Окровение на докосването или оголената красота

Концерт на Торд Густавсен Ансамбъл

на 6-тия Джаzz+ фестивал

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Днес човекът като че ли е изгубил сетивата си за чудото на тишината и екстаза. Музиката винаги е била средство за изобретяване и изостряне на емоционалната сетивност, изкуство да се долавя трепета на вътрешно неизповедимото. Страхът от тишината и екстаза довеждат съвремения слушател до ужас и пълна непоносимост към техните откровения и стил. Музиката на Торд Густавсен без всякакъв смут се обръща към този забравен език, търсейки тази смушаваща „оголена красота” /по собствените му думи/.

Музика на пределните тишини, смълчаването, лаконизма и търсения и постиганат екстаз на самозабравата; музика на надеждата, че съществуват места на вътрешен мир и упоителна хармония, която не преследва фриволната наслада, а открива сладостта на вътрешната почти мистична утеха, която е заслужена със смирение и с надмогната болка и самота. Насладата се създава от мъдростта на доволството да не бягаш от истината за своето отвъд илюзията на заблудите и неизбежността...

Квартетът на спечелилия слава като „най-нежен” пианист, норвежецът Торд Густавсен, представя в зала България новия албум “Restored Returned”. Концертът се превърна в едно от най-значимите музикални събития, защото демонстрира не само безупречна ансамблова техника, но и дълбока, полифонична музикална мисъл, създваща неочаквана, оригинална визия за джазовото изкуство.

Макар очевидно авагрдна и дори елитарна, разработвайки в джаз аспект редица търсения на минимализма, тази звукова естетика превръща лаконизма и простотата в свои стилистични откровения. Не на последно място тази музика по никакъв начин не е некомуникативна или пост-човешка, а напротив представя завръщане към мелодичността, към човешката мяра, многообразието и неизчерпаемия разгул на акустичната колористика.

Концерът започва от тихи едва долови трепети, създадени от пианото, по-късно се включва с дълго зъдържан тон-въздишка тенор-саксофона отново в пиано, докато отекне в сфумато екота от ударните, върху който се инкрустира ритъма в баса. Густавсен свири с изключителна деликатност и особено рафинирано чувство за тишина и акцент със спецификата на едно великолепно, присъщо на големите майстори, туше. Техниката му е забележителна именно със способността да открива особени тембри на тоновете, да ги обагря и да ги превръща в просторни акустични сфери да им придава финно нюансирна динамика.

Акцентите се постигат през мекотата и плавността, в благородството на едно нетипично звуково сфумато – така трудни за природата на клавишния звук, който изтръгва гласа чрез удар. Тук звукът се създава сякаш чрез погалване, отеква по-скоро като милувка, изливане и отпускане, а настроението придобиващо пейзажно-пространствена унесетост въсъщност е резултат на тези близки по същност отделни тонове, които са оставени да оттичт дълго и да се наслагват в паметта в сложни взаимодействия доловени почти през спомена за отзвучаващо и звучащо.

Стилът на ансамбъла има неповторима оригиналност, поради отстояването на тази всеобща сфумато акустика на полутоновете. Не по-малко деликатно и проникновено музицира Йарле Веспестад на ударните, от които също така без насилие се изтръгват дълбоки кадифени и тъмни пусации, а ефектите са неочаквани, но постигнати единствено чрез особения начин на докосване до пъвърхността на чинелите и берабаните с четки или палки. Сублимността е защитена и от двата различни гласа на възторжения висок теноров инструмент и много плътния баритонов саксофон на Торе Брунборг, който с еднаква вещна съдава едва доловими придихания, дълго извисяващи се тонове или широко разстилащи се пеещи гласове, които умее да построява в драматични наративи от ярки контрасти на светли или здрачни градации.

Соло пиесата, сътворена единствено от строгия лаконизъм на пицикато техника от контрабаса на Матс Ейлертсен изненадва със своята виртуозност и емоционална сугестивност, на моменти басистът докосва струните по начина, по който се свири на китара или създава особени ефекти, въздействащи като натрупващ се ритъм-игра, създаден от трепет и ехо. Симбиозата между четиримата е напълно естествена, ансамбълът съществува като едно акустично същество, което непрестанно трансформира лицата си в различни гласове.

Силно емоционалната пиеса "Still There, Been There, Tears Transforming", този път в аранжимент за саксофон, е придобила чудновата акустика, превърнала се в духовна анагогия, която сякаш започва с плахо прошепната молитва, лутане през скръбта и самотата, тържествуващо осенение, блаженство, за да потъне на финала отново в едва доловими акустични трептения с усещането за някаква утешена болка и овъзмездено отчаяние. Пластиката на пиесата не е някакво бягство в копнежа, а дълбоко преживяване на пребиваването тук, на смиреното съгласие със съдбата.

Изобщо структурите на почти всички пиеси са класически и до известна степен еднотипни, като основно вниманието е насочено към нюанса, към тембъра и емоционалната отсянка, до такава степен, че една мелодия в собствената си реприза се преобразява не толкова чрез обновяване на мотива, колкото чрез неговото преакцентиране или темброва модулация. Гласовете на отделните инструменти сътворяват от своите диалози съвършен сговор, изслушват се, за да поемат мотива, продължават го, допълват го, преобразяват го, но винаги в някаква хармонична пулсация, която прави от мелодията жива пулсация в широко разливащи се меандри, приливно-отливни движения, следващи сложни динамики – от едва доловими придихания, до могъщи тласъци, светли върхове или сподавена в паузи –възторзи нежност.

Някои пиеси са реакции на блусови и дори спиричуъл и госпъл-структури, cool или модален джаз. Характерната пулсация не е само основа, а стилова дефиниция, разбиране за дъха, пулса на сърцето или просто преоткриване на човешката мяра, която структурно може да се съчетае с елементи на чисто класическа основа - френски импресионизъм, неокласически похвати или да се отпусне във волността и медитативността на мистично безгрижната фрий-импровизация.

Густавсен всъщност търси красотата на мелодичната линия и именно нейната изящност и пластика сътворяват от музиката му в неочаквано за съвремеността откоровение когато повечето от търсенията са основани на ярки външни ефекти, ритмическа изумителност, бравурни структури и бляскави обрати. Няма нищо външнно - мелодичността се разбира в логиката на диханието и естествения пулс. Насладата идва от това така особено модерато, което постига една по-скоро забравена сладост от спокойствието, възвръщащо чувството за достойнство и смисъл на човешкия живот.

Дори когато мелодиите са накъсани от дисонантни моменти от внезапни смущаващи придихания, а определено има вкус към експерименти и в тази посока, те не нарушават хармонията на цялото, а напротив допълнително я подчертават. Подобно на течащ срещу камък ручей, водата се нагъва, заобикаля го, но това само допълва акустичното богаство. Декострукциите на основния напев скоро се пеобразяват в пулсациите на баса и дълбоките отгласи-ехо в ударните. Бисовете бяха два – незаписани мелодии. Първата - ритмична, чаровно игрива, палаво оптимистична, посветена на пламеника на Торд, а другата елегантна протяжна мелодия настиена, дори мистична, която пианистът посвещава на София.

Музиката пази истината за онова откровение – светът не е няма вселена, а откликва на начина, по който се докосваме до него, защото собственото ни битие е ехо на една извънмерна и непостижима за слуха мелодия. Именно това откровение на докосвенето е прозрението на забележителната музика, сътворена от квартета на тихия северен чудак Торд Густавсен.






 

* Снимките от концерта в София в рамките на София Джаzz+ 2010, Зала България са на автора Петър Пламенов