Езикът на ефимерното

Корейски традиционни танци

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



“По-добър ли е светът на ефимерността?” пита древният шиджо поет Юн Сон-До. За корейците ефимерното е парадоксален език за вечността, движението говор за неизменното. Изкуството на Танцова компания – град Бусан /1973/- Корея търси парадоксаления език на движението миг, за да постигне същността.

Трупата от 47 изпълнители разкрива темперамента на Корейската душа на древната страст към пищна красота, както и съвременното желание традицията да бъде съхранена не само като история, но и като живо събитие. А това е по силата на танца – изкуство на дишащата настоящост, на великолепието на движението и тайната на спомена, който се превръща откровение за мига сега.

Корейският танц следва усещането за хармония на източния човек -деликатно меко присъствие без доминация, движението е неагресивно, то не нахълтва рязко, а се влива и единява с пространството. Деликатността и намека са етични принципи на междучовешко поведение, но и естетически категории. Движенията на мъжете и на жените са плавни, хармонични, никога остри и ъгловати, графиката на тялото се въздържа от отсечени и електрични линии. Да се танцува означава да се накара самото пространство да се движи да се огъва по кривата на духовното намерение, защото движението е съзвучие, а не дисонанс.



Затова подскоците са ниски, а пъргавината и динамиката се постига чрез бързи ситни стъпчици. Само в специални случаи мъжете правят високи винтове с отскок във въздуха, за да демонстрират силата на своята природа / танцът - Донгре Халянгму, посветен на достойнството на нобилите, коренящо се в заниманията им с поезия и музика - четирима мъже в бяло с високи черни шапки с периферия/.

Страхът от грубостта, от неуместния израз на прекомерни страсти води движението до сдържаността. Намекът ето ключа към тази танцова традиция. Жестовете, лицеизраза всичко е подчинено на единството между хората и пространството - меката усмивка е дружелюбно послание, а леко повдигнатите вежди израз на възторг. Дрехата укрива тялото, голотата е твърде директна, открити остават само ръцете от китките до пръстите, врата и лицето. Материите са ефирни, дълги ръкави, коприна на пластове, ефирни наметки. Дрехата съучаства в танца, движението й е част от това на танцьора, диплите й дълго отекващ вятър. Цветовете чисти, ярки и наситени, съчетанията неочаквани по характер – тюркоазено с жълто, злато, алено и кралско синьо с тревисто зелено - всичко трябва да напомня за свежестта на цъфтящата природа, за пъстрото разнообразие от гласове.

Хореографът Хонг Ги Те и солистите Джанг Ре Хун, Ли Санг Уон, Куон Бонг Джанг и Ким Бюнг Джу при старинните танци строго следват канона, а в по-новите версии търсят автентичен характер. Танцът Тепюнгму показва краля и кралицата в костюм от династията Чосън по време на молитва за мир – светлината на мисълта се разлива на приливи в пространството с бавни и широки движения, които разгръщат отделния човек до широтата на множеството, превръщат владетеля в отец на народа.

Докато Сарангга е любовен танц, показващ как постепенно се поражда близост, която привлича и свързва мъжа и жената и завършва с целувка зад ветрило, то Чънджупму изразява любовната нежност посредством образа на две пеперуди, пърхащи в хармония една след друга. Тялото тук е напомня трепета на хвърчащи крилца и примигването им в покоя.

Молитвеният танц Гутчум със бавни спираловидни движения успокоява душите на мъртвите по пътя към Рая - не се подскача, краката се приплъзват, телата се завъртат в един общ мантричен ритъм. Пролетта, цъфтящата природа напомнят Рая – Бучечум е танц на разцъфтяването, девойки в алено танцуват с големи ветрила – буче, с които оформят изумително красиви фигури – цветя, пеперуди, вълни. Изненадва удивителният синхрон, скоростта и сложните престроявания. Изобразителният момент в корейския танц на пръв поглед изглежда илюстративен, но всъщност зад конкретността се търси чистата същност на образа, специфичното движение, което го обобщава и разкрива. Точността на наблюдението и изпълнението превръщат движението в зрима и подвижна мантра.

В традиционната корейска музика се предпочитат звуци на ударни и духови инструменти. Тоновете, подобно на цветовете при облеклото, са чисти, ясни и ярки, а подобно на вкусовите предпочитания към силно люто, кисело, сладко са остри, пронизващи и метални. Чистият, ясен звук е израз на чистата и непомрачена същност на човешкото, което без усилие разпознава доброто и злото, красивото и грозното.

Ударните звуци обгръщат пространството и го подчиняват на ритъма си, обемният им глас свързва в единство човек и всемир. Музикалните инструменти се уподобяват на стихиите метал – малък меден гонг, дърво – дървени, земя - кожа и дърво, вода - звънчета, вятър – дървени духови. Рю Кюнг Джо изпълни на дегъм – дълга бамбукова флейта с висок и ясен тон, класическа пиеса Сангйонгсан. Бавна пиеса, чиято широтата на звука умиротворява и съсредоточава съзнанието в ритъма на вътрешния мир.

Танцът и музиката не са разделени, често музикалното изпълнение и танц съвпадат. Солджангочум е динамичен, стремителен земеделски танц, в който изпълнителите свирят на джанго – ударен инструмент с формата на пясъчен часовник, чиито краища издават различен звук и се удрят с различни пръчици, хармонията между двата отделни звука е същата като тази между земята и небето, мъжкото и женското начало, които се сливат, за да сътворят плодовете и поколенията. Финалният номер Бекдудеган е танц на планините, които достигат небето и чието достойнство повдига човека, тържество на самата радост от съществуванието. Могъщият звук на бекду – кожен барабан е изпълнен с ведрост и бодрост.

Мъже и жени танцуват и удрят разни барабани в стихийната радост на пробудената и дишаща природа. Мъдростта на изкуството е напомнянето, че всъщност живеем и пулсираме в един ритъм със всемира и този ритъм може да ни повдигне или повали; да напомня, че ефимерното не е мимолетното, а онова което говори за неизмеримото и неизречимото.