвишава всичко. Петнадесет танцьори прекосяват от ляво на дясно тъмното сценично пространство отново и отново. В началото в отвъд човешко, анимало подобно движение пълзят, плъзгат се, сетне се изправят постепенно, крачат много бавно, вървят спокойно, забързват се, бягат, падат, преобръщат се, търкалят се, въргалят се, стават, тичат с гръб напред, замръзват за момент, вглеждат се в небето, обръщат глава назад, и започват пак и пак, принудени от някаква воля вън от себе си си, воля подчиняваща не само телата, но и пространството, битието. Вървят, подтиквани от един необясним устрем към движение.
От непрестанното ритмично повторение на фигурите и от равномерното ускоряване на темпото, добиващо мантрична експресия, възниква една поразителна в простотата и дълбочината си хореография. Визуалната сугестивност се слива с психологическата откровеност на асоцииациите, движението се превръща в стихиен, увличащ поток. Движението се прераснало във визуална и физическа метафора откровение за живота, за времето, за принудата в телесното съществуване, за неумолимата развръзка на всяко пътуване, което е движение в една посока. Спектакълът разобличава и оголва стихийната истината за времето, принудата, която то представлява – космическа съдбовна принуда, сила, нетърпяща възражение и неутрализиране. Историята започнала от изправянето включва в себе си не само животинската жестокост и страст, но и способността да се мечтае, да се съзерцава, носталгията, нежността, търсенето на другия, но в последна сметка е онагледяване на неизличимата и неизчепаема самота на прекосяването на битието, което не само среща и сблъсква, но и разделя и откъсва.
Техниката на тацьорите е забележителна, чистота на изпълнението впечатлява с педантично спазените темпа и нюансирането на кинетичните идеи. Темперамента на отделните изпълнители лесно проличава в детайлите, но хипнотичната енергия на изпълнението се дължи на концентрацията и вниманието към пулсациите и отделните истории в тъканта на всеобщия движенчески поток. Удивлението се засилва още повече, защото Ботело е новатор от шаблония танц с опора земя, прави изненадваши пластически открития, пълзения, движения на бедра, приплъзвания с прехвърляне на тежеста от едната половина към другата, от торса към седалището и т. н. От друга страна удивлява и способността му да развива в единен мащабен кинетичен концепт ежедневни и семпли движения, който да насища с непредполаган смисъл, да ги откъсва от обичайната им и досадно позната функция и да екстраполира топлата им разпознаваемост в един очуднен космически мащаб.
Звуковата среда на Murcof (Фернандо Корона) е създадено от съсеци, пулсации и електронно синетензирани звуци, напомнящи ту въртене и пукане на грамофонна плоча, ту безличното пиукане на машина, ту статично натрупаната енергия на тишина или някакви отвъд човешки пространно безгранични звуци. Този фон с неговото настъпващо вибрато тревожи, успокоява, отвежда в безграничността и подпомага удивителното въздействие на спектакъла. Финалът е разтърсващ - всички се затичват с неудържим ритъм, тичат свободни и сякаш щастливи или свободни след цялата серия рухвания и възмогвания.
Тогава се вижда една нишка която пронизва като пажина сцената, следва втора, трета, четвърта, всяко тяло оставя по една нишка, нишките се множат и множат, превръщат се в редове, фигурите напомнят нотен запис, едно тяло се оказва голо, после второ и трето, четвърто. Най-сетне всички са оплетени в тези нишки, тичат през тази прозрачна, но и осезаема тъкан, оплетени в безброй връзки, мрежа от истории, линии на хоризонт- голи, крехки, победили, победени във времето, отвъд него във вечността на копнежа, смъртни и безсмъртни, защото са оставили следа, нишка...
Дълбочината и писхологическата наситеност на метафорите на Ботело, сякаш извеждат танцовото изкуство на ново ниво, възвръщат изгубения му ореол – то е говор, не само за несмогнатото са бъде изразено от думите, а досег до онази част от човешкото, постижима само така в екстатичното откровение на дюнамиса, като динамичното прозрение за участа ни. Откровен говор за голямото, голямото разпознато през малкото, през неочевидната очевидност, в прозрачността на тялото, прозрачност, постигната в стремителния устрем на движението-време.
* Материалът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 36 (2654), 28 октомври 2011
* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов, без тези за спектакъла А. S. A.
От непрестанното ритмично повторение на фигурите и от равномерното ускоряване на темпото, добиващо мантрична експресия, възниква една поразителна в простотата и дълбочината си хореография. Визуалната сугестивност се слива с психологическата откровеност на асоцииациите, движението се превръща в стихиен, увличащ поток. Движението се прераснало във визуална и физическа метафора откровение за живота, за времето, за принудата в телесното съществуване, за неумолимата развръзка на всяко пътуване, което е движение в една посока. Спектакълът разобличава и оголва стихийната истината за времето, принудата, която то представлява – космическа съдбовна принуда, сила, нетърпяща възражение и неутрализиране. Историята започнала от изправянето включва в себе си не само животинската жестокост и страст, но и способността да се мечтае, да се съзерцава, носталгията, нежността, търсенето на другия, но в последна сметка е онагледяване на неизличимата и неизчепаема самота на прекосяването на битието, което не само среща и сблъсква, но и разделя и откъсва.
Техниката на тацьорите е забележителна, чистота на изпълнението впечатлява с педантично спазените темпа и нюансирането на кинетичните идеи. Темперамента на отделните изпълнители лесно проличава в детайлите, но хипнотичната енергия на изпълнението се дължи на концентрацията и вниманието към пулсациите и отделните истории в тъканта на всеобщия движенчески поток. Удивлението се засилва още повече, защото Ботело е новатор от шаблония танц с опора земя, прави изненадваши пластически открития, пълзения, движения на бедра, приплъзвания с прехвърляне на тежеста от едната половина към другата, от торса към седалището и т. н. От друга страна удивлява и способността му да развива в единен мащабен кинетичен концепт ежедневни и семпли движения, който да насища с непредполаган смисъл, да ги откъсва от обичайната им и досадно позната функция и да екстраполира топлата им разпознаваемост в един очуднен космически мащаб.
Звуковата среда на Murcof (Фернандо Корона) е създадено от съсеци, пулсации и електронно синетензирани звуци, напомнящи ту въртене и пукане на грамофонна плоча, ту безличното пиукане на машина, ту статично натрупаната енергия на тишина или някакви отвъд човешки пространно безгранични звуци. Този фон с неговото настъпващо вибрато тревожи, успокоява, отвежда в безграничността и подпомага удивителното въздействие на спектакъла. Финалът е разтърсващ - всички се затичват с неудържим ритъм, тичат свободни и сякаш щастливи или свободни след цялата серия рухвания и възмогвания.
Тогава се вижда една нишка която пронизва като пажина сцената, следва втора, трета, четвърта, всяко тяло оставя по една нишка, нишките се множат и множат, превръщат се в редове, фигурите напомнят нотен запис, едно тяло се оказва голо, после второ и трето, четвърто. Най-сетне всички са оплетени в тези нишки, тичат през тази прозрачна, но и осезаема тъкан, оплетени в безброй връзки, мрежа от истории, линии на хоризонт- голи, крехки, победили, победени във времето, отвъд него във вечността на копнежа, смъртни и безсмъртни, защото са оставили следа, нишка...
Дълбочината и писхологическата наситеност на метафорите на Ботело, сякаш извеждат танцовото изкуство на ново ниво, възвръщат изгубения му ореол – то е говор, не само за несмогнатото са бъде изразено от думите, а досег до онази част от човешкото, постижима само така в екстатичното откровение на дюнамиса, като динамичното прозрение за участа ни. Откровен говор за голямото, голямото разпознато през малкото, през неочевидната очевидност, в прозрачността на тялото, прозрачност, постигната в стремителния устрем на движението-време.
* Материалът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 36 (2654), 28 октомври 2011
* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов, без тези за спектакъла А. S. A.
Няма коментари:
Публикуване на коментар