Постигната музика, отсъстващ театър

Outlet съблазни

за премиерата на едноактната опера "Алеко" 

от Сергей Рахманинов

и балета "Шехерезада" 

от Николай Римски-Корскаков

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Ако целта на „обществото на спектакъла” /Ги Дебор/ е да се създаде привидно развита личност, която обаче да бъде вцепенена от зрелището и по този начин подчинена и неутрализирана, парализирана в шаблона и не способна за съпротива и протест, то изкуството като акт на духовна свобода е реакция тъкмо срещу това полезно и продуктивно мисловно хипнотизиране. Премиерите обаче в Софийската опера на ранната едноактна опера „Алеко” от Рахманинов и балета по Римски-Корсаков „Шехерезада” сякаш отново подчертават само неспособността и на самите творци да преживяват своето право на вътрешна независимост и еманципация.

Рахманив със свой портрет

Вечерта бе едновременно музикално пиршество и нелепо сценично решение. Пиршество заради впечатляващата работа на диригента Емил Табаков, под чиято палка оркестърът просто се преобрази и доказа старата истина, че няма слаб оркестър, а просто безхарактерни диригенти. Недоумение заради демодираните outlet постановъчни решения, които дори възпрепятстват спомена за красотата на музикалната виртуозност. Учудва ме и това колко зле ценим оперния нюх на г-н Табаков. Защото ако нещо вопиющо липсва по нашите музикални ширини са големите стилисти. А очевидно Емил Табаков е такъв – артист с изключителен вкус и усет за изискванията на жанровете, спецификата на музикалния текст от една страна, а от друга на самите музиканти, с които работи. „Турандот” от преди почти година, под неговата палка постигна особен внушителен, дори масивен звук, на места разтърсващо монументален, докато другаде копнежен, безплътен и изпълнен с някаква непостижима носталгия - емблематичен прочит на Пучини, който не може да бъде забравен лесно. Докато тук в „Алеко” звукът е съвсем друг - ясен, звънък, но и напевно безграничен. Табаков отлично разбира сложния характер на музиката на Рахманинов и нейната специфика - въпреки очевидната красота и багреност, дебнещото усещането за трагическа обреченост, за фатуум, който е заложен в самата страсттост на човека. Метежното и неудръжимото са олицетворени от непрестанните динамични контрасти.

Сцена от операта "Алеко" в постановка на Вера Петрова

Особено красиво откроени от Табаков в симфоничното изображение на бурята, което започва още от флейтовото тремоло, за да се разрази със страховита повсеместност. През цялото време оркестърът е стегнат, динамичен и успешно въплъщава пластично-експресивената мисъл на Табаков. Адекватното партьорство със солистите също е конструктивно съществено. Самата текстура на тази едноактна опера е нетрадиционно. Ариите и хоровете са потопени в един обемен симфоничен поток, пее се, не за да се води действието, а напротив, за да се онагледи страстта и изрази тя в конкретиката на гласовата плът, да се подчертае и онагледи. Всъщност цялата драма и разказ са осъществени от оркесътъра и, в сравнително не големия обем на операта, симфоничното развитие сякаш превалира. Но тези номера не са интермедии, а дълбоки психограми на основните герои на техните души - преди и след страстта, акустичен вариант на пейзажа и обгръщащия хората космос - ту спокоен, ту тревожен, ту в унисон с техните преживявания, ту в пълно противоречие. Контрастите, които търси младият Рахманинов и между глас и оркестър, са проведени и между отделните гласове. Страстта на Алеко е напълно различна от тази на Младия циганин или на Земфира. Страстта влече вина, тя отключва екстремумите, а прекомерността й деформира както любовта, така и човешкото, страстта е ту безплътна, ту тежка като нощта.

Земфира - Цветана Бандаловска, Млад Циганин -Август Амонов 

и Алеко- Юлиян Константинов 

Земфира на Цветана Бандаловска е жена, която открива едно неочаквано лице, тя е майка и жена. На премиерната вечер Бандаловска бе в чудесно вокално състояние. Гласът й - чист, изящен и звънлив,се справя стабилно с предизвикателните височни, но разкрива и едно рядко пианисимо, което успява да олицетвори в миг емоционалната полифоничност на нейната любов. Тя е и майка, но и млада и страстна жена, има гореща кръв и решимост, но едновременно с това отстоява обичта си, защото това е единственият начин да съхрани душевната си чистота и невинност. Бандаловска успява да внуши тъкмо това и гласът й е прекрасен инструмент на тази решимост, едновременно деликатен, но и самоотвержен. Приятната изненадата на нейната интерпретация покори още по-силно в големия монолог изпят сякаш на един дъх с прекрасно легато. Гостът - руският тенор Август Амонов има великолепно вокално присъствие и музикалност. Неговият топъл лиричен тенор е много подходящ за партията - млад, подвижен и красив глас. Амонов е уверен в ракурса на своето тълкувание на музикалния текст – за него Младият циганин не е съблазнител, а човек, който следва зова на сърцето си и откликва на стихията на обзелото го чувство, затова и се долавя известна носталгичност в прочита.

Радостина Николаева

В последна сметка Младият циганин на Амонов се превръща в невинна жертва на егоизма на Алеко, който рухва не толкова заради своята ревност, не толкова заради обидата и огорчението, колкото заради поругания си авторитет и неспособността да осъзнае, че любовта е абсолютното поле на свободата, където принудата и силата са напълно безсмислени. За съжаление Алеко на Юлиан Константинов не е внушителен образ на страстта, ревността и мъстта. Гласът му просто не смогна да покрие целия този емоционален диапазон. Вече от няколко години Константинов не е в блестящата форма, в която го помним от времето на невероятните му партии в Набуко, Дон Карлос и дори Дон Жуан. С неудобство трябва да отбележа цялостната темброва сухота на гласа му, глухотата на низините и още по безцветните височини, които при това са атакувани с напрежение. Не зная къде е обемът и мощта на този глас, къде е филигранността на фразата и най-вече къде е онова така впечатляващо разнообразие от акустични оттенъци, които бяха така присъщи на марката Константинов. Много е жалко, когато любим изпълнител си позволява толкова лъкатушещо сценично превъплъщение. Хоровите партии са изградени с вещина от Виолета Димитрова, а на финала гласовете звучат обемно с реквиемна отсянка на една пречистена и просветлена тъга.

Кризата с оперните режисьори по нашите оперни сцени не е от вчера, нито от днес. Преди години се канеха понякога чуждестранни постановчици с различно художествено чувство, от това което явно нашите оперни режисьори, независимо от възрастта си, си предават сякаш „генетично” – първосигнално, повърхностно и банално; или пък се възлагаха спектакли на театрални режисьори. Но това са си все временни решения. Днес сякаш кризата е в своя пик – доказват го всички постановки от няколко години. А тази само затвърждава изводите. Постановката на Вера Петрова е с претенции за авангардност, но всъщност е по чирачески непохватна, елементарно предсказуема и напълно еклектична. Декорът – а това е голямото режисьорско внушение – се състои от мултимедийна проекция, два подвижни скосени подиума и полу-прозрачни плъзгащи се плоскости. Усещането за немотивираност, насипност и еклектичност се засилва от безсмислената конкретност, обяснителност и стилова нелепост на мултимидийните образи, дело на Даниела Чалъкова – интериор на фабрика, пейзажи, някакви абстрактни рисунки. Груби вметки, отвличащи вниманието, неспособни да изградят собствено внушение, а камо ли втори, диалогичен и/или контрастен „вътрешен” разказ. Сцените са с необоснован и случаен мизансцен. Разиграването на Алеко като скулптор, който вае и първо убива творението си е толкова зле осъществено, че стои като груба кръпка. Образите са оставени на певците, нищо общо, цялостно или концептуално.

Същото важи и за масовите сцени - хорът е статичен от ляво и никъде другаде, или с такива психограмно съществени моменти като бурята, онагледени само със светкавици и празна сцена. Пластиката и танците на хореографа Светлин Ивелинов, който по начало има чувство и вкус, тук също са не по-малко произволни. Балерините са колхознички в грозни гащеризони в бяло с кинема на старици. Да не обсъждаме колко музика е неосъществена и невъпълътена, оставена просто „концертно” да прозвучи, но не и да се реализира като сценично събитие, да се разкрие в своя динамично-драматичен смисъл. И усещането за несъстоял се празник се дължи тъкмо на нелепата сценична реалност.

Сцена от "Шехерезада"

Балетът „Шехеразада”, който отново е приказка за страстта, ревността и мъстта, от своя стана също се състои като outlet съблазън на извехтяла естетика. Грозната като материя и колористика, тромава и напълно нетанцувална костюмография на Марина Иванова, прави движенията и телата да изглеждат сковани и тромави, а пропорциите неравновесни. Декорът е отново плексигласов, но не е най-големия недостатък. Хореографската инвенция на Мая Шопова е издържана в стила на ранния неокласицизъм, но всъщност е не съвсем успешна реплика на Фокиновата гънещата се в съблазнителност пластика и на овалите и ориенталската причудливост, привнесена в класическата петпозиционна лексика. Но като цяло липсва генерална мисъл, около която да се структурира цялото. Усещането за отминалост на естетическото чувство е толкова очевидно в буквализма и илюстративността на подхода, че разказът дори не се състои като приказка, а като битова латино драма, без обобщение, без духовна „поука”. Само преди две-три години продукция на Холмарк, показва как приказките на Шехерезада, без да се опорочи ни най-малко приказното, могат да изглеждат напълно актуални в синхрон с психологическия дискурс на фрустрацията, пола, политиката, лудостта и играта-слово-изкуство лечение.

Дарина Бедева - Шехерезада, Йордан Кръстев - Шахрияр

Тук просто се затъва в обяснителност. Образите са еднопланови и скучни. Изпълнението и подбора на премиерния състав също. Единственото изключение е Дарина Бедева като Шехерезада, която успява с характерната интелигентност и пределна чувствителност на своя танц, да превъплъти сложното отношение между страх-любов-живот-смърт. Ръцете й са леки и безкрайно елегантни, ориенталската извивка на позицията на тялото, осъществена с хашна е деликатна и с вкус. Докато маниера на красиволиката, но твърде тежка и неповратлива на сцената Сара-Нора Кръстева, прекрачваше мярата на места. Разбира се, това й се случва най-вече, защото няма текст, с който да уплътни сценичното си присъствие. Йордан Кръстев пък просто не притежава нужната енергия да изгради образа на излъгания, гневен, отмъстителен, но и наранен и пределно чувствителен Шахриар. Той също е неубедителен най-напред чисто технически с нисък скок, дебалансиран пирует и трудни поддръжки, както и в тълкувателно актьорски аспект. Георги Аспарухов, макар и да танцува с желание, като Роб в експлозиите на скоковете и завъртанията си е твърде рязък и линията на движението му е по-скоро спортна, отколкото балетна.

От премиерната вечер станаха пределно ясни проблемите в трупата. Разклатения некординиран кордебалет, неуверен солистичен екип и обща техническа несигурност. В балета техниката трябва да не се забелязва, а мъчителността на всяка поддръжка разваля дори и най-красивия хореографски текст. За мен си оставя необясним изборът на Шопова за премиерен състав – недопустимо е да се пренебрегват хората, които могат – а те са все по-малко, в името на онези, които просто са на разположение. Къде е непостижимият в линията си Трифон Митев, къде е вдъхновения млад Никола Хаджитанев, къде е артистът Росен Канев, който би бил великолепен Шахриар, или Мариана Крънчева, която би могла да се справи повече от добросъвестно с партията на Зобейда, като допринесе с характерната ефирност и артистичност на присъствието си?! Но част от силата на един хореограф е и способността му да намира артистите, които да излъчат идеите му.

Портрет на Николай Римски-Корсаков от Иля Репин

Иска ми се обаче да привествам не само съвестната работа на маестро Табаков, който сякаш ни убеди, че все още може музиката да се ражда по нашите сцени в адекватен вид, но и да отбележа чудесното цигулково соло на Теодора Христова. За мен е жалко неравновесието по нашите сцени, когато музиката е постигната, то тогава отсъства театъра или обратното. Ние трябва да се научим да ценим работата на способния и да превърнем изкуството в пространство на нов морал и чистота, където успява можещият и достойният, а не онзи, който е удобен. Защото ще дойде момент, когато можещите ще отсъстват и няма да има кой да посочи приказната очевидност на истината: „Кралят е гол!”. Истината за нашите натрапчиви и нелепи outlet стилистики и естетики, корумпиращи не друго, а самата свобода на духа.

* Статията е публикувана във вестник КУРТУРА - Брой 7 (2534), 20 февруари 2009
* Илюстрацията в началото на теста е Сцена от "Садко" картина на И. Репин