Натюрмортът като ордьовър

Изкуството на натюрморта -

 съблазън и предупреждение

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg



Ордьовър на живописта - натюрмортът трудно се измъква от клишето на омаловажавана живопис, създаваща леки произведения за разтуха. Бодри картини за дневната и кухнята с плодове, предмети, храна, дивеч, посветени на изобилието, безгрижието и радостта. Макар пренебрегван и често подценяван е нещо повече от разнообразие за погледа и допълнение към настроението на обедите и вечерите. Но подобно на ордьовъра в кулинарията спецификата на натюрморта е да бъде лаконичен разказ на една скрита история, концентрирано настроение, което да привлича и да се разгръща, превръщайки досадата на очакването в наслада.

Натюрмортът (от фр. nature morte, „мъртва природа“) не е изкуство за изобразяване на мъртвото, а на самото пиршество на живота и човешката му мяра. Ако френското название акцентира върху съзерцателния момент, спирането на погледа, предмета и неподвижното, в отлика от динамиката на портрета, сцената и пейзажа, то английското „still life“ (скрит, неподвижен живот), търси тайнството във вътрешното, самостоятелно битие на вещите и предметите, на света, който все пак убягва от човека, дори когато сам той е негов творецът. Натюрмортът представя неодушевени предмети, вещи, цветя, плодове, убит дивеч и други подредени в различни композиции, проявява не само в живописта, графиката, фотографията, но и в приложно-декоративните изкуства, докато и в скулптурата, макар и по-рядко и преди всичко в малката пластика.

Като отрикаватели на този тип живопис се приемат римляните. Тъкмо съхранените няколко фрески от Помпей І в. н.е, „Стъклена купа с ябълки“, „Клонче праскови“ и др., притежават всички жанрови специфики и на практика могат да се определят като първите съхранени натюрморти в историята на изобразителното изкуство.

Натрюрмотът притежава лоша слава, която го съпровожда още от зараждането му през епохата на Класицизма, някъде в първата четвърт на 17 век. Това късно обособяване показва ново художествено и философско съзнание – човекът обръща поглед към обгръщата го среда и освен собственото си отражение, той вижда уникалната красота на самото мироздание. Натюрморът, когато не е алегория - съзерцание на идея през вещи или символична констелация на емоция, всъщност е замаскиран портрет – портрет на света без или край човека. Портрет на другото.

Класицизмът обаче му отрежда твърде нисък статут в йерархията на изкуството, ако не и най-низшата степен, по-долу дори от пейзажа. Това е почти декоративно, развлекателно, несериозно и фриволно изкуство, съзерцаването на което събужда скрити страсти и непристойни желания. Всичко това прави обособяването му като самостоятелен жанр твърде трудно, а художниците изявяващи се в него не само са обгърнати от съмнителна слава, но и се приемат по-скоро като занаятчии, отколкото като творци.

До голяма степен натюрморът възниква като реакция и желание за освобождаване от тематизма и схематизма на религиозната живопис, част е от ренесансовия пиетет към природата и нейните феномени. За начало на новоевропейското развитие на жанра се приема картината на Якопо де Барбари от 1504 г. „Яребица с железни ръкавици”. За налагането на този вид живопис особено важна роля изиграван двама холандци Ян Клас и Вилем Хеда, които налагат реалистична достоверност и пластическа убедителност на изображенията.

Фламандецът Франс Снайдерс разграща възможностите на жанра, като умело успява да подчертае престижа, представи авторитена и социалния ранг на богатите притежатели на тези изображения. Той създава особено пищни изображения със скъпи предмети и дивеч, които сами по себе си подсказват много за дома и личностите, които ги притежават. Например редките и скъпи по това време портокали, които били достъпни само за най-имотните. Освен това често бива привикван са пресъздава елементите тип натюрморти и в редица от платната на знаменития си колега Рубенс.

И макар че Класицизмът му налага дамгата като второстепенно изкуство, през тази епоха натюрмортът достига значителен разцвет, а работите на Жан-Батист-Симеон Шарден от 18 в., са емблематични за епохата творби със сложни внушения и емоционална полифоничност, който разкриват нееднозначния свят на човека от епохата и отношението му към света – търсещо достойното, мярата и истината.

В лицето на импресионистите натюрмортът се преобразявал Мане, Моне, Реноар и разира се, Ван Гог го превръщат в израз на особени психологически състояния и отношение към света в разказ на несподелими иначе идеи и емоции кулминиращи в отношението към обичайните и необичаини вещи, цеветя, храни. Обувките, сламения стол, лулата, цветята – ириси, разцъфнала клонка вишни и безчетните слънчогледи на Ван Гог са повече от изображения на предмети – това са емоционални състояния, тревожни и неразрешими въпроси отправени към битието.

При постимпресионистите натюрмортът дава поле на въображението за експерименти и достигане на границите на художествените дирения с формата, обема и живописната мазка. Любим мотив за пластическите експрименти на Пол Сезан са облите и динамични форми на ябълките, чието изображение става предвесник на кубизма. Откритията на „Слънчогледите”, „Ирисите” на Винсент Ван Гог тяхната изразителна сила - дълбоки психограми на страстта и отчаянието, скъсаните стари обувки, оставената на сламен стол лула – следи на едно присъствие и знаци на една съдба пък прокарват път за онзи „поврат на погледа” в модерното изкуство, чиято енергия струи в „неочакваните” натюрморти на Ван Гог, но на практика е вътрешно развитие на всичко онова, което започва при Хеда, Клас и Рембранд.

През ХХ-ти век понатилизмът, кубизмът и абстракционизмът създават оригинални образци сред тях са работите на Пикасо, Хуан Гри и Миро, Матис или на Василий Кандински, та чак до сюрреалното игрово претълкуване на жанра у Дали.

Барокът, обаче създава най-големите образци по посока на усещането за тържеството, многообразите и пластическата необозримост на съществуването. През тази епоха в жанра се въплъщва генералното чувство на Барока за необятността и преизобиле на формите и съществата, а немската живопис, в лицето на Себастиан Стоскопф и Георг Флегел и Йохан Роос, налага преди всичко темата за дивеча и храната. Защото вижда възможност да изобрази бита и величието на владетелите, изобилието на флората и фауната, красотата на животните, предметите и да илюстрира жестокостта и насилието като неизменна част от битието и културата на човека. Любопитството е задоволено от странните гледки на екзотични същества, храни и вещи.

Непознатото става близко, а една от естетическите категории на жанра е интересното, чрез което у зрителя се провокиражелание за вглеждане и игра, постига се забаление и разтуха, но и се отправят нравствени послания. Не рядко композициите изобщо не са ефектни формални решения и случайни наредби и почти никога не остават без символично значение, а напротив непрестанно търсят не само формален синтаксис, но и определено ценостно внушение. Ако на пръв поглед това са изображения на събрание от предмети, то на втори план разкриват скрития поток на съществуванието, незабележимата свобода на вещите от една страна, а от друга един по-голям, втори разказ откровение за истината на живота и неговия характер.

Появата на натюрморта Vanitas /от лат. суета/ от ХVІІ в. е нов изява на философската и сюжетна живопис, предупрежедение за бързотечността и преходността на всичко. Тук главният герой не е скритата тайна веществена душа и нейния живот, а времето, което властва над всичко и трансформира материята, следите, които оставя в материята, насилието на забравата, която тежи и дебне.

Натюрмортът е колкото света без човека, толкова и детайлите на човешкия свят и израз на връзките и отношението с окръжаващата среда. При все че винаги е и някакво тълкувание, израз на някакъв мироглед. Парадоксални букети с цветя от различни сезони и насекоми, плодове и екзотични животни се превръщат в алегории, тайни шифри за вътрешния живот не само на предметите, но и на самия човек. Великолепно изразено в работите на Арчимболдо, родени от причудливото му въображение.

Изобразяването на храна и особено, когато е рядка и скъпа като цитрусите и гроздето, е демонстриране на авторитет, власт, социално положение. Храната е разтълкувана като социален театър, а трапезата като тържество. Храната присъства с всички аспекти на своя смисъл като гозба, препитание, усилие, награда, общение, грях. Понякога картините представят виртуозни произведения на кулинарията, които свидетелстват за уменията, вкуса и манталитета на времето, в което са създадени.

Днес като че ли фотографията поема щафетата и съхранява този смисъл на жанра. Посудата също е от значение, красотата й зашеметява - колкото е по-възхитителна и своеобразна, толкова е по-впечатляваща и многозначителна - китайски порцелан, духано стъкло, ювелирни изделия, ковани бокали, инкрустирани фруктиери. На интереса към пищни предмети, се противопоставя и друга тенденция, открояваща аскетични или обикновени предмети и семпли вещи и непретенциозна храна.

Популярността на жанра се дължи и на предизвикателствата, пред които изправя художниците като изпитание за техническото им майсторство. Откроява се важността на композиционно чувство и умението да се гради перспектива. Цени се способността да се създават ефекти и усета за символност както и деликатността на светлоусещането, изразена чрез способите за изобразяване на прозрачност, огледалност, дълбочина и релеф, толкова важни за осезаемостта и експресивността на предметите.

Изобразяването на храна не е самоцел – човекът се разкрива в своето отношение към източника на своята енергия, към лоното на живота си. Отношението към храната винаги преповтаря и преиграва драмата на съществуването и цялостното светоусещане. Натюрмортът изобразява драмата като спектакъл и игра, но най-вече като красота - обилна, щедра, оскъдна или жестока. Натюрмортът е разказ в сладостната геометрия на формите на плодове, птици, изящни съдове, скрита история на един чезнещ свят и рецепта за това как от разпръснатите детайли се сътворява битие, как подобно на гозбите ние сътворяваме себе си и мирозданието. Един скрит говор за истината и цената на усилието. Още повече, че не рядко дава възможност буквално да се реставрира едно изгубено в здрача на миналото време в неговата осезаемост, дори в неговия вкус. Храната в изкуството има специфично място – тя винаги е знак, договор с реалността, припомняне на съдбата, а в жанра на натюрморта намира оригинален израз на своето присъствие.

Изкуството се вглежда в детайлите на битието и открива техният собствен смисъл, същевременно изразява взаимосвързаността им в космическото цяло. Спецификата на жанра натюрморт е опитът малките разкази, скрития живот да бъдат разгадани и поместени в логиката на цялостната драма на съществуването в центъра, на която стои човека – поне както му се струва или както упорито се самозаблуждава.