Да почувстваш вътрешния ритъм на тялото

Снежана Симеонова

 с нова скулптурна изложба в Пловдив

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В твърдата и неподвижна текстура на скулптурата се стаява един неизречим живот, един поток, който е и някакъв отзив на цялостния ритъм, в койлто пулсира мирозданието. Скулптурата е нямо и парадоксално долавяне на вътрешния ритъм - поне така разкрива смисъла на пластическото въплъщение изкуството на една от най-интересните фигури в съвременната българска скулптура Снежана Симеонова.

В Градска художествена галерия – Пловдив днес се открива нейна голяма скулптурна изложба. За скулптурата и естетически търсения на Снежана Симеонова проф. Аксиния Джурова пише, че най-характерната черата е тъкмо:

"Афинитетът към рисунката и детайла, към бравурното движение на гънките и обемите, доближаващи ги от една страна до ренесансовата естетика и от друга – до модерността, разбирана като усет и съприкосновение с вътрешния ритъм на материята".

Снежана Симеонова е сред утвърдените съвременни български автори с повече от 30 годишно присъствие в областта на скулптурата. Многообразието на творческия й стил се дължи не само на последователните търсения по отношение на мащабите и обема на изпълнението – от монументални до кавалетни форми и размери, а и на естеството, предизвикано от диапазона на самия материал за работа - основно бронз и къмък, но също така полиестерна смола, хартия, керамика, ready-made обекти и др.

Снежана Симеонова се утвърждава в националната пластическа култура с няколко цикъла "Платноходки", "Мрежи" и "Двойки", в които формите са трактувани едновременно в традиционното пластико-изобразително поле, а от друга страна са модернистично обобщени и стилизирани. В тези работи въздушната линеарност на контура е запазена, но обемите постепенно набъбват или дръзко се се разпростират в пространството. Материалите на тези цикли са традиционни желязо, камък и дърво, но не рядко се използва и депрон, полиестерна смола, хартиена каша, папие маше, плява, тъкани, което засилва експресивната енергия, сблъсква с различна сетивна осезаемост. Навсякъде обаче пластическото търсене коренспондира с емоционалната динамика и психологическата сугестивност на творбата, която директно комуникира със зрителя в една окровено-сълазняваща игра.
Симеонова се изявява в почти всички скулптурни жанрове което й позволява творческа свобода и стилово разнообразие въпреки яркия лесно разпознаваем почерк, който защитава през годините на своята работа.

В настоящата експозиция Симеонова представя част от кавалетната си продукция създадена през последното десетилетие, но основната част от произведенията и са създадени през последните три години и са все още непознати за широката публика. Авторката се представя в две основни направление на работа – абстрактна и фигуративна образност от циклите „Двойки” и „Спомени от Япония”, като остава вярна на похвата си да комбинира камък и бронз. Новата пластична образност в тези цикли се допълва от дискретната декоративна употреба на сребърни и златни покрития. Оригинален момент в експозицията е документалното видео излъчване, което показва съпоставка между първите скици и рисунките на скулпторката, предшестващи създаването на произведението и вече реализираните в материал творби.



През 1976 г. Снежана Симеонова успешно завършва Националната художествена академия в София, специалност “Скулптура”, при проф. Илия Илиев. През 1998 специализира в Cité Internationale des Arts, Париж. Работи в камък и бронз, като в редица от произведенията й са оригинални си комбинации от няколко материала.

Участва в множество симпозиуми по скулптура – симпозиумите за скулптура в камък в Маалот- Таршикха, Израел (2005), във Финес, Испания, през 2001 и 2005, Спримонт (Белгия) през 2000 и 2004, Бератцхаузен, Германия (1998), симпозиум за скулптура в бронз в Изерлон, Германия, през 1990, 1992, 1993, 1994 и др. Член на Съюза на българските художници. Живее и работи в София. Индивидуални изложби: Галерия “Юка”, Фестивал на визуалните изкуства Август в изкуството, Варна (2001); Кули, галерия “Райко Алексиев”, София (1998); Дом “Хекенрийд” (съвместно с Митко Динев), Меген, Швейцария (1996); По стъпките на... (съвместно с Аделина Попнеделева), инсталация, галерия “Студио Спектър”, София; Мрежи, галерия “Студио Спектър”; галерия “HO”, Берлин (1995); Негативни намеси, галерия “Студио Спектър”, София (1994) и мн. др.

Нейни работи са притежание на национални музеи, галерии и обект на колекции в чужбина.

Експозицията ще може да бъде видяна до 12 октомври 2011 г.

Изобретяване на красиви светове

Десислава Бакърджиева и Момера Здравкова

 

Хайку пърформас
„Изобретяване на надеждата”
съчетава поезия, музика и танц

  

Мария РУСАНОВА

maria_rusanova@abv.bg


В последните години изкушеният от изкуството на танца и музиката човек няма как да не е срещал името Петър Пламенов. Неговите текстове за опера и особено за балет са запомнящи се и физиономични. Танцът е зрима поезия, а за да можеш да го обясниш, трябва да имаш душа на поет. Хайку пърформансът „Изобретяване на надеждата” обаче дръзва да съчетае изкуството на поезията и танца в едно.

Пламенов, автор на стиховете и постановката, е прекрасен поет известен с великолепните си хайку творби. Бидейки наясно с възможностите, които сцената дава за визуализиране на думите той създава редица спектакли, които обединяват поезия, музика, танц и изобразителност – „Дървото на горещите желания”, „Пияни вишни”, „Пътят”. С тях младият творец печели награди и признание като „Пътят” е включен в програмата на Третата Световна Хайку конференция, състояла се в София. Световни представители на най-краткия поетичен жанр определят спектаклите на Пламенов като явление с оригинален принос към хайку поезията и нова форма на театрално представление.

В рамките на тазгодишния Малък сезон на сцената на театър „Сфумато” Петър Пламенов представи най-новия си хайку спектакъл „Изобретяване на надеждата”. Със средствата на словото, музиката и движението се изобразяваха събитията във вътрешния свят на личността. Най-краткият поетичен жанр, се раздипля в различни емоционални форми и всеки един от стиховете заживява с множеството си значения чрез изтънчената игра на осветление, картина, мелодия, пластика и говор. За изпълнители в спектаклите си поетът винаги избира съмишленици, които по някакъв начин са не интерпретатори, а съавтори. В „Изобретяване на надеждата” вземат участие две изключителни актриси – Момера Здравкова и Десислава Бакърджиева. Дейността на всеки един в изграждането на общото внушение е от първостепенно значение. Петър Пламенов е драматург, сценограф и музикален оформител, Момера Здравкова е автор на пластиката, а сценичната адаптация е дело на Десислава Бакърджиева.

Неизменен участник (или по-скоро съучастник) в хайку-пърформансите на Пламенов е небезизвестната Момера Здравкова. Балерина с блестяща перспектива в близкото минало, търсещ и неспокоен дух, Момера е сред най-интересните и модерни творци, непобиращи се в каквато и да е рамка. Движенията и се отличават с изключителен заряд и емоционална интензивност и сами по себе си раждат поезия.

Десислава Бакърджиева, придобила напоследък популярност с участието си в нашумелия телевизионен сериал „Стъклен дом”, е поредното доказателство колко известността може да постави един творец в определена рамка и да ограничи представата за истинските му възможности. За себе си лично аз открих потенциала на тази актриса чрез блестящото и изпълнение на стиховете от „Изобретяване на надеждата”. Изтънчена чувствителност, пректрасна нюансировка, детска непосредственост, съвършено владеене на движението и пространството.

Спектакълът „Изобретяване на надеждата” напълно отговаря на заглавието си. Той носи посланието, че човек носи красотата и хармонията в себе си, че колкото и реалността да отрича надеждите и мечтите, именно способността да твориш придава смисъл на битието и облагородява света. Съприкосновението с прекрасното слово на Петър Пламенов, визуализирано от изтънченото му въображение и вроден естетизъм подари час хармония и поезия в твърде непоетичната ни действителност.

Мария РУСАНОВА  е изявен балетен и културен критик, сътрудник на редица национални коментарни издания за култура. Преподавател по литература в Националното училище за танцово изкуство София.

Източник: в-к КЛАСА

© Фотосите в статията са на Росица Петрова и Румяна Мондешка

Танц с цветовете

Вариация по "Закуска на тревата" Румен Скорчев

За дързостта на една художествена вариация

на Румен Скорчев

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg


Какво ли е цветовете да танцуват?!

Картината на Румен Скорчев, Вариация по Закуска на тревата е такова дръзко и артистично доказателство за кинетичната енергия на цвета. Усещането за движение и вихър се дължи на силно изявените и динамични контрасти между тъмно синьо-виолетово и алено червено, контурно обточващи линиите на телата. Контраст колкото емоционално активен, толкова и конструктивно функционален. От друга страна, чрез тали линеарна тефника, близка до ренесансовото чувство за изящество на Ботичели, тук изпълнява и някаква обобщаващо фриволна роля в графичния аспект. Чрез нея телата са като че ли перспективно и обемно свободни, реакция на сетивното гледане от първата половина на ХХ-ти век и кубизма.

Движението като имплицитна енергия вътре цвета е парадоксално отритие за тихото изкуство на застопореното време-живопистта и тъкмо това е една от провокациите, които вълнуват Скорчев, когато търси текливостта на формата, осъществена в колористичната амплитуда на силното тъмно-светло пресрещане на контрасни багри.

Плътта се изгражда от наситено чисто и вибрантно жълто, което е меко опозирано на студено лимоново жилъто-зелено и меко светло прасковено, което допълнително засилва артистичната лекота и внушението, че това е артистичен диалог с един класик, с импресионистичното отритие, че изразът на светлината е сетло-тъмна игра и движение, че окото е омаяно от непрестанната трансформация на отенъците и е способно да разгадва времето, чрез цвета. Прозрение, което променя живописта и начина на съзерцание на света.

"Закуска на тревата", Едуард Мане 1863

Не на последно място картината на Скорчев не е просто етюд от мъжно и женско тяло, а някакъв неизявен пейзаж телата и природата са се слели. Графичната игра превръща пространството в плетеница от светлина и сянка, в горско диво пространство, пронизано от играта на сълнчеви петна...

Майсторството на художника съчетава конкретността на видимостта с илюзорността на обобщената гледка, за да сговори двете нива на съзерцанието - гледането от близо в конкретността, в реалността на пълътта и мъжко-женското взаимоотношение от една страна, а от друга в мащаба на далечината на всеобщата природност-космическо единство и съзвучие, каквото именно представлява битието.

Новата мащабна експозиция Румен Скорчев - "Закуска на тревата" е провокативен художествен проект. Чрез поредица от вариации по знаменитата картина на Едуард Мане големият български художник обобщава своя дългогодишен и артистичен опит и синтезира своите лични творчески открития в тази задочна диалогична ситуация.

Изложбата е опит не толкова за преосмисляне на популярната картина, дала начало на Европейската модерна живопис, а по-скоро преосмисляне на художествените стойности. Скорчев търси вдъхновение при Мане и - тема, от чиито вариации да извлече своето понятие за красота, свобода и художествен смисъл. Вариациите са дръзки, смели и разнопосочни. Тук той чрез драстичното разчупване на формите и своята характерна динамична рисунка, пределно наситен и емоционално интензивен колорит, подчертано тревожно усещане за актуалния свят на модерния човек. Темата е всъщност калейдоскопична игра с различни гледни точки към вечните проблеми и противоречия на съществуването.



Румен Скорчев е роден през 1932 г. в Търговище. Дипломиран е като инженер-паркостроител през 1957 г., а през 1964 г. завършва Художествената академия, където от 1984 г. е професор. Получил е над 40 национални и международни награди. Илюстрирал е многобройни книги за деца и възрастни. Стипендиант на японската фондация Kokucai Koryu Kikin. Негови творби са включени в двутомното японско издание за 300 водещи графици на ХХ век. През 1970 г. получава златен медал на международното биенале на графиката във Флоренция и творбата му е включена в колекцията на галерия "Уфици". Негови картини представят България в музея "Албертина" - Виена, "Виктория и Алберт" - Лондон, Националната галерия във Вашингтон, "Дордрехт Музеум" - Холандия и много други музеи и частни сбирки по света.

Безкрайната история на душата

Глория Чедуик в „Кой си бил ти?”
разкрива тайните на прераждането,

методите как да узнаем

какви сме били преди

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Кой си бил ти?

Автор: Глория Чедуик

Превод: Милка Рускова

ISBN: 954-474-564-6

Страници: 264

Размери: 130/200

Дата на издаване: 24.08.2011 г.

Цена: 16.00 лв

Душите ни са тревожни и непостоянни, те преливат от тяло в тяло, от съдба във съдба и така разгръщат цял един хоризонт от безбрежни превъплъщения. Реинкарнацията – прастарата идея за прераждането на душите е сякаш е една от най-дълбоките основи на психиката ни- но доказуема ли е?! Душата ни и по-стара от самите нас?! Душата ни не ни принадлежи тя е на Бога, но този дар е самата ни същност.

Един будистки светец медитирал под хилядолетно дърво, отрупано с безброй листа. Тогава дочул в себе си Божия глас, който му казал, че в този си живот е бил толкова благ и смирен, че е заслужил една безкрайна милост. Светецът попитал каква е тя, а най-сладкия Глас прошепнал, че ще постигне съвършенството на нирваната. Разтреперан човекът попитал тогава колко пъти ми остава да се прераждам?! Безмълвният отговорил – колкото са листата на това дърво! Светият мъж обезумял от радост, станал на нозе, заподскачал, затанцувал и непрестанно викал:

– Чудесно толкова малко! Благодаря ти Всемилостиви Боже! Благодаря ти!!!

Животът е бил и ще остане завинаги докато се раждат и умират хора благодат, дар, милост, изпитание, терзание, усилие, но и непрестанно очакване, пътуване, питане, любопитство и жадно търсене на смисъл, отговири и утеха. Можем ли да приемем спокойно, че сме просто игра на случайността, прищявка на безцелнна и безсъзнателна игра?! Човекът винаги е долавял в себе си нещо велико, безкрайно и вечно. На тъсенето и разкриването на тази истина е посветена и новата книга на Глория Чедуик „Кой си бил ти?”. Ние се нуждаем от историята, за да разберем откъде идваме, да видим хоризонта към който сме се отправили и все пак да намерим някакъв поне моментен отговор на въпроса, който съпътства всичките ни дни „Кой съм аз?”.

Авторката избира оригинална и лична позиция от която да постави тази вечна тема – вечни ли са душите, какво става при преселението от тяло в тяло, само в един живот ли е затворена личността ни. Споделяйки откровено личните си многолетни задълбочени познания и опит, експертът в сферата на духовността Глория Чедуик постига пълна регресия към минал живот чрез самохипноза - лесен и достъпен за всекиго метод. Книгата представлява извънредно подробен, лесен за работа и щателно проверен наръчник с ясни съвети за подготовката и осъществяването на пътуването към вашите собстени минали животи. Разберете кой сте, като си припомните къкви сте били преди!

Връщайки се назад към зората на вашата душа вие предприемате изключително вълнуващо и заредено с дълбок смисъл пътешествие, което ще ви помогне да надникнете в тайната на собствената ли личност и да разберете защо притежавате точно тези таланти, характер и темперамент. Да видите нишката между събитията и емоциите от миналите ви животи предопределят вашата съдба и днес. Можете удивиено да наблюдавате с вътрешните си очи кое точно е създало от вас личността, която сте сега и да предцените, кое ще повлияе на бъдещето.

„Тази книга е начин да споделя знанието, което съм натрупала, да ви помогна да си спомните и осъзнаете кои сте били преди, как преживените в миналото събития и емоции са ви направили такива, каквито сте днес, и как ще повлияят на бъдещото ви развитие. Това е наръчник, с чиято помощ ще бъдете в състояние да извършвате авторегресия към миналите си животи; единствените липсващи елементи в този процес ще са хипнотерапевтът и неговата кушетка. Сами ще си ги създадете: от една страна, с помощта на вашия висш Аз, вашия вътрешен водач, изключително знаещ и компетентен – много по-добър от хипнотерапевта и от друга – като си отделите тихо и удобно място в своя дом, много по-уютно и отморяващо от специализирания кабинет.

Книгата обхваща голям кръг от въпросите, свързани с регресията към минали животи. Тя дава задълбочена информация и подробни указания, необходими преди, по време и след регресията.

Ще ви помогне да научите всичко, което трябва да знаете – а и повече от това – за самостоятелното ви пътуване през миналите ви превъплъщения, като използвате

метода на автохипнозата.” обещава Глория Чедуик.

Самата книга е структурирана като стълбица. Главите са стъпките на личното ви пътешествие в ненаписаната история, която винаги е с вас. Всяка глава предлага изчерпателен сценарий, който служи като карта за навлизане и ориентиране в подсъзнанието за достигане до спомените от миналите животи.

Ето и един нагледен пример:

ПРОЦЕСЪТ И ЦЕЛТА НА РЕГРЕСИЯТА КЪМ МИНАЛИ ЖИВОТИ


Какво представлява всъщност регресията към минали животи? В състояние ли сте да си припомните предишни прераждания? Какво се случва по време на такава регресия? Какъв вид информация получавате и по какъв начин тя идва до вас? Каква изобщо е ползата ви от регресията към минали животи?

Регресията към минали животи е вашето подсъзнателно духовно осмисляне, докато пътувате назад във времето, за да стигнете до спомените си за събития и емоции, преживени в предишни съществувания. Това се извършва с помощта на релаксация на физическото тяло, която помага да се подготвите за навлизане във вашето подсъзнание, където ще можете да осмислите събитията, чувствата, взаимовръзките и отделните ситуации, които сте преживели в миналите си животи. Вие разполагате с изобилие от информация, свързана с опита от миналите ви съществувания – и тази информация се съдържа в душата ви. Процесът на регресия към минали животи просто отваря входа към душата и улеснява изплуването на спомените.

Тъй като с помощта на регресията имате възможност да навлезете във вашата духовна памет, скрита в подсъзнанието ви, можете да получите информация и отговори на важни за вас настоящи проблеми и да усетите връзката между настоящи чувства и изживявания и събития, случили се в минали превъплъщения. Регресията към минали животи ви дава информация и разбиране за опита, който сте преживели, и емоциите, които сте изпитали, като по този начин ви помага да осъзнаете вашата карма, която пренасяте и в настоящия си живот.

По време на регресията имате възможност да хармонизирате кармата си и да излекувате болезнени събития или чувства от миналото, а също така бихте могли и да разрешите или излекувате минали взаимоотношения. Енергиите на миналите и настоящите събития и емоции са преплетени и затова ще можете да видите и да усетите как постигате баланс и изцеление и в сегашния си живот.

Вашата душа помни всичко, което ви се е случило през предишните ви съществувания. Мнозина от моите клиенти, преди да се подложат на регресия, се съмняват дали ще бъдат в състояние да си припомнят епизоди от минали животи. Искам да ви уверя: всеки може да си припомни своите предишни животи. Информацията, която изплува от вашето минало, има пряко отношение към случващото се с вас в този живот и е от изключително значение за вашето духовно израстване.

Съществуват обаче и четири препятствия, които могат да ви попречат да отключите спомените си. Ако просто се забавлявате с процеса на припомняне на минал живот, без всъщност да имате намерение да навлезете в смисъла на случилото се, вие се натъквате на първото препятствие. Можете да го преодолеете, само ако искрено желаете да изследвате миналото. Второто препятствие може да произтече от съмнението ви дали изобщо сте способни да си припомните минали превъплъщения. Това също е преодолимо, ако засилите увереността си в своята способност да си спомняте събития и изживявания от минал живот. Просто трябва да разчупите ограниченията на съзнанието си, които пречат на пътуването ви през миналите животи. Третото препятствие може да се предизвика от вашето извънредно нетърпение или прекалено усърдни опити. Паметта от миналото обикновено изплува спокойно и с лекота.

Четвъртото препятствие се отнася към случаите, когато е налице сериозна душевна травма, получена през предишен живот. Може да имате чувството, че ви се е случило нещо наистина лошо и да изпитвате страх да узнаете какво е то – подобни ситуации могат подсъзнателно да попречат на мъчителния факт от миналото да излезе на повърхността на спомените. Има два начина да преодолеете подобна ситуация. Първият е да си дадете сметка, че душата ви иска да осъзнаете съответното събитие или чувство, което би подпомогнало духовното ви израстване. Впрочем, винаги е добре да се знае какво наистина се е случило и защо се е случило. Душата ви може да представи тази информация по различен начин – много често чрез символи и сънища, чрез които ви помага по-лесно да решите проблема. Друг начин да се преборите със страха е като използвате техниката с бялата светлина – това ще бъде разяснено по-подробно в Глава 6.

Много и най-разнообразни са начините, по които информацията от минали животи излиза на повърхността – всичко зависи от индивида. Това може да се осъществи изключително драматично и емоционално, напълно лишавайки ви от възможността да осъзнаете смисъла на събитията, сякаш сте пряк участник в самата сцена, където преживявате всичко наново. Но вашите спомени от минали превъплъщения могат да се разкрият и по спокоен и приятен начин, все едно, че сънувате или гледате филм. Също така можете да преживеете и комбинация между двата начина, оставайки емоционално безпристрастни, докато се потапяте в събитията от миналото. Но можете да имате абсолютно ясно съзнание за случилото се преди, без да виждате или усещате самите сцени. Всичко зависи от това с какво сте се нагърбили в настоящия живот и по какъв начин спомените от минали животи и свързаните с тях усещания засягат сегашните преживявания. Спомените от минали животи навлизат в съзнанието ви от дълбините на вашето подсъзнание, което е много по-знаещо и мъдро.

По време на регресията към минали животи ще бъдете в състояние на дълбока релаксация. Това ще улесни информацията, идваща от миналото – а тя е важна за вас, тъй като е пряко свързана с епизоди от сегашния ви живот, било то някаква емоционална травма, трудна връзка или важен аспект на познанието, което ви помага да достигнете определена цел в настоящето или пък стимулира израстването на вашата душа. По този начин ще разберете причината да следвате определен път в този живот.

Навлизането в сферата на подсъзнанието, за да достигнете до спомените си от предишни животи, не е сложно – този процес е разяснен подробно в Глава 4. От вас се иска да се отпуснете физически, да успокоите съзнанието си за известно време, за да отворите подсъзнанието си и вътрешната си духовна осъзнатост. Така стигаме до хипнозата.

Хипнозата е своеобразен подход към подсъзнанието, чрез който индивидът става възприемчив към външни внушения, водещи към отключване на спомени от минали животи. Това е сугестивен метод за физическо отпускане на тялото и отваряне на подсъзнанието и на вродената способност за визуализация – претворяване на думите в ментални образи. Когато човек чува дадена дума, неговото подсъзнание автоматично и моментално я свързва с определена картина и съответно – с определени усещания.

Хипнозата е била използвана от дълбока древност, въпреки че и досега за нея няма точна дефиниция. Все пак най-доброто възможно описание на хипнозата е релаксирано състояние на съзнанието с разширен капацитет за възприятия; състояние на дълбока релаксация, успокояваща тялото, умиротворяваща съзнанието и отваряща подсъзнанието чрез умело подбрани позитивни внушения.

Думата произлиза от hypnos, гръцката дума за сън. Но тук има известно противоречие: когато е под хипноза, човек съвсем не е в състояние на сън. Докато той изглежда заспал, тъй като очите му са затворени и е напълно отпуснат, всъщност е много по-бодър, отколкото в будно състояние. Единствената допирна точка между хипнозата и съня е, че когато човек е в състояние на хипноза, той е в пряк контакт с подсъзнанието си – по същия начин, както е в контакт с него и по време на сън. Разликата е в това, че в състояние на хипноза той има абсолютно ясна представа за всичко, което вижда и усеща, при това остава с напълно адекватни реакции.

Хипнозата и автохипнозата са идентични. Всички видове хипноза са и автохипноза, доколкото и при двата случая се следват определени напътствия, било на хипнотерапевта, било собствените; при това вие решавате дали и до каква степен да се подчините или да не се подчините на подадените внушения. Единствената разлика се състои в това кой прави внушенията: хипнотерапевтът или вие. Най-важното, което трябва да имате предвид, е, че и в двата случая процесът зависи от вас.

Когато сами извършвате регресията към предишни животи, трябва да се съобразите с няколко неща, най-важните от които са да определите настроението си по време на пътуването и начина, по който ще реагирате на внушенията. Трябва да се вслушвате в чувствата си така, както се вслушвате в думите. Обръщайте внимание на всички нюанси в поведението си спрямо напътствията и внушенията. Вашето подсъзнание приема нещата лично и работи на емоционално ниво. То не се интересува от излишните думи в изреченията и възприема само позитивните думи и фрази, които привличат най-живите и примамливи образи и картини; то се интересува от думи, които подтикват към действие или събуждат чувства. Подсъзнанието автоматично пренебрегва думи, които са маловажни и не дават възможност да бъдат представени във въображението (например такива са определителните членове).

Прочетете следното изречение, после си затворете очите и си го повторете: Малкото момиче си играеше с кученцето. Умът ви ще чуе само думите: малко момиче, играе и кученце. Той ще отвърне на чувствата, които тези думи предизвикват. Ще нарисува детайлна картина на момиченце, играещо с куче. Ще покаже лицето на момичето – най-вероятно усмихнато, и ще предаде неговите чувства и на вас. Ще можете да усетите радостта му. Ще видите също така и сцената, в която детето играе с кученцето. Какво друго ви показва това изречение и какви други емоции извежда на преден план в съзнанието ви?

На подсъзнателно ниво вашият ум работи с асоциации, както вече най-вероятно сте се досетили от примера с малкото момиче. Когато сте възприели това изречение в ума си, най-вероятно е изплувал спомен от детството ви, в който вие играете с куче; а може би умът ви ви е насочил към сцена с момиче, играещо с куче, която някога сте видели. По същия начин подсъзнанието ви извежда на преден план някои от спомените ви от минали животи, асоциирайки ги с подобни картини или случки.

Можем да използваме примера с малкото момиче, за да покажем и други начини, по които реагирате на думите. Малкото момиче видя голямо куче. Това изречение е неутрално и ви оставя донякъде безразлични, нали? В него няма много емоция, нито пък действие. Най-вероятно в ума ви се е появил образът на някакво голямо куче, извлечен от представата (спомена) ви за начина, по който изглежда едно голямо куче, примерно разхождащо се навън. Ако обаче си представите кучето от гледната точка на момичето, в ума ви ще се появи неговата идея за кучето. А може дори да усетите чувствата му, докато то гледа кучето, и да прочетете мислите му.

Ако добавите няколко описателни думи към изречението, вашите емоции и възприятия също се включват в процеса. Малкото момиче беше нападнато от голямо зло куче. Обзалагам се, че ще видите кръвта и ще почувствате страха на момиченцето, докато гледате как кучето я напада. Може би ще поискате да помогнете, вероятно ще усетите цялата атмосфера на сцената и ще поискате, в случай, че е невъзможно да го спасите от кучето, то поне вие да застанете на негово място. Чувствате страха на детето, усещате захапката на кучето. Или пък си представяте сцена, в която голямото куче седи мирно в ограден двор и в един момент се опитва да прескочи оградата. И ако някога наистина сте били свидетел на подобна сцена, то най-вероятно ще почувствате как стомахът ви се свива...

А ето и друго изречение: Малкото момиче се гушна в голямото пухкаво куче. Сега може би си представяте сцена, в която малкото момиченце се е загубило в снежната пустош на зимата, а наоколо припада мрак – и вътрешно сте благодарни на кучето, че е там с детето и го топли. Вероятно дори искате да организирате издирването на момиченцето. По същия начин реагирате и на емоциите и събитията от предишните ви животи, чрез думи или внушения, които или чувате от друг човек, или подавате сами на себе си, а също и чрез чувствата, които предизвикват думите и образите в ума ви.

Вашите чувства играят важна роля в процеса на осъзнаване на спомените от предишен живот. Подсъзнанието ви чете, изобразява и реагира на истинските ви чувства; чувствата ви са по-силни от думите. Подсъзнанието ви разпознава и разчита намеренията ви, както и думите, които чувате или които казвате на себе си. Ако се почувствате дори и леко дискомфортно от думите, които чувате, и от картините, които те предизвикват в ума ви, или пък чувствата ви не съвпадат с думите, които чувате, вашето подсъзнание ще реагира на емоциите ви, а не на думите.

Вярата в самите себе си, в способността ви да отключите спомените, е пряко свързана с начина, по който спомените ще изплуват на повърхността и как ще възприемете информацията, съдържаща се в тях…

За автора

Глория Чедуик е изключително плодотворен автор: написала е 29 книги, повечето от които са свързани с проблемите на Новата епоха. Част от заглавията са се превърнали в бестселъри. Любимите й теми са медитацията и прераждането, разкриването и изследването на събития и емоции от минали животи. Автор е и на две ръководства за писане на книги, както и на няколко готварски книги.

Метафори върху баналното или за кухнята-кутия на Пандора

За спектакъла
 “Двама на вечеря за двама”

на Театър BDNC – Ирландия

Кухнята, както и любовта, изисква неопетнено платно

 и романтична душа...

Всеки мъж мечтае да отстрани белотата

 и да достигне до женското тяло –

 бялата покривка или тънката риза –

все едно.

Мари Руане

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Да приготвиш вечеря е като да завършиш ритуал, да я изядеш - драма. Спектакълът “Двама на вечеря за двама” на Театър BDNC – Ирландия и ансамбъл за съвременна музика Concorde, изследва ужаса и насладата в ограниченото пространство на кухнята и времето на една вечеря. Кухнята-кутия на Пандора, в която е затворена загадката на близостта, но в която не остава надеждата. Постановката е участвала почти във всички значими театрални фестивали в Европа както и на Балканите.

Баналното притежава удивителен метафоричен заряд. Пространствата на ежедневието са колкото измерение на досадата и скуката на рутината, толкова и топография на насладите на повседневното и проблясъците на неповторимото.

Представлението е смешение между класически театрални похвати диалог и драматургична основа с физически театър, пантомима, звуков пърформанс и jam session. Диалогът е минимализиран, опростен и дефункционализиран. Репликите не изясняват нищо, те са бариера за драматичното действие, което връхлита и се проявява чрез пластиката на тялото, колизията е физически осъществена, драмата е дори не в самото действие, а в контекстуалното му осъществяване - рязането на салата е ултиматум, вкусването на ягодите съблазняване и предизвикателство, сервирането стратегия и съперничество, вдигането на масата - раздяла. Физическото действието е разгърнато в две посоки: уподобяване на обичайното и кинетична хипертрофия, което отговаря и на пародийно-ироничните ефекти и цялостното внушение за крушение.

Рут Лахан и Карл Куин в сцена от спектакъла

Мъж и жена в кухнята, тя се прибира от пазар с хартиени пликове покупки. Приготвяйки храната те разкриват своите взаимоотношения и душевни рани в ритъма на менюто студена супа – гаспачо, топло ризото с кълцано месо и гъби с бяло вино и десерт какаов кейк. “Двама на вечеря за двама” е виртуозна физическо-акустична “пиеса –вариация”, композирана, по сюитен принцип, в три части: предястие – основно и десерт. Действията на двамата актьори Рут Лахан и Карл Куин, са непрекъснато звуково илюстрирани, разтълкувани или емоционално изразени от кларинета на Бърни Балф и гласа на Тине Вербеке по оригиналната музика на Джейн О`Лиъри. Двете музикантки свирят и сякаш се разпяват в продължителни гамонастроики на гласа и инструмента още докато влиза публиката, от тук и тези серии натрупващи се и разпадащи се звуци се гради и акустичното решение в спектакъла. Гласът и инструментът си съперничат, използват се и натурални звуци и ефекти. Композиторският стил на О`Лиъри е свързване на сериални с минималични похвати, импровизация и звукова ономатопея.

Рут Лахан 

Художественият ефект от сдвояването на живо на движение и звук като пресичане, илюстриране и взаимонапластяване, подсилва вътрешната “театралност” и акцентира на игровостта и драматичната ирония. Постановката на Кирон Тейлър разчита на физическата колизия, която отприщва тътена на психологически взривове. Режисурата му е динамична с добре ритмизиран мизансцен, построен във вериги от няколко кулминации, чиито поанти са бързи движенчески съприкосновения или паузи-застивания. Пластическите решения са прости органични и остроумни.

Ограничено, от камерната сгъстеност, движението следва една свободна пластическа линия, която претълкува обичайната телодинамика и непрекъснато отскача в стилови хипертрофии и ярки патетични кинетични състояния и телесни конфигурации, които плавно се завръщат в рамката на тялото сред вещите на кухнята, които допреди миг то е завихрило около себе си и е очертало с тях напрежението на емоциите. Особено сполучливи са редуванията на по-слабо динамични с по-напрегнато пластични моменти. Сервирането и приготвянето на гаспачото и бульона за ризотото, “работата” с хладните оръжия, тореадорските подканания с ратановите салфетници, пасирането, наливането на кейка движенията са ту пародийно предопределени, ту метафорично ориентирани. Ако при смесвано на яйцата и какаото за кейка и при ризотото има съгласие между Него и Нея - белят лука и “ридаят” над него, бъркат поредно, докосват се с нежност, флиртуват свещенодействайки край котлона и заиграни с капака и аромата на тигана. Ако той реже праза, а тя червения лук в хармония само след миг съперничеството надделява след разкритието на сълзите – тяхната дълбока ранимост и осъзнаването на емоционалната зависимост между двамата - той бързо накълцва нейния лук, оставен твърде наедро, а тя ядосана гневно хрупа чипс. Конфликт - звукът от целофанен шум и хрупане на препържените люспи кулминира в писък – тя си разваля апетита преди вечеря!!! – той й отнема пликчето, тя му подхвърля гневно десетина пликчета, от големия целофанен сак, жонглират, накрая той пука едно – напрежението е взривено, въздишка.

Спектакълът непрекъснато настоява и чрез звуковата и чрез пластическата лексика да бъде “разбиран” и четен в два едновременни плана - единят от конкретиката на реалността към по-дълбок психологически мащаб на съвременната невроза и отчуждение от една страна, а от друга в един метафоричен безкраен хоризонт, който разгръща баналното до всемирното, чрез неговата специфична универсална и енергия и метафорична напрегнатост, която говори за обикновеното и изключителното в един и същи акт. Бита, обязаностите на домакинството срещат, сплотяват, но изнервят и разделят. Равновесието бавно се разрушава при приготвянето на студената супа – гаспачо от сурови домати, краставици, сметана и магданоз. Белите купи се превръщат ту в гърдите й, ту в очите й, а доматите му са ту сърцето, ту опулените втрещени зеници, кълцането на зеленчуците е полесражение му ножове и ножица. Тя го кастрира – докато бели краставицата, тя го ранява в уязвимото място, смазва сърцето му кървящ домат. Тя не се нуждае от помощ - от него, силна и независима, а той не успявайки да се грижи за нея не може да открие собствените си черти.

 Карл Куин

Те враждуват и макар че телета им са близо, са далече един от друг, ласките неизменно завършват в съперничества, милувките са прикрития на удари. На масата полагат не само храната, но и себе си, те буквално се изяждат, той я превръща в чучело, а тя непрекъснато го залива с потоци безсмислени брътвежи и го унижава, плюе в чинията и лицето му, докато не го принуждава да се скрие треперещ, уплашен и слаб в шкафа. Дори от разпрата, забравен кейкът изгаря, и сладостта е прегоряла и горчива. Ритъмът на храната и нейното приготвяне е ритъм на враждите и съвмесността, на сближаванията и опозициите между двамата, пререканията и пресечните точки във вкусовите предпочитания. И тъй на финала се разделят - тя почиства трохите и завинаги затваря вратата на кухнята и сърцето си.

Близостта е невъзможна, и дали въобще е вероятно приближаването на един човек към друг, самотата и отчуждеността, егоизмът и гордостта, са по-силни от нагона на плътта и необходимостта да се обича; да се сподели живота, да се с-родиш духовно и плътски, да се единяваш чрез “храната” духовна и материална, която утолява и утешава самотата и скръбта, която осмисля човешката участ. Това е болезненият въпрос на спектакъла и центъра на тази вихрушка от кинетични демаскирания на вътрешния живот на мъжа и жената заключени в кутията на Пандора. Те трябва да направят своя избор - да намерят надежда или да освободят всичкото зло и да привидят и в надеждата най-голямата жестокост на безгрижните божества – жадни за забава, в тази екзистенциална игра-ирония на взаимоотношения. Защото те започват всичко с надеждата да споделят да утолят, да възродят живота и обичта си - тя купувайки, той помагайки й да готви.

Кухнята-кутия и погледа-забава навътре, усетът за отстояние е сценографски подчертан от пространственото разпределение – ефектен контраст му дяловете на сцената. В ляво типична кухня от плот, ред шкафове отгоре и отдолу, мивка и маса в бледо синьо и бежово с ярка по електрически безмилостна светлина и в дясно музикантките качени на столове с високи крака в тъмно синьо. Кухнята е колко пространство на баналността, на най-обичайното, толкова и на мистично преобразяване на всекидневното възкресение на духа и тялото. Кухнята показана тук като самотна кутия, убежище, но и участ за мъжа и жената, пази някаква тайна, тя отделя, затваря, скрива и съхранява от света онова интимно ценно и крехко, но и опасно нещо, залегнало в основата на живота - любовта и омразата. Кухнята-кутия, е прозрачна за погледа, чрез нейната метафора битието става по-обяснимо, дом убежище от безграничността и стихийната непредвидимост, което закриля, но и което се превръща в наказание, в безлюбовна присъда.

Ограниченото пространство кухнята – свещен кът за оживотворяване сега води до задушаване. Пандора не е надникнала, тя е в кутията и изход няма, злото е сред нея, край нея, в самата нея. Любопитството да се живее, любовта като най-същностното битийно приключение и риск, начало на всяка истинска биография и история, тук е разкрита като невъзможност и крах, чиято неотменимост кара героите да се отвращават един от друг, да се домогват до вика стаил се в привидното им щастие, да се качат на масата и да крещят. Невъзможната близост и неспособността за любов, поради гордост и егоизъм, чиито последствия са неврозите и самотата – ето оголената драматична нишка на вечерята за двама, ето предизвестеният изход на спектакъла - самотата. Разбира се, тази отворена констатация е и най-слабото решение в спектакъла, което ограбва “битовата” му фриволност и иронична лекота и го полага в постмодерния културен шаблон на невротичното отчаяние и не-трагичното, на художествено баналното и семантично безпътното, защото зад истинската трагедия винаги има едно осъществяване на ново състояние, през разбрано-надмогната вина. Това въобще е проблем на постмодерното изкуство, в което трагичното е невъзможно, въпреки трогателното. То не познава перспективата на безкрайността – ефекта на трагичното, а работи единствено с ефекта на вътрешната статиката и абсурдната динамика на не-случването. Не-трагичното е хоризонтално грубо посочване на духовната ситуация на времето без осъзнаване и алтернатива.

И в спектакъла на Кирон Тейлър проблемът за вината не е разрешен. Вината е констатирана, но и двамата остават невинни, те са просто неспособни на етическо битие, те са отвъд доброто и злото - деца, които се раняват, но не могат да поемат отговорността на любовта. Шаблонът е в контрираното достигане до неразрешимостта на ситуацията, в леко достъпния извод, който някак обезценява и обезцветява цялата стремителна задъханост на представлението, неговата виртуозна вариативност с метафоричните знаци, актьорско вдъхновение и техническа безпогрешност. Защото “Двама на вечеря за двама” е наистина прекрасно доказателство за възможностите и естетическия потенциал на физическия театър и опитът му да обособи някаква специфична художествена изразност, която да се превърне в актуална рефлексия на епохата след смъртта на изкуствата “post mortem artеs”, във времето на естетика без етика, на трогателно без трагично. Въпреки че почти през цялото време публиката избухва във смях, общото настроение на спектакъла не е радостно, комичното е прикритие за безнадеждността, мимикрия на невъзможния катарзис.

От друга страна спектакълът поставя и проблема за способността на типичния словесен театър, да се домогва до същинския парадокс на съвременното битие и още повече на способността на думите да заговарят същността и да я излъчват в актуалния сценичен контекст. Физическият театър отработва психическата реалност в тъканта на самото тялото, колизиите през единствената наличност – плътта, разбирайки психо-соматичнато единство като разкодиране чрез движение. Тялото на духа, движенията са следствия от вътрешни състояния и те могат по-добре да говорят за това, отколкото думите. Духовната несъвместимост има чисто физически параметри – постановката търси в движението онази искра неконтролируема емоция, която подсказва цялата натрупана история.

Сякаш етическата индиферентност на човека, отсъствието на ценности, подготвили и неспособността за любов, довели отношенията мъж-жена да съществуват само на консумативно равнище, са и причина за отказа от словесност. Словото е някакъв предпоставен етос, думите са отношение и оценка, още с произнасянето си. Загубата на валидност при комуникацията, с което не случайно се заиграва спектакъла, които оставя думите да бъдат единствено повърхности и огледала за неразбирането и не сближаването, търси тялото като единственото основание на реалността. Защото човекът днес е доведен до състояние да се съмнява дали изобщо съществува, и ако не беше тежестта на собственото му тяло, той не би се разпознавал. Тялото е трезвост в пълното екзистенциално безумие, в което е захвърлен.

Мъжът и жената от спектакъла са деца неприсвоили своя свят, инфантилни и затова лишени от отговорност пред собствената си същност. Но Любовта се случва само в аспекта на отговорност и грижа, а не на съперничество, борба за надмощие и егоистична вражда. Затова и храната е призована като полифонична метафора, която ще отгърне истината за това как мъжът и жената се разкъсват в тясната кухня-кутия на собствения си свят и каква ситуация на безпътност обитава днес личността. Баналното спасява света и човека, защото е близко до същността, а изкуството знае как да покаже небичайната сила на обичайното.

Носталгия по бъдещето

100 изложби. Афиши от архива на галерията
Нов проект на галерия Credo Bonum

 

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Афишът е някаква форма на спомен, освен на покана, известяване и съблазняване.

В новия си проект галеристите от Сredo Bonum (бивша галерия СИбанк ) обръщат поглед към тази вечно актуална - полезна, дразнеща или дори понякога досадна градска медия, която в крайна сметка се оказва и някаква очевидна натрапчива, но изпълнена с безкрайна енергия за живот форма не само на съпътстващо изкуство, но и на свободно творчество със собствена експресивна мощ.

Любопитството идва от факта, че настоящата експозиция е посветена на плакати, оповестяващи само изложби, състояли се в галерията и създадени като лице колкото на своите автори, толкова и на художествените търсения и идентичност на самото галерийно пространство, превърнало се в общ топос - дом за толкова различни художествени идеи, темпераменти и ментални насоки.

Проектът е носталгичен и елегантен чрез 100 подбрани от съхранените в архива плакати кураторите нареждат парченцата от музайката на художествената историята на галерията от основаването й досега. Поводът за мъдрата и хитроумна равносметка, разбира се е красотата на кръглото число от 100 изложби, което бележи и поврата в изложбената политика на пространството като част от фондация Credo Bonum.

Галерията за тези близо 8 години и 100 изложби от своето съществувание успешно смогва да съвмести духа на времето от пъвото десетилетие на ХХI -ви век, търсенията и емоциите на съвременника, на твореца. В цялата последователност от самостоятелни, групови изложби, кураторски проекти, конкурси, ретроспекции и юбилеи, частни и музейни колекции с течение на времето галерията привлича редица известни, интересни, млади и утвърдени автори, разви широк кръг от приятели и почитатели.

Този проект е колкото носталгия, толкова и обещание за нови посоки, нова съдба и откриване на нови образи на художественото.

Музика на образа

Ди Ди Бриджуотър

“ДЖАЗ В ГАЛЕРИЯТА”
Фотоизложба в Музейна Галерия
за Модерно Изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Възможно ли е музиката да се въплъти в образ, възможно ли е образът да зазвучи да запази експресията на музикалното откровение. Колкото и нямо да и е избражението погледът може да разчете в него нешо от мелодията, да я разгадае въпреки отсъствието й. Там е работата, че очите са сетиво следотърсач, сетиво разгадаващо незримата тайна чрез видимостта – парадокс, в който е скрита цялото могъщество на изобразителните изкуства и в частност на фотографията. Покрай почти безчетните жанрови отрасли на това толкова важно и модерно изкуство -пейзаж, портрет, документ, репортаж, мемоар, любителски експромпт и т. н. съществуват и сложни смесени форми, каквито са сценичните репортажни снимки. Те са колкото документални, толкова и художестени изяви на фотографското майсторство.

Маркус Милър

Новата експозиция в Музейната Галерия за Модерно Изкуство е посветена на тайната на образа, доловил мелодията в лика, разливането на музиката в етера, трепета на акустиката, унесла души, лица, тела и инструменти... Фотоизложбата „Джаз в галерията“ ( 18-31 юли) е втората изява част от програмата „Месец на фотографията 2011“, организиран от Българска фотографска академия. През обективите на небезивестните фотографи и страстни меломани - Евгени Димитров, Миро Златев и Стефан Марков се представя не само виртуозното майсторство и съвремените тенденции в сценичната документалистика, но образа и лицата на самото изкуство на джаза и някои от емблематичните му творчески фигури.

Глен Ферис

Джазът е не просто музикален стил – той е нещо повече особена форма на мислене и творене – ето защо отдавна вече съществува стилово преливане на елементи и структури от джаза не просто в класическата или популярна музика, но и в изящната словесност, поезията и белетристиката, в областта на танца и дори в живописта и фотографията. но какво значи да снимаш джаз, да сътворяваш фотоси изпълнени с джаз дух. Има ли джаз фото стил?! Именно на тези въпроси, макар и не пряко, дават отговор творбите на тримата български фотографа, посветени на лицата на световни джаз музиканти, гостували на българските сцени в последните 20-сет години.

Джеймс Браун

Евгени Димитров се увлича по джаза някъде в началото на 90-те години на миналия век и започва да снима едни от най-големите световни изпълнители, изявявали се на гастроли у нас. По-късно, когато създава агенция БУЛФОТО, се оказва, че колегите му Миро Златев и Стефан Марков споделят огромното му музикално любопитство, апетит за свободно наслаждение и дързък художествен ентусиазъм. Тримата са подбрали да покажат от почти неизчерпаемия си архив около 20-тина великолепни фотоса, запечатали артистичното майсторство на музиканти като Бети Картър, Еди Харис, Ал Жиро, Маркъс Милър, Джордж Бенсън и даже фънк-легендата Джеймс Браун. Как обаче обективът превръща акустиката в образ, как ликът зазвучава?

Гениалният волнодумник и любител на парадоксите Оскар Уайлд на едно място твърди, че е повърхностно да се съди за нещата по тяхната външност, но който не го прави е погубен - „Само повърхностните хора не съдят по външността. Мистерията на света е видимото, а не невидимото”. Защото нещо съществено от вътрешния човек, от неговия неизповедим живот, просветва, проблясва в лика, в фигурата му и би било проява на твърдоглавие, ако изкуството, а и интелигентният не бдят за това мигновено откровение. Фотогрофията като изкуство на мига, на щастливата случайност и разбулващата видимост, на упорството и паметта – се е посветила на преследването и залавянето на откровенията мигове, на парадоксалната заедност на вътрешно и външно, на съотгласите и хармонията между наглед противоречащите си начала.

Били Кобъм

Джаз стила във фотографията се отличава най-вече с широкото поле на изява на артистичността, разчупена композиция, динамични преходи между плановете, ефектни емфази, акцентуване в разработката на детайла, ярка дори невъздържана колористика или черно бяла изчистеност, кинетична чувствителност, тематично богатство. В изложбата ударението попада върху сугестивността на лицеизраза, умението да се улови мига, обобщаващ емоционалното състояние, онази така характерна за джаз музиката лекота, изобретателна фриволност и почти неописуема радост от звуковото доволство.

Бренда Бойкин



Джаз снимката е колкото залавяне на пика, на онзи учудващо откровен миг, в който музиката сякаш е разцъфтяла в тялото, обзела е лика и го е озарила със своята магия както е във великолепните фотосите посветени на двете диви магнетичната Ди Ди Бриджуотър или стихийната Бренда Бойкин или на неистовия, наелектизиращ Джеимс Браун; толкова и съредоточено взиране изследване-издирване на душевната дълбочина и вглъбеност както е при шеметния саксофонис Ед Харис или енигматичния тромпетист Ранди Брекър. Или пък някакво залавяне на неочакваното, на характера ей тъй през случайното както е при прелюбопитния портрет на големия виртуоз на барабаните Били Кобъм, който лъчезарно се усмихва на нахлуваща нова мелодия или пък знаменития Ал Ди Меола, наслаждаващ се на изящното отзвучаване на достигнат акорд или по детски невинната Даян Шур, искрено трогната и зарадвана от топлия прием на публиката...

Даян Шур

Ал Ди Меола

Силата на фотографското майсторство изва от деликатността на погледа, от умението му да долови достойнството на личността, в която се взира и да го покаже в мига, способен да се разгърне в цяла история, в дълбок разказ да истината на характера, на творческата жажда.

Ед Харис

Лица, доловени в миговете на откровеност, на емоционална голота, разкрили живота на музиката отвътре в духа, музиката, която винаги е някаква радост, откровение, наслада, но и утеха, мъдрост, откровение за болката са истински и искрени портрети на човешката същност, на копнежа по щастие и свобода. Портрети на изкуството да споделяш щастието, да споделяш времето, красотата на миговете, защото така ни е писано да откриваме смисъла, да се натъкваме на него през болките и през случайността, но да го утвърждаваме и да му се наслаждаваме и постигаме в близостта на щасливото споделяне – което всъщност е и най-дълбокото определение за усилието на всяко изкуство – на музиката, на джаза или фотографията.

Подробности за авторите

Евгени Димитров е професионален фоторепортер и управител на фотографска агенция “Булфото”. Негови снимки са на първите страници на повечето български вестници и списания, както и в уеб пространството. Част от кадрите в архива на агенцията се публикуват в европейски и американски медии. Евгени Димитров е в журито на престижния фотоконкурс “БГпресфото” и организатор на множество визуални проекти – изложбата на моста зад НДК - “Златна Тракия”, “20 години по-късно” - посветена на демократичните промени, фото-експедицията “Преоткрий България” и други.

Миро Златев се присъединява към екипа на БУЛФОТО от създаването на агенцията, като оставя родния Бургас, за да покори националните медии. Името му често се среща под снимки, станали водеща новина от всички области на живота. В изключително натоварената си програма той се стреми да не пропуска концерт, за да попие със слух и зрение красотата на музиката.

Стефан Марков е фотограф и меломан с над 30 годишен стаж. Първият джазов концерт, който снима е през 1977г. е Вторият джаз преглед в София като фотолюбител. Не е имал възможност да стартира от първия, защото е бил затворен за публика. Стефан е част от БУЛФОТО от 2006г. и е неизменен спътник на най-добрите музикални събития на българската сцена.

Ал Жиро