Изящната отрова на кича

Руски мултимедиен театър на балета 

с Мария Александрова 
и Владислав Лантратов 

в „Лебедово езеро” 
гостува в София и Варна 

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Ако в центъра на балетното, още когато възниква през Класицизма, е изразяването на достойнството на личността и разумната й способност, разпростяла се както над света, така и над собствените страсти, днес като че ли е обект повече на празната пищна зрелищност, която унизява духа и омаловажава вкуса, особено когато технологиите са в пълен разрез с традицията. Подобни мисли навява гастролът в София Зала 1 на НДК и Варна с „Лебедово езеро” на Руски мултимедиен театър на балета, създаден в Москова през 2012. Събитието буди интерес с обещания за невиждан 3D мапинг и среща с актуалните звезди от Болшой - знаменитата прима Мария Александрова и многообещаващия премиер Владислав Лантратов. Наистина е прекрасно само няколко месеца след появата на емблематичната асолута Светлана Захарова в „Жизел” и утвърдилият се в много роли Денис Родкин, да се срещнем на живо с майсторството на артисти от ранга на Александрова и Лантратов.


Очакванията обаче напълно се различават от реалността, може би затова организаторите от "DEGRIS EVENTS" никъде в мащабната кампания не подчертават своето участие. Зала 1 на НДК е препълнена, тук е не просто обичайната балетна публика, но и множество, което навярно за първи път се среща с класическия балет. След поредицата неуспешни гостувания на треторазредни трупи от бившите соц републики с нискокласни солисти от Болшой и Мариински, организаторските фирми като че прозряха, че не могат да лъжат до безкрай и ограничиха подобни безвкусни, компромисни прояви. В настоящия гастрол порочната практика отново е на лице - единственото солистите са наистина самите себе си. Прословутият 3D мапинг е чисто и просто зле направена, лошо компютърно синтезирана виртуална среда с несръчно изчислен мащаб, който създава пародийно усещане за криво огледало. Естетиката на анимацията е нещо средно между манга бутафория с дисни презахаросване и нелеп опит за природен реализъм. В двореца блещукат свещите, прииждат вълните на езерото, а листата трепкат в парковата картина сред летящи светулки, а лебедите летят и кацат или отлитат, при бурята езерото се разплисква, а вихър огъва дърветата. Нищо не е по-нелепо от скованото кацане и отлитане на Ротбарт – орел с червени очи.

Проицираният декор бледнее и затруднява сценичното осветление, което е компромисно построено със засилени тъмни цветове, които правят телата твърде обемни, поради липсата на странични канали, а и принуждават артистите да се движат в сянка или да танцуват само на аванс. Необяснимо е отсъствието на каквато и да е било програма, брошура, флаер или дори афиш, където да се запознаеш с имената на солисти и премиери, постановчик, режисьор, художник, костюмограф, репетитор и т.н. Не е ясно защо дори либретото остава неразказано някак на очевидно незапозната публика. Неуважението към публиката е пълно, но пък и тя сама е лишена от какъвто и да е било респект към себе си – плаща прескъпо за фалшификати, никога не освирква и не негодува, а е все възхитена, отзивчива на модни рекламни послания, доволна и стръвна за евтини, но не финансово зрелища.

Не липсата на програма, а поредното фиаско с класическата образност и стил е в основата на възмущението. Спектакълът тече с доста копюри, и как иначе, като на сцената присъстват не обявените 37 танцьори, а не повече от двайсет и няколко, на които се налага да танцуват във всяка нова картина. Кордебелатът е в отчайващо състояние неподреден с некооординирани, неизравнени и несъгласувани движения, въпреки крайно олекотената хореографска версия, която е някаква вулгаризирана вариация между Иванов, Петипа, Горски и редакцията на Константин Сергеев. В белите сцени това личи още по-натрапчиво и заради неизпънати падьоми и заради лошо поставени торсове и грозно задържани ръце. Солистичният състав също не е на особено високо ниво, девойките от Па де троа в първо действие имат доста затруднения в бързите вариации, а при невестите – плюс още две, проблемите са от общо кординационно естество. Като че ли Шутът притежава артистичност, но постига палавостта и игривостта с огромно усилие. Ротбарт е по някакъв начин мащабен, но и тежък. Рядко може да се наблюдава толко лошо въплъщение като това на Кралицата Майка. Не знам кой е режисьор на спектакъла, но цялостния облик на представлението е окаян и заради нелепостта на декора и безвкусието при костюмите и заради неподходящата преекспонирана пантомимика.

На фона на цялото безвкусие и стилистична пародийност Александрова и Лантратов защитават школовката и имената си. Мария Александрова, една от знаменитите партньорки на Николай Цискаридзе, ученичка на Татяна Голикова, а днес работи с небезизвестната Нина Семизорова, вече не е в блестяща форма. Висока и твърде атлетична, тя се бори да олекоти и изтънчи в деликатност движението си. Владислав Лантратов е от новото поколение танцьори в Болшой, където работи с Михаил Лавровски и Валери Лагунов. В първо действие присъства на сцената почти без настроение, макар че изпълнява с деликатност красивата вариация от Па де троа. Пикът на съвместната им работа с Мария е в разкошното Адажио от второ действие. Именно тук Александрова извайва до неуловимост и детайлна филигранност своя образ, а Лантратов излиза от меланхоличния си унес и двамата се домогват до една особено красива скулпторност на дуетните фигури и изящна музикална отчетливост на кинетичното разгръщане на движенията. Сцената е толкова емоционално наситена, че в един момент забравяш цялата нелепост на контекста. Одета на Александрова е омайна, деликатна, движенията максимално изчистени, удължени и бавни напомнят съноподобен унес. Поради общата си атлетичност и силовост тя парадоксално изтегля макисамално в дължина движението, което бавно притихва чак в пръстите, който сякаш отпращат импулса му в безкрая. Трогателността, която придава на Одета идва не толкова от плахостта и тъгата, а от спонтанния неудържим прилив на любовното откриване, който отгръща както скръбта, така и съдбовността и дълбоката надежда и вяра в спасителната сила на любовното чувство.

За Лантратов по-ефектни са сцените от ІІІ-то действие с Одилия, там той успява да разчупи повсеместното руско разбиране за Зигфрид меланхолика-мечтател и прекалено лирическото му интерпретиране като му придава известна рицарска дързост. В голямата вариация от черното адажио демонстрира и съществена част от възможностите си, които до сега сякаш пести - експлозивен скок, красиви линии, овладяност на диагоналите и мащабност на манежа. Лантратов не изгражда своя Зигфрид монолитно, а преминава през доста трудности и компромиси, очевидно наложени от виртуалната среда. Жертва диагонали, замества ги с турове или скокове на аванс, мизансценът е безхарактерен и му тежи, защото няма драматургически смисъл и през повечето време жустикулира, за да стигне до поза, липсва му и реално емоционално взаимоотношение с другите персонажи. Неговия принц е неорентиран и отегчен и чак при появата на Одета се изпълва с емоции, а при измамата се показва като заслепен наивник. В Одилия Александрова е експлозивна, мащабна, женствено съблазнителна, но и много по-безинтересна, просто горда и властна, но не и магнетична, лукава и скрито зловеща. Танцува малката вариация в скованата редакция на Сергеев, чиято рафинирана елегичност изобщо не й отива, а в стремителния диагонал губи скорост и спестява доста от прословутите 32 фуететата на Пиерина Леняни.

Задължителната зрелищност, възприемана днес като сценична индулгенция за търговския успех, подтиква да се създават подобни технически сурогати, които превръщат художествената ценност в откровен кич, подменил всичко същностно е безсрамна лъжа, която полира трудната и изстрадана истина на „шедьовъра”. „Лебедово езеро”, макар и най-популярния балет, е нещо повече от бяла пачка, разпознаваем мотив за тананикане и ефектен номер на четири солистки; зад него е стаена тревогата на човека по собствената му способност да живее в реалността, нуждата от спасение, от въображение и доверие в близостта. Не само гения на Чайковски, Петипа, Иванов, Горски, са в основата на шеметната му слава, но и всяко поколение изпълнители, които буквално преживяват в телата си тези знакови образи-символи и ги изпълват със сложни значения. Пародийната пъстрота с нейната наивна забавна пъстрота и еднозначна бързосмилаемост, скриват истинската стойност на художественото произведение, лишават творбата от свойствения й смисъл. Тъжно е , че задълбоченото търсене и заслужено с пределни усилия майсторство на такива емблематични артисти като Александрова и Лантратов, губят своите обертонове на значими художествени прозрения в така нелепия само търговски ефективен контекст.

* Статията е публикувана във вестник КУЛТУРА - Брой 3 (2927), 26 януари 2018;

* Фотосите от спектакъла са документални и на автора, а другите са от архива на Болшой театър.

Смисълът на съзвучието

„Лебедово езеро”, фантастичен балет в ІV действия от П. И. Чайковски с първа премиера в Стара Загора.Либрето: Владимир Бегичев и Василий Хелцер. Световна премиера (хореография от Юлиус Рейзингер) – 20. ІІ. 1877, Болшой театър, Москва. Световна премиера (хореография Петипа и Иванов) – 15. І. 1895 г., Мариински театър, Санкт Петербург. Хореография: Мариус Петипа, Лев Иванова (1895) и Анастас Петров(1956) , Калина Богоева в редакция на Силвия Томова (2017). Сценография и костюми: Денис Иванов. Консултант-изпълнител по костюмите: Първолета Чавдарова – Летиция.

Премиера в СЗДО 23 и 27. V. 2017 


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Навярно и самият Чайковски не е предполагал какво ще постигне като композитор и танцов реформатор с първия си балет „Лебедово езеро”. Защо това произведение се радва на неувяхваща слава и се е превърнало в културна емблема на самото балетно изкуство пък е съвсем друг въпрос. Факт обаче е, че е най-обичания балет, белег за високо ниво на културно равнище. За първи път в Стара Загора примата и балетмайстор Силвия Томова поставя „Лебедово езеро”, само седем месеца след назначаването си като главен художествен ръководител и осъществява спектакъла за малко повече от два репетиционни месеца. Томова, с подкрепата на ръководството Старозагорска опера, възстановява почти напълно разрушената трупа, като събира танцьори от седем държави. 

За своя културен принос бе отличена със Специалната награда на кмета на Община Стара Загора.Доказала многократно високото ниво на своите изисквания и професионализъм след работата й с трупите в София, Пловдив и Русе, отново красноречиво изразява силата на своя характер, дисциплинираност и неизтощимата енергия. Похвално е, че след почти три десетилетното девалвиране на културните ценности и повсеместно разрушаване на структурите в музикално-танцовите институти, за първи път се окомплектова цялостна балетна трупа с амбиция за класически репертоар и палцова техника, като част от Държавна опера Стара Загора, с ясното съзнание, че един реномиран театър е възможен единствено когато притежава адекватен певчески и танцов художествен ресурс.

„Лебедово езеро” на Томова се отличава рязко от появилите се купюрни версии напоследък на амбициозни директори-мениджъри, които използват популярността на заглавието, подобно на брашнен чувал, който при всяко отупване все пуска по нещо, и прибавя някакви приходи от билети. Сурогатните, вулгарни с непрофесионализма си постановки от Бургас, Пловдив паразитират върху славата на балета и дългогодишното отстъствие на алтернативни инсценировки вън от София, и по традиция Русе, чиято трупа за съжаление страда не само от не достатъчно финансиране, но и разбиране, че балетното изкуство е неизменна част от класическата традиция на всеки самоуважаващ се сценично-музикален оперен театър.

Не на последно място и от факта, че от Софийската трупа бяха освободени без време висококачествени изпълнители, чиито ценен художествен принос с лека ръка е отхвърлен от първия ни театър поради несъществени причини и те логично търсят адекватно поле за изява, което обаче се оказва почти невъзможно в парадоксалната ситуация на националната ни култура. Нелепо е, че балетмайстори и именити прими и премиер солисти, с историческо значение за развитието на класическия танц у нас, като Силвия Томова или Бисер Деянов, Вера Кирова както и наскоро пенсионираната Веса Тонова, не са въвлечени по никакъв начин в артистичния живот на първата ни трупа.

В това отношение обновения състав в Стара Загора е глътка въздух, преодоляване на столичната културна свръхконцентрираност и ярка възможност за художествена алтернатива. Да трупата е млада, все още в развитие и нагаждане към реалностите, но очевидния устрем и ясната програма зададени от Силвия Томова подсказват едно възвръщане към действителната художествена мяра.

На премиерата си в Москва през 1877 „Лебедово езеро” не е оценено нито като драматургия, нито като музика и още по-малко като хореография. Публиката просто не може да разбере общата елегична интонация на балета и усложнената емоционалност на музикалните номера. Чайковски го пише в продължение на година с малки прекъсвания, бързайки да се върне към жанра на операта. Докато го създава, обаче осъзнава най-напред, че балетната музика не е за подценяване, и че „Балетът е същинска симфония!”. Тази мисъл му е навеяна веднъж от наблюденията върху композициите на Цезар Пуни и най-вече от „Жизел” на Адам. Така, дори сам без да подозира, се превръща в най-големия реформатор на балета – симфонизирайки всички елементи в обща атмосфера и драматургическа зависимост.

„Лебедово езеро” на Томова е коректно към традицията и макар че отчита възможностите и състоянието на състава не прибягва до непочтени похвати и разчита на актьорския и танцов устрем от страна на балетистите. Интересно е сценично решение действието на балета да бъде вписано в един по-голям разказ, чрез динамични пролог и епилог. Тук Зигфрид е показан като малко дете, което е запознато от възпитателя Волфганг с легендата за Одета и Одилия, а на финала вече младия Зигфрид чете книгата. Одета е превърната в образ на недосегаемото, но вечно бленувано съвършенство, което непрекъснато ни се изплъзва заради собствените ни самозаблуди и страсти, изразени чрез Ротбарт и Одилия, но и винаги ни съпътства като идеал. Така Силвия се изплъзва от капана на романтическия стереотип, но и от сладникавите широко разпространени мажорни финали.

За да се състои истинско „Лебедово езеро” неминуемо са необходими не само откроени премиерски превъплъщения, но и отлична работа на кордебалета. Именно тук се открива основното достойнство на балетмайстор Томова, която изравнява школовката и нивото на твърде разнородния състав и го балансира подходящо.

 

 

Великолепна находка е Одета-Одилия на Анелия Димитрова, която Томова намира сред кордебалета и премиерата й е и дебют не само за ролята, но и в голяма централна партия. Димитрова показва както техническа стабилност, така и артистична надареност. Нейната Одета впечатлява с ранимостта си в бялото адажио и се разгръща в черното с неочакван женски чар и прикрито коварство. Разбира се, това е роля за цял живот и могат да се отчетат несигурни моменти, но Анелия е достатъчно емоционално убедителна така че да остави много добро впечатление и да даде обещание за сериозно развитие.

Изненадващ е Зигфрид на Емил Йорданов премиер от националната ни трупа. Тук той бе много по-артистично освободен и опитността му изящно допълваше Димитрова. Йорданов се е освободил от сянката на големите български емблеми и като че ли за първи път разкри своята емоционалност и разгърна отличните си балетни качества. В монолога-елегия от финала на първо действие с много меланхолна нега и изящество в дълго удържани арабески и красиви в дъга безшумни скокове в диогонал, с удължени линии на ръцете, съумява да предаде своеобразния „петраркизъм” в образа на принц Зигфрид, който копнее за съвършенството, за неземната любима и е смутен от „реалността” на дълга си като престолонаследник. В трето покорява с класическата строгост във вариациите.

  

 

Може би се нуждае от още малко внимание към детайлите и особено в преходите между фигурите и тяхната драматургична значимост, за да уплътни още по-релефно своята интерпретация. Много приятна изненада е Златомир Колев като Шут – притежаващ прекрасна въреливост и скокливост, които му осигуряват възможността да изумява с лекотата на летежа си, но за да постигне виртуозност е необходимо да омекоти линиите и облагороди енергията на кинетичния импулс, които сега му дава твърде остро и насечено движение.

 
В по-малките солистични моменти се отличават изящната Моника Илиева, прецизните Мария Лакка, Рихо Хирано и Кремена Костава. Томова изгражда по много въздействащ начин и солото в испанския танц от трето действие във фламенко стил с удари на токове и отривисти мълниеносни движения на група от три танцьорки с огнен поглед в черни кадифени рокли, обточени със сребърни флорални мотиви и червени ветрила, които разперват в музикалните акценти запомняща се поява на Лакка, Костова и Ромина Славова.

Декорът на Денис Иванов - извита подковидна колонада с парадно стълбище в центъра е функционален и приятен с осезаемата си каменна масивност, но и някак лишен от необходимата просторност за балета. Статичното осветление допринася за търсеното „студено” излъчване - сиво, синьо, хладно лилаво. Дъното от първа, втора и четвърта картина е мек нощен пейзаж от Айвазовски, но за трета е по детски зле нарисуван нощен пейзаж и огледална зала, която сама по себе си би могла да бъде художествен код, но тук само засилва нелепостта на дълбочината.

 

Същата стилова неизравненост, цветова небалансираност имат и костюмите – ренесансово каре черно и бяло на корсаж и колет за дамите съчетано с брюкселска дантела в кафяво и златно, а за мъжете с кафяви трика, докато Зигфрид в първо действие е в турско син колет, обточен със злато, стил, напомнящ ампир и само белег, а не прозрима сценична стратегия. Чувствителната намеса на Първолета Чавдарова-Летиция спасява пачките, които са красиви с пришити перца и камъни и особено тази на Одета-Одилия.

Въпреки че едва ли е възможен еднозначен отговор кое точно прави „Лебедово езеро” така обичано произведение, все пак един от аргументите би могъл да бъде прозрението, че човек не живее само в реалността на действителното и за да съществува са му не по-малко нужни въображението, копнежа и бленуването по някакво, макар и непостижимо, съвършенство, което обаче осмисля усилията и озарява всичко с неочаквана красота. Мъдростта на музиката на Чайковски е не само в умението да ни напомни за копнежа, за собствената ни неутолима жажда, но и в състраданието и вещината, с които поне за миг я утоляват.

    
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 22 (2902), 09 юни 2017, със заглавие "Обновената балетна трупа на Стара Загора";

* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов от премиерата на 23. V. 2017

Танцови диалози

Юлия Степанова - Одета/Одилия 

и Александр Волчков - принц Зигфрид

Гостуване на солистите от Болшой театър

Юлия Симеонова и Александр Волчков

в „Лебедово езеро” 
от П. И. Чайковски

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



В своята най-висша форма културата е диалог, така истината се превръша в спонтанно откриване, в настоящо търсене, чиито отговор се изработва съвместно в едно непосредствено усилие. Всеки гастрол и среща в изкусвото, разкриват както многоликостта и разночетенията на смисъла, така и дълбокото сродство между търсещите. Отдавна, вече почти двадесет години, от идването на Нина Семизорова, на сцената на Софийска опера не са гастролирали водещи балетни артисти от емблематичния Болшой театър, своеобразна „Мека”, заедно с Мариннския, на модите в балета, на стратегиите за интерпетация, на способите за опазване на различни значими хореографски редакции, историческите реконстукции и приемствеността в стиловата чистота. Затова да гледаш отблизо артисти, активно участващи в творческия живот там, е винаги интересно и по някакъв начин дидактично. Гостуването бе обявено преди няколко месеца, но тогава се очакваше една от наложилите се прими Екатерина Шипулина с основния си партньор. Вместо нея пристига солистката Юлия Степанова заедно с премиера Александр Волчков.

Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид

Настроението е приповдигнато и от първите минути атмосферата се наелектризира. Поканеният от Белорус диригент Андрей Галанов с красив маниер и самоуверено присъствие налага деликатна, стройна и премерена както в темпоритмично, така и по отношение на акценти интерпретация. На места малко по-обрана, по-класическа и като че ли по-строга, отколкото при актуалните тенденции при водещите диригенти като Валери Гергиев, Габриел Хайне или Павел Клиничев. Затова пък оркестровият звук е поетичен, линиите на щрайха меки, а красивите сола на обоя, фагота, челото и цигулката (на филигранната, прецизна Мария Евстатиева) изящно изведени на фона на симфоническото цяло.

Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид

Юлия Степанова, възпитаничка на Академия „А. Я. Ваганова“ е приета като солистка в Мариинския театър между 2009-14, след това в Московския „К. С. Станиславски и Вл. Немирович-Данченко“, а през настоящия сезон в състава на Болшой театър, където дебютира като Бела от „Герой на нашето време“ на Демуцки, Повелителница в „Дон Кихот”, Мирта в „Жизел“ и Никия в „Баядерка“. Висока, атлетична и технически стабилна нейната Одета-Одилия впечатлява най-напред с безупречната разработка на основните акценти и умението пиковете във фигурите да се залавят и открояват – една от марките на високата й академическа школа. Стилистично, а и артистично по-добре стои в белите картини, където прекрасно води линиите в лебедовите ръце с чувствителни изящни ракурси на китката и пръстите, които се разперват и тръпнат като пера... Не може да не се признае школовката и общата убедителност на Степанова, но също така не може да се отмине и нейната интерпретаторска и артистична неувереност. През цялата й фигура и сценично поведение, сякаш могат да се онагледят легендарните художествени съвети в Болшой, където прими кръстосват не само думи, за да установят и узаконят точната линия, ракурс, амплитуда и метод на изпълнение на дадена фигура, но не и собственото й артистично претълкуване.

 Юлия Степанова - Одета/Одилия и Александр Волчков - принц Зигфрид

Степанова още е твърде съсредоточена в техническото извеждане и това сковава енергията на сценичното й присъствие, което някак не завладява и не респектира въпреки очевидния професионализъм. Стилистични компромиси се забелязват както в преходите между фигурите, така и при доста невинимателните бързи серии па де буре, редицата нечисти повдигания на раменете, неизведената в дължина шия както и нерядката липса на скорост в стъпките, за сметка на прекалено бързите ръце във виртуозните моменти както и твърде несполучливото антре от второ действие на Одилия и не дотам елегично меланхолния екзод в ламентото на четвърто.
Естествено е сравнението с Одета-Одилия на примата ни Марта Петкова – много по-осъзната, филигранна и задълбочена интепретация с голямо майсторство и внимание към детайла, адекватни преходи и откроена музикалност в движенческата експресивност.

Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид

Александр Волчков макар и сред утвърдените премиер-солисти на Болшой си позволи колебливо представяне като Зигфрид. След завършването на Московското хореографско училище през 1997 г., постъпва в театъра, където има богат солистичен репертоар в цялата бяла класика и в редица съвременни постановки. Гастролира в Парижка национална опера, Римска опера и Ковънт Гардън. Волчков е принцов, пропорционален танцьор с добре поставени ръце и елегантна линия, но някак не открои присъствието си на сцената. В първо действие добре показва петракиската влюбчивост на персонажа си, но така и не градира драматургично противоборството между илюзия, реалност и измама, играта между копнеж и любов. Въпреки партньорската си адекватност в соловите елементи не постига експресивност. В изповедта-копнеж от края на първо действие – централен момент за версията на Дановски, остава прекалено апатичен, сякаш мечтата не е толкова важна, а копнежът просто младежка поза, докато Зигфрид именно чрез тях аргументира своето величие и трагизъм. През цялото време не вдига напълно полупалец и това прави линиите нечисти и счупени, скоковете тежки и лишени от артистичната достолепност. Факт особено натрапващ се в черното адажио, което очевидно му дотежава.

 

 Цецо Иванов като Ротбарт

 

 Цецо Иванов като Ротбарт

В диалога, който освен общо търсене е и интелектуално съперничество, породено от страстта, се открояват иначе невидими подробности. Нашите балетисти предизвикани от гастрола танцуват с много плам и настроение, но кордебелета е далеч от високата прецизност и чистота, а солистите изпитват видими затруднения. Цецо Иванов като Ротбарт се откроява с прекрасен в амплитудата си скок, хищно-заплашителни орлови ръце и макабрен магнетизъм, които правят от сравнително, не добре разработената хореографски партия, значимо артистично постижение.

Константин Ткач - Буфон, кралския шут

Приятна изненада е дебютът на наскоро постъпилия балетист от Молдова Константин Ткач, завършил Кишиневската консерватория, като Буфон, кралския шут. Ткач притежава изумителни физически и технически качества. В сложната виртуозна партия на шута, изпъстрена с шеметни пируети – вляво и дясно, манежи, диагонали, скокове и турове той разкрива цялото си дарование и проявява неочаквана стилистична чистота, ярък артистизъм и някакъв покоряващ хлапашки чар. А когато в трето десйтвие прави пълно външно обръщане в скок, заслужено предизвиква изумление и аплаузи. Въпреки дребния ръст Ткач е танцьор с интересен потенциал, който може подходящо да се употребява в рядък и характеристичен репертоар.

 

Александър Александров, приятел на принц Зигфрид, 

Вариация от Па де троа, І-во действие

Чрез „Лебедово езеро” Чайковски не само показва драматическата енергия на симфоничния танц, но и поставя болезнения въпрос как да съвместим вътрешния копнеж за свобода с условностите на необходимостта. Може би затова романтическата възвишеност, превърнала се в повратна точка за самото изкуство на танца, днес не ни отблъсква или дразни с напразен сантиментализъм, а продължава да ни трогва и призовава да се вслушваме в тайнствения отговор, които музиката ни дава.

* Статията е публикувана във в-к  КУЛТУРА - Брой 28 (2865), 29 юли 2016
* Фотосите са дело на Светослав Николов и се използват с разрешението на НАЦИОНАЛНА СОФИЙСКА ОПЕРА И БАЛЕТ; изказвам своята благодарност за предоставянето им;