LAPIDARIUM

Между изгрева и залеза

2012-01-30T13:30:00.009+02:00

Български хайку поети

отличени в Световна класация

на най-добрите хайку творци

Петър ПЛАМЕНОВ

Независимо на какъв език се твори хайку поезията е жанр на живия дъх, на задъханото прозрение на мига, на осъзнатото сега. Именно затова и творци от четирите краища на света всяка година се срещат на различни места, за да обменят вдъхновение, опит и да споделят общата си страст към лаконичното изкуство на хайку поезията. Този древен японски жанр отдавна се е превърнал в поле на всеобщи художествени търсения. Хайку поезията сякаш приучава светивата да преоткриват света, да забелязва в обикновеното изключителното, да дочува съзвучието, което пронизва мирозданието и свързва в едно неимоверно малкото с неизмеримо голямото.

Откровението на истината доловена ей тъй, между случайното, споделено с искрената наивност на детското опознаване на законите на съществуването и мъдростта на състраданието са в основата на философията на хайку майсторството. Именно свежестта на споделеното, искреността и непосредствеността на преживяването се превръщат в специфики на хайку стиха, онази искреност, която Сергей Рахманинов определя като „Най-голямото качество на всяко изкуство е неговата искреност.“

Юбилейно издание на сръбския вестник "Хайку Новине" e посветен на хайку поезията и големите международни хайку срещи между 2009-2011, с главен редактор видния хайку поет Драган Ристич. В това юбилейно издание са публикувани и най-добрите хайку твоби за годината, според Международния хайку конкурс „Хайку по света” 2011 към Световната хайку асоцияция, под председателството на Джим Кейшън и Димитър Анакиев /Литва/. В него са участвали поети от САЩ, Франция, Германия, Русия, Италия, Хърватия, Албания, Литва, Украина и България.

В селекцията на отличените като най-успешни хайку творби четем имената на Дмитрий Кудря, Александър Белийх, Наталия Седенкова, Александър Кудряшов, Наталия Леви – Русия; Джурджа Вукелич-Роджич, Ядран Залокар, Борис Назански – Хърватия; Омила - Цвета Джагарова, Александра Ивойлова, Петър Пламенов, Петър Чухов – България; Инго Цезаре, Сижи Леуандовски, Бети Фичтл, Клаудия Брефелд, Матиас Мала – Германия; Дитмар Тучнер – Австрия; Жан Антонини, Жорж Фрайденкрафт – Франция; Роберт Уилсън, Бил Уолак, Йозеф Спенс, Кати Кембърлин – САЩ; Артурас Шилакас, Алис Билбиериус, Витаутас Думчиус – Литва, Клирим Мука Италия-Албания; Мариус Челару – Румъния и Сергей Курбатов - Украина.

Отличените автори са представени със своите едно или две хайку произведения на свободна тема, които спазват основните принципи на хайку майсторството, но носят в себе си и характерния национален темперамент и представят своеобразието на различните хайку школи по света. Юбилейно издание на Хайку Новине публикува творбите в оригинал и в превод на сръбски.

Ето и няколко от отличените хайку стихове и автори:

сведени погледи
трамваят
трепери с тайни

пълнолуние
върху детския перчем
рибена люспа

Омила - Цвета Джагарова

стоя пред своето
магично огледало
навсякъде безкрайност

Александра Ивойлова

зло куче
умилква се
на всеки

щурци в гората
от тях ли
зрачът трепти

Петър Пламенов

мъглива утрин
никой не вижда
падащото листо

задушница -
отварям черния чадър
на баща ми

Петър Чухов

кристален въздух
почти зънти
студеното небе

Дмитрий Кудря - Русия

зимна нощ
даже старата луна
скрила се е на топло

Александър Кудряшов - Русия

цвете в огледалото
цвете в огредалото
някоя друга есен

Жан Антонини - Франция

пълно е небето
няма място за снега
и на перваза

Сергей Курбатов - Украина
нейните гърди
се удивляват
на големината на дланите ми

протяга се градушка
от един тътен на светкавица
до друг

Бил Уолък - САЩ

долавям
дъх на цветове
нищо повече

Робърт Д. Уилсън - САЩ

Превод на стиховете: Петър ПЛАМЕНОВ

Бутафория на смисъла

2012-01-27T13:33:00.002+02:00

Ива Николова като Инес в "Зоро" Дж. Камерън

за премиерата на мюзикъла „Зоро”

по музика на Gipsy Kings,

адаптирана от Джон Камерън

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Изуството използва апарата на своята бутафория, правдиво наподобявайки, придавайки действителност на нереални неща и предмети, то се стреми да постигне откровение за истината на човешкото битие, за законите на взаимодействието човек-мироздание. Лъже откровено, за да намери достоверното, употребява фалшивото, за да оголи същността и постигне смисъла като очевидност. Последната премиера на Държавен музикален и балетен център (Музикален театър „Стефан Македонски”) мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, напротив използва реалността на телата и гласовете само, за да засили безсмислието на сценичната бутафория и за пореден път да напомни колко напразно е осъществяването на изкуство у нас. Изкуство, което не ползва никого - нито артисти, нито публика, но може би обслужва добре нечии джобове.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Кризата в Музикалния театър не е нито от днес нито от вчера, тя продължава вече близо 15-тина години и се задълбочава от сезон на сезон - веднъж заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почек на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са Европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, които носи аурата на Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентостта или безидейността са основните виновници е трудно да се каже, но при всички положения от далечното дирексторсване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постанвки на „Хубавета Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в който блесна звездата на Цветелина Василева и с заразително артистичния Арон Аронов, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното твърде лакътушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временият директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на прогресивния, сега експерт в Министертвото на Културата, режисьор на несполучливи мюзикъли на театрани сцени Борис Панкин, който напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск” в една инстинуция, днес вече почти две години театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник, една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Ясно ни е, че с пари може всичко, но майсторлъкът, голямото екзистенциално предизвикателство, не само на артистите, но и на българите въобще, е не само да се оцелява, но да се твори истинско изкуство да се живее в духовна свобода, въпреки очевидността на безхаберието, конюктурата и вечната криза. Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета единственото което изпитвам, вече години наред, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и омерзено изкуство и не на последно място към жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила.

Ива Николова, Христо Сарафов и Лъчезар Лъчезаров

Защо ни е толкова трудно да назоваваме нещата с истинските им имена и да признеем не само житейското си, но и духовно поражение. Наистина изглежда е необходима Хераклова сила, за да се назоват-разобличат и изчистят Авгиевите обори. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и тове не е далеч от истината), че трябва да поставя повече мюзикъли и дай сега да правим мюзикъл след мюзикъл и да каним кой ли не да попее на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. А Оперетата е храм на особен вид музика бравурната, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, провокативна, великолепна и многопластва като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. Защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла като самия Гершуин, Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнсеин?! Риторическите въпроси са безкрайни.

Весела Делчева

Културното корабокрушение у нас не само е факт, но сега се молим сред оцелелите все пак да има повостроители. Очевидно неграмотността, дебелащитината, шуробаджанащината, безпардоността, губостта и твърдоглавието са чертите не само на политическото ни управление, но и оглавяващите културните ни институции, ръсещи безотговорни недомислици, заради които се случват жестоки последствия. Рибата се вмирисва от главата. След като се разрушиха всички големи извънстолични оркестри (разбирай без Софийска филхармония и Националното радио), създадоха се парадоксални, логично нефункциониращи, структури като Оперно-симфонични оркестри, затвориха се малките оркестри, съкратиха се щатовете на окестрите, хоровете и балетите към оперите и Оперетата, си е съмсем в реда на нещата всеобщото рухване на художественото ниво и завръщането към аматьорската силистика на първопроходците...

Румен Григоров като Рамон

Духовната парализа у нас е повсеместна във всички сектори на културата. Въпреки това, редно е в качество си на публика, да настояваме за художествена грамотност, почтеност, а защо не и за откривателство и постижения. Докога е честно и справедливо творците за неуспехите си и нелепостта на проявите да се извиняват външни причини?! И ако за културния процес един живот е миг, то едно-две десетилетия за твореца и за седящия в креслото на салона човек е много повече. Редно е, и в това е смисълът на прозрачната публичост, демократичността, плурализма – позабравено вече понятие, и най-вече за вътрешната свобода, да се изисва отговорност от онези, които се къпят в светлината на веобщото внимание били те политици, директори на театри или артисти.

Ива Николова като Инес

Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовият си успех. Миналата година нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда” тази на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на ориганала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, и са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органичност. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репероар в Оперетата от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки”, „Иисус”, той ще е осъществен все по един и същ начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи на оригинала или се го съпреживели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи и прекрасни зрелища „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.

Весела Делчева и Ива Николова

Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път, негов е миналогодишният „Иисус...” не залага на никакъв втори плън или конфликт, а търси евтините фекти като прелитане с въже тип терзан и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и сутуации, безсрамно копира шабони без дори да се помъчи да ги интерпетира. Въпреки многотията на събития и образи действието тече вяло и не радко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего иРумен Григоров като Рамон

„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008 вече няколко години е касов хит в и Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинаций за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички шаблони на жанра големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н, но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, незатормозяващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон, с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, касиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. Същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно и разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет в слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява докато се танцува или се прелита и ако той притежава силна харизма ще успее, ако ли не - патията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.

Лъчезар Лазаров, Ива Николова и Ивелина Балтаджиева

Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркетъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. Когато това престава след двайсетина минути от началото солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балтаджиева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява и на бездруго не чак толкова виртуозно написаните фортисими в патията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание е също толкова неравен е и като актьорско присъствие тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро.

Ива Николова

Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николова като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, за съжаление не може актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии или Кармен. Въпреки това именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и надявам се един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие.

Весела Делчева

Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непресанно самонаблюдаващо се поведение в, и без това елементарните актьорски задачи, с избора на търде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните си постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.

Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца бутана от сценичен работник, църква от свещници и чевена драперия– познати от вскеи спектакъл, без значение какво ще се гледа винаги всичко е напрено така в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство тежко песъчкливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.

Лъчезар Лъчезаров и Христо Сарафов

Костюмогфията дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламеко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието, дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено-върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Балетния състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки, че се състои от школувани класически балерини качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и за съжаление не успява да въплъти прекраните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани в стил от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Едва когато на сцената танцува самата Алексиева се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда неприсъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламеко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихина страст, че спира дъха -големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.

Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите е слажен рисков занаят, който изисква мислене, че лесносмилаемото не е толкова лесно за напава. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на Българската Култура и Държава – всичко се прави наужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовин,а без майстрлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава е съжалението за пропиляното на вятъра – за изкуството наужким, за живота науким, за смисъла наужким.

Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 3 (2665), 27 януари 2012
Фотосите,използвани като илюстрации са дело на автора Петър Пламенов

Лицето - откровение за съдбата

2012-01-25T16:04:00.006+02:00

Изложба с непознатите портрети

на Ангел Панайотов

в Галерия Алма Матер на СУ "Св. Климент Охридски"

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Портретът е някакъв съсредоточен поглед, който трябва да прозре тайната на един живот, спотаена зад изражението на мига, зад възрастта и непонятността на лика. Защото лицето е вечна загадка, а човешкото око търси лицето, омагьосва се от откритостта, която дава път към скритото. Погледът търси в лика откровение за съдбата - онова, което може да бъде разчетено и разпознато от сложния език на самата житейска тъкан. Софийски университет Св. Климент Охридски и Галерия Алма Матер осъществяват ретроспективна изложба с портрети от големия и за съжаление все още не добре познат и оценен български художник Ангел Панайотов (1927 - 2008). Погледът-портрет подсказва, че в лицето е скрита истината не само на отделния човек, разказа за един живот, но за цялото съществуване на всемира.

Художникът е завършил художествената академия на Берлин при професор Клемке през 1966 г. След завършването на образованието си в Германия прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам, Рошток. В България е слабо познат, предимно в средите на специалистите и тази изложба се стреми да популяризира художествените достижения Панайотов. Творческите му изяви са преди всичко в областта на живописта, графиката, илюстрацията и керамиката. Творби на Ангел Панайотов са притежание на Националната художествена галерия, Градската художествена галерия – София, както и на редица частни колекции.

При отриването на експозицията присъстват и близките на художника. Братът на живописеца Вили Панайотов, разказва за семейния произход от дебърски род по бащина линия. Художникът завършва керамично училище, мечтата му е да учи в Художествената академия в София, но спечелва конкурс, благодарение, на който е приет да учи в Германия. Той подчертава в словото си, че художникът е „Човек усвоил съвременните художествени тенденции. Това проличава в една от изложбите, в която изнася лекция за съответствията…“ Съответствията, според Панайотов, отразявали авангардните търсения на съвременните художествени форми, осъществяващи връзки между цвят, тон и благоухание.

Вили Панайотов очертава и интереса на своя брат си към апликациите, колажа и шаблоните. Пребиваването Германия е важен образователен и светогледен период от живота му, но оказва се и по своему дълбоко трагичен, защото именно в меланхолията на тогавашна Германия, крехкият по душа художник е преживял дълбок емоционален и психически срив, от който се изтръгва единствено с помощта на живопистта.

Голямата част от картините на Ангел Панайотов са откупени от колекционери в Германия и се съхраняват и в някои от музеите там без да има, за съжаление, точна характеристика на колекциите или справка от депата на музеите.

Портретите на Панайотов търсят характера на портретуваните лица, целта обаче е погледът-портрет да се долови дълбочината на линчостното откровение и да превърне образа в символ на съдбата. Лицата винаги изразяват едно колкото строго, толкова и скромно вътрешно чувство за достойнство и чисто човешка достотолепност, която не рядко създава ореол на загадъчност и тайнствена магнетичност. Панайотов винаги се възползва от текстурата на материала - акварелните портрети са полу прозрачни, осъществени с леки въздушни и уверени мазки, докато тези в сух пастел, разкриват друг аспект на техническа свобода и непреднамерен артистизъм, постигнат чрез особената сила на осезаемостта на щриха.

От трета страна са маслените платна, където пастьозната техника придава непосредствена плътност на образите и подпомага ефекта на ярките и динамични колористични контрасти. Като цяло палитрата на Панайотов е деликатнта, тембриста с чувствителност към меките светлинни ефекти и естествената гама на дневното зарево - от синьобялата, през бледо розовата, до меко охрените нюанси. Но каквато и да е тоналността на цветова разработка тя винаги е белязана от особено чувство за хармония, въздушност и деликатност.

Портретите са изградени с живо пластично чувство с деликатно отношение към изражението и са издържани в стила на постекспесионистичния реализъм. Портретите на Панайотов разкриват един лиричен свят, населен с вънуващи образи, чието вътрешно съзвучие спотаява деликатна тъга, носталгия и плаха радост от красотата.

Виртуалният космос - прозрачно и непрозрачно

2012-01-12T10:51:00.001+02:00

Специфика

на новите медийни форми

в съвременното на изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Светът става все по-прозрачен, изгубва тялото си веднъж като автентично сетивно преживяване и втори път като ментална предиспозиция, за това разбира се, отговорността се пада преди всичко на новите форми на технологиите, задаващи и нови форми на комуникация и преживяване на световете. Видео-арта, видео ивстелецията, компютърната графика, сътворяват светове, в които буквано се живее. Античните аргонавти, презморски пътешественици са заменени сега от страстните интернавти, тършуващи в безплътните, трансматериални светове на виртуалната вселена. И така в кокво се състои спецификата на виртуалността и как тя се отразява на най-новите форми в изкуството.

Виртуалното съдържа в себе си някакво конкретно отношение към потенциалността, която се разгръща през образи, изображения, вътрешната представа за пространството, способността да се проектира мислено пространство, да се мисли самата възможност. Следователно виртуалното е възможното, проекцията на възможното през образи и изображения, както и самата потенциална енергия, която се натрупва от мислимостта на пространството. Потенциалната енергия разкрива виртуалното, както личи и от самото название , като посисивно, изпълнено със сила и пригодност да поема проекции, което е вече някаква степен на дюнамис, но по-скоро като стаена и потенциална енергия, тук проявеността обаче е просто образ. Силата на виртуалното е в тази възможност и допустимост на проецируемостта, в пригодността да се поема всичко, да бъде канализирана тази статично натрупана енергия, да бъде отприщена посредством образното пре-въ-плъщение и панмимикрична приспособимост и пригодност. Виртуалното е отприщване на някаква присъстваща сила, на някаква статична енергия, която се динамизира в даден изказ-израз. В случая на интернет и медиираността на телата, виртуалността е изражение на тяхната парадоксална природа, която черпи от потенциалната енергия на виртуалното, извличайки ресурс за представимост и действителност.

Празнотата предопределя и подпомага прозрачността, но празнота и прозрачност не съвпадат като термини, отнесени като категориални характеристики спрямо спецификата на безплътните тела. Те се възползват от празнотата и прозрачността конструктивно като по този начин открояват своята етимология на изображения и на образи, но не съвпадат напълно с образната онтология и със чистите дефиниции на образа – безплътното тяло е мутация през-и-в образа. Безплътното тяло не е изображение и не е просто и само функционално активен образ в собственото разбиране на изображението и образа. Изображението е самото превъплъщаване на образа в изобразителното поле, то е по-скоро конструктивния елемент на образа, това е двуизмерността, която прераства в илюзията и уподобяването на триизмерната плътност на образа, онова почти тактилно съотношение на двуизмерността на полето, която проицира през себе си пространствено-дълбочинната разгърнатост на визуалния образ. Под изображение обаче най-вече се мисли самата субстанцията на из-об-раз-яването - рисунъка, живописването, щриха независимо дали образът се образува чрез добавяне към – както е при рисунката и живописването, при отпринтването и печатането върху нямата-гола-бяла “празна и прозрачна” основа на полето; или чрез отнемане на наличното – изстъргване, изрязване, обработване с киселина и т.н., както е при безбройните графически способи за постигане на образ.

Повърхността е празното и прозрачно, то е полето на изобразителната техника, която постига ефекта на образа. Петната, линиите, фигурите и т.н се помества неизменно в границите на изобразителното поле, там разгръщат своята формална текстура, която построява илюзията за пространство. Дори интернет и виртуалното пространство са мислими като поле на изобразителността - на въплъщенията, на образите и тяхното изначално генеративно качество е модуалността спрямо празнотата и прозрачността. Празнота, в която може да се помести цял един свят, да се конструира и прозрачност, която да му бъде медия и канава, основа за разгръщане, за изразяване на съотношение, връзка, субординация, контакт и зависимост.

Етимологията на виртуалното, виртуалното в днешния му смисъл на електронно, цифровизирано, медиирано и интернет обусловено, осъществима през празното и прозрачното, е пряко и континуално свързана с цялостната представа за изобразителното поле и неговото генетично кодово-проективно “виртуално пространство”. Изобразяващият – и всеки човек – притежава способността да “вижда” – да мисли плоското, двуизмерно плоскостното, като дълбочинно да привижда и разгръща двуизмерността като триизмерност и още повече в ситуация на “създаване на образи”, да извлича дълбочина, да я постига и репрезентира, чрез организация на пространството посредством способа на големините, обемите, контакта, рефлексията и колористиката.

Гневът като грация

2011-12-09T10:22:00.001+02:00

In the dust, на 2 Faced Dance Company; Великобритания

В праха,

гостуване на британската танцова формация

2 Faced Dance Company

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Ако днес изявата и търсенето на изящество и елегантност изглежда най-малкото нелепо, тълкува се осъдително, буди едва сдържана ирония и дори нетърпимост, то гневът е успешна художествена, ракламна, а и политическа стратегия. Гневът и грацията създват дълбока вътрешна опозиция, дори когато гневът, в онзи късно античен смисъл, е проява на свобода и съчувствие, защита на уязвеното нравствено съвършенство. Изявата на британската танцова формация 2Faced Dance Company на сцената на Младежки театър, в рамките на проекта Световен театър в София, представен от Британски съвет, разглежда импулса на гнева като подтик за движение, като основа на силовия, атлетичен танц.

Трупа от осем млади мъже, чиито създател е хореографката Тамзин Фицджералд, представя три пиеси, обединени в общо название In the dust (В праха) с обединяващия символ на земната прах. Непрофесионална провинциална формация от Херефорд участва през 2004 на Единбургския фриндж фестивал, успехът я извежда на ново ниво. Днес 2Faced Dance Company провокира с дръзко смесване на културни нива и съчетаване на модерен балет с хип-хоп култура, брейк и фрий стаил от улични танци.

Първата пиеса Subterrania е по хореография на Том Дейл и музика на дръм DJ Shackleton. Визуализация на действителността на едно постапокалиптично общество. В полу здрач анонимни фигури си взаимодействат с агресия, телата натрупват пирамиди, които непрестанно рухват под тежестта на желаещите да достигнат върха. Дейл на практика се опитва да изгради една по-абстрактна кинетична текстура въз основата на брейка. Но въпреки отличната, дори впечатляваща, техническа виртуозност на танцьорите и широкия дипазон от енергични, атлетични и не рядко напълно акробатични движения, кинетичният език е доста еднообразен, тавталогичен, насочен към повърхностни ефекти, които не смогва да обобщи в цялостна по-дълбока идея. Силовите елементи групови заноски, сложни прескоци със засилка, гимнастически превъртания с висока амплитуда във въздуха и т. н. не са инкорпорирани в драматургическото отношение. Дори най-абстрактният танц се нуждае от ясна драматургическа линия – това не е разказ, а взаимодействие, движението е образна колизия, която преполага сугестивно сценично съприкосновение. Тук напротив въпреки естествените за брейка съревнования, уличният танц е преди всичко премерване на силите между двама или няколко противника, надцакване, по-висок и по-сложен залог в спираловидно надиграване и изискване за ясен победител, те са превърнати в хаотични случайни сола на фона на анонимна група, или общо стремително движение, една статична агресия, която не подсказва нито своя източник, нито обекта си, а увисва като екзистенциално умонастроение на младия гневен вечно разочарован, демотивиран и депресиран човек, но не знаещ и неосъзнаващ защо.

Втората пиеса Politicking oath на Фреди Опоку Айде и музикален колаж от скречове върху национални и олимписки химни и семплирани спортни лозунги на Алберто Бернал е забавна и доста по-любопитна, върпеки елементарно илюстративната си основа. Пластическата лексика цитира кинетичните шаблони на олимписките спортове, за да разобличи политическата и спортна суета като маски, прикриващи социалното неравенство и скрития гняв, успешно ретланслиран, трансформиран и канализиран, чрез спортните захласвания и хъса за нищо незначещи победи.

Най-интересна е работата на самата Фицджералд 7.0, вдъхновена от посещението й в Хаити година след земетресението. Всичко е прокрито с прах, чувството на безпомощност предизвиква експлозии от гняв и омраза, но гневът се оказва странен изблик на състрадание, на съчувствие, припомняне на емпатичната гъвкавост на духа, възобновяване на вътрешната грация на нравственото сетиво. Въздействащата музика на Алекс Барановски, включваща електронни шумове, пиано, оркестър с акценти върху щрайха, наситена с кинематографичен привкус (композиторът пише предимно за театър и филми) засилва емоционалната енергия. Тук силовият брейк денс е по-добре идейно уплътен. Заслепени от страданието, докато се движат тъмни силуети ръсят прах, всяко докосване олющва, износва, телата сякаш се разпадат в опустошения свят. Онова, което пробужда е гневното състрадение, незададени въпрос защо?! Светът е рухнал, обществото се е завърнало към атавистичното право на силния, властта е брутално налагане чрез тяло на тяло. И тук гневът се появява като спасение - лично и човешко, като последна защита срещу своеволието, акт на съчуствие към съдбата на другия. Движенческият текст е изпъстрен с красиви и зашеметителни ефекти - въртене на ръка, дръзки сокове с превъртане гръб в гръб, прескоци, построяване на телесни групи, рязка смяна на динамиките, преземяване на ръце, превъртания на торса, отласквания от земя. Стилът на Фицджералд внедрява в брейк шаблона мотиви от съвмения танц, дори контактна импровизация и танц от опора. Въпреки това усещането за самоцелност и необоснованост на формалните находки си остава. И този микроразказ завършва необосновано, не само не постига някакъв извод, но не смогва ясно да постави своето питане, да заяви и оголи проблема – с красотата и дълбочината на нелицемерното защо?!

Младежкият устрем и хъс, впечатляващата виртуозност на танцьорите от 2Faced Dance Company, подсказват широта на творческия ресурс. Пластиката на културния процес е такава - логичното взаимодействие между спонтаността на уличното майсторство до по-рафинираното и задълбочено сценично изкуство и мислене. Защото, ако действителността редополага и показва явленията на принципа и това - и това; и-и, то сцената винаги прави оценка, тя йерархизира, субординира и в последна сметка осъществява, онова което е най-свойствено за човешкото - дава оценка, открива и синтезира смисъл спрямо безгрижното, безотговорно и случайно изливащо се битие.

* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 42 (2660), 09 декември 2011;

Бароково кафе

2011-12-06T10:13:00.003+02:00

The Woman Taking Cofee; Marin Leonard

или за изкуството да се пробужда
тялото и духа

Оркестър Les Ambassadeurs и Ина Кънчева

във фестивала „Изкуството на Барока”

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Парадоксално, но тъкмо епохата на Барока открива кафето като културна мода. Дори Монтен възкликва: „Вълшебна напитка, която събужда тялото и духа!”. Музиката скоро откликва на новостта, предизвиквала горещи страсти. Благоуханните зърна вдъхновили самия Бах, да композира игривата „Кантата за кафето”. Петото издание на „Изкуството на Барока” включва и програма "Кафе Цимерман". Зад ефектното наименование, провокиращо любопитство, се крие и малко известен факт, около който се съставя стилен концерт, прозвучал в Национална опера. Като ръководител на Collegium Musicum, Бах през 1729 е задължен да изнася всяка седмица два концерта в прочутото кафене Цимерман в Лайпциг. Тук се състоят премиерите на знаменитите Концерт за цигулка, струнни и басо континуо в Ла минор, Втората сюита за флейта и струнни в си минор и Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore ( "Tой не познава скръбта").

Дирижира Алексис Косенко (Франция)

Фестивалният оркестър Les Ambassadeurs, съставен от музиканти от България и Европа с диригент Алексис Косенко (Франция), изявил се и като флейст, с участие на сопраното Ина Кънчева, поднасят рядко музикално пиршество. Вечерта се откри с изящната увертюра на Телеман „La Putain” (Леконравната), в чиято музикална тъкан танцовото начало, прераства в емоционална и иронична звукова характеристика на салонното кокетство. Встъплението е стремително и бравурно, във втората част умереното темпо се редува с кратки пъргави интерлюдии. Още тук проличава ясната стиловата коректност, наложена от Косенко, която ще бъде характерна за всички произведения. Търсене на лекота, въздушност и изящност на звука, без преднамерана акцентираност или нарочна експресия.

Зефира Вълова - цигулка

Тази линия особено ярко се открои в изпълнението на Концерт за цигулка и струнни в Ла минор от Бах, където солистка е българката Зефира Вълова. Тя търси мекотата на тона, неговата изповедна и интимна топлота. Ако в първата част Вълова не преследва неизменно виртуозността, а дълбоко осмислената енергия, която е почти тревожна и на тласъци прелива от солиращ интрумент към акомпанимент и обратното, то във втората цигулката й постига онази специфично Бахова копнежност, онази особена съдечна изповедност и покоряваща искреност на молитвено откровение, на което е способна само човешката душа, обладана от страсти, разкаяние, жалост и любов.

Francois Boucher; Morning Coffee

Отличното взаимодействие между оркестър и солист сякаш се проверява тъкмо в тези звукови меандри, в красиво построените бавни акустични линии, във филигранното нюансиране на диалога между различните гласове. Третата светло безгрижна част е превърната в апотеоз на жизнерадостта. Усещането за вслушаност, диалогичност и деликатност се дължат най-вече на скромността на самите изпълнители и диригента и особеното им споделено разбиране за изключителното значение на чистото звуково движение - на пулсациите, преплитането на орнаметалните криви и контраста в тембрите, осмислящи бароковото усещане. След антракта Алексис Косенко се изявява и като майстор на бароковата флейта траверсо, отново в Бахово произведение – Втора сюита в Си минор. Изпълнението на популярни творби е коварно, защото предполагат лесни решения, ефектни и шаблонни тълкувания, наложени от реномирани имена. Косенко очевидно е музикант с характер и отлична интуиция. В интерпретацията му най-важен е диалогът между солиращ инструмент и оркестъра. Основа се на ясната и чувствена танцова темпоритмика, на вътрешната драматургия.

Виртуозността на флейтиста като че ли се разкрива не само от чистия, бляскав и ясен тон, от изкусните глисанди, но и в топия глас на таверсото, в изящните мелодични линии в бавните части с отлично овладян дъх и галеща нежност в сарабандата или пронизваща кристална светлина в полонеза. Като инструменталист Алексис е също толкова целенасочен и скромен като диригент, не търси самоволни ефекти, а напротив силата и стила на майсторството му се дължат на деликатността, на нюансирането и натъкването на специфичната дишаща,свободна и филигранна звучност.

Ина Кънчева - сопрано

Оставих за края приятната изненада от зрелостта и майсторството на сопраното Ина Кънчева. Натъжава фактът, че толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме развитието на българските певци и съдим за достиженията и вкусовете им само по спорадични изяви. Кънчева, изявявала се на сцените в Щутгарт, Арена ди Верона, Хановер, Испания, Франция и САЩ, е изпънител с оформена физиономия. Впечатлява колко леко й се отдава този труден стил и до каква степен е овладяла богатството на вокалните си възможности. Младата певица притежава чист, гъвкав и обемен глас с красив тембър. Представи се с бляскавата, рядко изпълнявана ария на Венера от „Qui piegate, qui posate” из серенадата Il Diamante на Ян Дисмас Зеленка. В изключително виртуозната и изящна ария на чешкият композитор Кънчева разгръща кристалната яснота на своите височини и своя благороден вокален баланс. Гласът е еднакво подвижен както в средния и нисък регистър, така и в опиянителната серия каскади от високи тонове с пищни портаменти. Поразителната красота на музиката е постигната сякаш с непринудена лекота от този пластичен глас, способен на подкупваща деликатност и нежност. Същата самоувереност и стилова адекватност Кънчева демонстрира и в късно присъединената към безспорното Бахово наследство светска Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore. Като бис изпълни голямата ария от Хенделовата опера „Алцина”. В емоционално наситената ария Ина е артистично най-свободна, глъсът е ту напълно отчаян, раздиран от покруса, вцепеняваща самота и отчаяние, ту просветлен от някаъв небесен копнеж...

Nicolas Lancret, A Lady in a Garden Taking Coffee with Some Children, c. 1742

Бароковото изкуство и в частност музиката подсказват нещо, за което днес сякаш губим сетивност – възторгът е себепознание и мигновено откровение за естеството на всемира – великолепно и трагично, подвижно, течащо и вечно изплъзващо се. Музиката не само е сложен емоционален език, а универсален език за интимното и безграничното. Подобни осмислени и защитени концертни провяви като тази подпомагат надеждата, че все още в същността на човека има място за свободата и истината на захласа.

Jan Troost; Scene in a Coffee Shop

Малкото спасение на света

2011-12-02T10:42:00.007+02:00

Hindi Zara; Concert in Sofia

Концерт на френско-мароканската певица

Инди Зара в София

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Светът изглежда полудял от алчоност, суета и жестокост, а музиката притежава все още трезв поглед към същността и помага за малките спасения, за крехките пътища към мъдростта. Изкуството на френско-мароканската певица Инди Зара, препълнила зала 3 на НДК, е далеч от рекламното пустословие, от ненужния блясък, някак скрмно и откровено заговаря за най-важното.

Способността на музиката да спасява духа, да вдъхва надежда и най-вече да указва какво е свобода и разум, срещу безумието на всяка власт и време, сякаш са в центъра на поезията и звуковите находки на младата едва 30 годишна мароканка, която живее в Париж, но пее освен на френски и английски и на родния берберски. В София представя първия си албум „Handmade” от 2010, получил наградата за дебют и за най-добър световен албум за 2011 от “Victoires de la Musique”.

Стилът на композициите на Инди Зара трудно може да бъде дефиниран еднозначно. Любопитно пресерещане от етно берберски, египетски и арабски мотиви с класически джаз, блус, соул, френски шансон и дори рок джаз. Дръзко музикално търсене на стилова и културна толерантост, плод на смалилия се глобален свят, на любопитно, удивително свободно и човеколюбиво въображение, което може да си представи съвсем неочаквана мелодична красота. Те са вдъхновени от шума на мароканските улици, от старинните напеви на майчиният й език амазинг,от арабските молитви, шансона и джаза на петдесетте. Някои от пиесите са крайно аскетични само от глас и китара, други разгръщат няколко мелодични линии с наситена пъстра акустична текстура.

Меланхолните, опалови настроения и изповедността, пленяват с чувствената си динамичност, а бавните протяжни напеви са колкото напоени със скръб, толкова и с някаква съблазнителна нега. Тук китарата не е акомпанимент, а по-скоро партньор, с който пеещият глас разговаря. Други композиции пък са изпълнени с гняв и протест с неудържима статична енергия, която избухва в солата на електронната китара, провокотивно единящи рок и арабски мелодии. Диалогичността, гласовете, които се срещат, звукът като емоционално откровение, звукът като мост - всичко това създава особената атмосфера на музиката на Инди.

Групата й е от пет души, съставена от класическа дръм джаз секция, бонгоси, маракаси, арабско барабанче, тамбурин, вокалистка, бас китара, китара, ту елекрическа, ту акустична, на която свири самата певица. За оригиналната акустична картина допринасят и специфичните гласове на традиционните марокански инструменти бендир bendir берберска мандолина и басовият жануа ganoua. Бендирът притежава крехък треперлив и мек звук, докато жануа създава звуци с особен много тъмен тембър.

Филигранността на вокалното майсторство на Зара, завладява най-вече със зрелостта и богатсвото от нюанси и пастелни тембри. Вокалният й стил продължава линията на жените в джаза на Били Холидей, Едит Пиаф, Ела Фицджералд. Вписва се съвремените търсения на Нора Джоунс и Мелъди Гардо с вкуса си към меко пастелно вокализиране, лишено от непрежение с наситена емоционалност. Характерната приглушеност, чудновати съноподобни състояния са създадени, чрез свойственото й полугласно звукоизвличане, линеарни провиквания и сподавени стонове, чрез нерядко сливане на глас и инструмент и тълкуване на вокала като инструмент, част от солиращия или ансамбъла, особено при спонтанните, чести импровизации. Най-често тя пее със затворени очи, но гласът сякаш непресанно се взира и рисува далечни хоризонти и загадъчни пейзажи.

Дълбока и неизповедима носталгия, копнеж по непостижимата далечина и безпределната шир лъхат от топлия смугъл глас, способен на мечтания, на меланхолна мекота, зовящ към състрадание, любов и милост. Концертът започва с невероятно прочувствената, тиха и изповедна Broken Ones, интровертната носталгична Oursoul, прелива в изпълнената с далечина Fascination, пленява с неочакваната остроумна, съчетала шансон и танго, вече много популярна Beautiful tango. Смелост, импровизаторска стихия и източна екзотика преобразяват така позната The man I love на Джордж и Айра Гершуин.

Танцовият ритъм на Ah Yawa и медитативната съсредоточеност на вокално-инструменталната пиеса Impro Orental са заменени от стремителните Imik Si Mik на берберски и динамичната Kiss and Thrills. Програмата завършва със свежо пъстроцветната и игрива пиеса Stand Up, с която се импровизира и дори се играе с публиката. Stand Up е емблематична с деликатността си, с полудетинската невиност, френска изтънченост, радостното очакване и ласкаво любопитство, което сговаря глас и ансамбъл, прелива от вокал в многозвучието на инструментите...

Макар и да се нуждаем болезнено от спасение, способни ли сме на от него?! Можем ли да спасим повече от миг наслада, от няколко детски спомени?! Музиката на Инди Зара залага всичко на малките спасения чрез музика, чрез магията на мелодиите, които в миг сближават непознати, разкриват най-интимното, помнят чувствата, споделят обичта и не само това споделят самия свят.

* Фотосите в материала са дело на автора Петър ПЛАМЕНОВ и са от концерта в София, Зала 3 НДК на 17. ноември. 2011;

* Статията е публикувана под заглавието "Спасение на света" във в-к КУЛТУРА, - Брой 41 (2659), 02 декември 2011;

Пластовете на света

2011-11-21T11:10:00.003+02:00

Светлин Колев с нова експозиция

в Градска Художествена Галерия Пловдив

ПЕТЪР ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Тайната на образа сякаш се състои във факта, че носи в себе си една надежда. Надежда, че мигът не само не е загубен, но се е превърнал в свят, във всемир, където духът да разположи своите копнежи. Образът разкрива скритото във видимото и зад видимото като показва пластовете на света, не само неговата направа, но и съзвучието на веществата, които го сътворяват. Сякаш тъкмо това се опитва да въплъти живопистта на младия художник Светлин Колев.

В Градска художествена галерия – Пловдив само след няколко дни ще се състои откриването на нова експозиция с живопис на Светлин Колев със скромното название *Живопис*. Колев е роден на 13 март 1979 год. в гр. Пловдив, но още на 9 годишна възраст получава награда от международен конкурс в Унгария за детска рисунка. През 1997 год. завършва СХУ” Цанко Лавренов” със специалност Живопис, а през 2005 год. завършва ПОИИ и Живопис в АМТИИ.

Екпспозицията включва около трийсет маслени платна с конкретни сюжети, интерпретиращи деликатно класическите жанрове на натюрморта и пезйжа както и редица актове и абстрактни композиции. Авторовата идея е изложбата да провокира зрителя да преоткрие красотата на детайла, на незабележимото - както е в сцената с риби на масата, да види неочаквано естетическо преживяване в наглед обичайното, традиционното и ежедневното.

Неочакваният ракурс ще помогне на зрителя възможност да преосмисли своето отношение към заобикалящия го свят. Абстрактните платна експлицират цвета като същностен за живописното търсене.

Картините на Светлин Колев като че ли са в двете крайности или по-скоро класически и близки до реалистичната стилистика или странни съчетания между реализъм и абстрактен експресионизъм и чиста фигурална абстракция. Характерен момент е, че платната на Колев винаги притежават особено специфичен колорит с ярки наситени и плътни цветове.

Свойствена е стремително мъжествената и решителна художествена техника на автора, която представлява пастьозно натрупване, чрез смели, бързи и огрубени махове на четката, постигащи неочаквано смесване и наслагване съпросветване на багрите в пластовете боя върху повърхността на платното. Тази техника придава дактилна сетивност и е невъзможно да бъде възпроизведена без дирекната жестика на четката и шпаклата, разчитащи на свойствените текстури и следи от техническите средства и мануалните пулсации.

2003-2004 - Участия в общи изложби в ДПХ Пловдив.
2004-2005 - Участия в общи изложби в "Червеното Пони" Пловдив.
2007 - Съвместна изложба с Кирил Иванов в "Бовиел" Пловдив.
2008 - Съвместна изложба с Милен Сиромашки в "Балабанова Къща" Пловдив.
2008 - Участие в обща изложба - представяне на гр.Пловдив в Брюксел.
2009 - Съвместна изложба с Д. Шопов, Д. Шатровски, И. Гърдева, Й. Димитров, К. Иванов, В. Димчев, В. Янкова в ГХГ Пловдив.
2009 - Съвместна изложба с Александра Габровска и Димитър Чонов в гр.Пещера.
2010 - Съвместна изложба с Жоана Танасеску в клуб "Мароко" Пловдив.

Член на Дружеството на Пловдивските Художници от 2009 г.

Безбрежната светлина на емоционалната невинност

2011-11-02T15:21:00.003+02:00

За пейзажите на Огнян Георгиев и изложбата му
"Преоткрити брегове"

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В живописните платна на Огнян Георгиев лятото се превръща във вечност. Новата му експозиция в галерия Арт Маркони разкрива един безгрижен, пленителен и красив слънчев крайморски свят. Художникът избира да онаслови изложбата си "Преоткрити брегове", за да подскаже тъканта деликатност на живописното търсене, което очуднява познатото и го разкрива по нов и неповторим начин, защото съхранява уникалния аромат и емоция на красивия миг.

В експозицията преобладават морските пейзажи, а авторът за пореден път показва, че търси близостта с природата и не пропуска да въплъти всяко състояние от нейния сезонен ритъм. Общуването с природата е носталгично, но и изпълващо с надежда. Темите на Георгиев са свързани с морския хоризонт, бреговете, лодките и непристъпните скали. За окото на твореца всеки сезон се отразява по различен начин върху безкрайността на морето и именно тази многоликост е основният източник на вдъхновение.

Диви пусти плажове, устремени към брега пъстроцветни склонове, пенести, гневни разбиващи се вълни, почти нереални розовеещи от залеза пясъчни лагуни ... Откровението на красота говори за безкрайността на душата, способна да откликне на всеки трепет, промяна, защото светът вън и този вътре също са в хармония. Пейзажът е копнежен жанр на споделеност, на необходимостта възторгът от нежно обгръщащата като майка природа, да бъде съхранен.

Въпреки, че стилът на Огнян Георгиев коренспондира с класическия реализъм, съчетаващ импресионистичната чувствителност към цветови нюанс, неговото изкуство е по-скоро поетично и изпълнено с намека на символни обобщения близки до лирическия алегоризъм.

Пейзажът сваля границата между вътрешно и външно, показва дома - екстериора на човешкия живот и като интимно духовно състояние, дълбоко лично преживяване. Жанровата парадоксалност прави от пейзажа деликатно изкуство за безкрайно богатите емоцонални обертонове на нашата сетивност.

Да бъдеш пейзажист във време на постабстрактната живопис и на видеоарта не е проява на краен консерватизъм, а по-скоро желание за разкриване на забравеното естетво на емоционалната невинност, с която всеки човек идва на света и която всеки път отеква при досега с природното съвършенство.

Огнян Георгиев е роден 6.12.1962 г / Никулден/ в гр. Варна макар и да не е завършил художествено училище се изявява като професионален художник вече няколко десетилетия. Експозицията може да бъде видяна във Варненската галерия Арт Маркони до 15 ноември (вторник).

Прозрачното движение

2011-10-29T22:52:00.008+03:00

Sofia Dance Week 2011

Четвърто издание на фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week 2011 (26.09 1.10), организиран от списание1, състояло се в Зала 1 НДК, Софийска опера, Сълза и смях, Музикален и Младежки театър

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Движението открива тялото в истината отвъд тялото. В танца тялото става прозрачно, знак, през който се чете голямата история на съществуването, едно нескрито от привидности откровение чрез движение. Може би това определя смисъла на фестивалните срещи, които натрупват и сблъскват търсения, визии, характери, идеи, безпокойства, стилове, сръчности и вкусове, за да избликне една нова яснота за настоящето, за ситуацията на днешния човек, да се открие нова прозрачност.

Sofia Dance Week 2011, макар и вече утвърден форум с призната културна значимост още по-съществена, защото компенсира многогодишен вакуум, в настоящето си издание бе твърде колеблив като цялостно внушение. Значимостта носи отговорност и напомня, че сега се формира публика и се задават вкусови тенденции. Ето защо селекцията от шест заглавия изненадва не толкова с натрапващата се диспропорция в нивата на поканените трупи, колкото с общата аморфност на представянето, липсата на ясна визия за облика на фестивала, за спецификата на изданието му, за генерална художествена линия. В световен мащаб тенденциите са не само многобройни и хетерогенни, но и предполагат безчет подходи към танцовото. Безидейността на изданието създава усещане за лутане между различните посоки в съвременния танц и за угодничество пред вкуса на по-широката публика, което неминуемо води до спад на качеството, аморфност и безликост. Може би не е излишно да се напомни, че един фестивал може да си позволи стилова, но не и идейна разнопосочност. От друга страна в публиката все още чисто естетическото любопитство, гладът за нови арт ракурси, често се преплита и обърква с желанието за сензация и пикантни зрелища и фестивалът някак се съобразява с колорита на локалната енергия.

Какви са тенденциите, които се долавят чрез представените шест спектакъла?! Танцът и движението се мислят вече не само интимно като акт на себепознание и комуникативно действие, но и мащабно отвъд тялото - мета-персонално и имперсонално. Веднъж по посока на транс хуманното движение на машината или на виртуалната кинетика и биомеханичното, анималистичния импулс като механизъм на самата природата, и втори път в мащаба на долавяне-предаване-ретранслиране на космичната всепулсация, на движението разгръщане на вселенския импулс-всеистория. Хореографията от опора-земя и контактната импровизация продължават да са двете основни насоки на търсенията. Все още са възможни пластически изненади, стига да се преодолеят шаблоните в самия съвременен танц и движението да се изведе до метафорично ниво, чрез промяна на контекста. Тенденцията към фрагментарност, колаж и монтажност, (съвременния танц трудно създава мащабни хореографски платна) израз на резигнираното, лично, субективно и самотно модерно съществуване все по-настойчиво се конкурира с желанието за нови големи обобщения, мислене с размах и съзерцаване на битийната взаимосвързаност, която замества сюжетния разказвателен класически танц, както и чистия формален или психологически танц с нова абстрактно метафорична лексика. Връзката между музика и танц е ранима и превратна – танцът се завръща към драматургията на звука, но търси нови средства електронни и оригинални партитури. Често се танцува на шумове, пулсации – оголва се ритъма. Огледалната взаимност образ-музика-звук сега е стилистичен ефект, а не цел. Пространството се разрешава сценографски, чрез светлина, която се тълкува психологически, емоционално и драматургично. Костюмът е близо до ежедневното и тялото, а голотата (общ топос на човешкото) е драматургично силен акцент, конотация в аранжимента на кинетичното и сценично поведение и все по-далеч от ексхибиционизма и евтината сензация.

В свят, където се отказва да се строят ценностни субординации, а се редополага по принципа на наниз, изкуството на танца продължава да бъде алтернатива – физическа, психическа, но най-вече емоционална – както на безстрастието на пазара, така и на на парираната чувствителност на алиенирания консуматор. Смисълът на културните явления кристализира в способността им да бъдат връзка и взаимодействие. Контрапункт веднъж на грубата буквалност на сетивното, на преклонението пред капитала като единствен остойностител и оценител и втори път на лесната еднозначност на утилитарното мислене и нарцистичния грях на печалбата като основание за съществуване. Тялото с цялата си материалност е синергетично множество, което в акта на танца е повече от тежестта и тъканта. То е движение, но движение постигнато чрез желанието на духа. Движението в танца, единящо време и пространство, дух и материя, въ-плъщава идеята за света като пре-живяване, като о-съществяване на един иначе невъзможен смисъл.

A.S.A., България, хореография на Живко Желязков

Фестивалът се откри със A.S.A., първата копродукция на списание 1 и танцова компания “Дерида денс”. Абревиатурата идва от Average Speed of Answer (средна скорост на отговор) по идея и хореография на Живко Желязков с участието международни и български танцьори, избрани след кастинги в Будапеща, Каунас (Литва) и София. Да, танцьорите от чужбина наистина носят друг привкус, техническа прецизност и цвят, но A. S. A. , заявен като „пътешествие, преминаващо през различни области от живота, разказ за предизвикателствата на прехода от индустриалното към информационното общество”, е по-скоро младежки опит, отколкото спектакъл, заслужаващ фестивална сцена. Хореографският език се колебае между шаблоните на физическия театър и телесната лексиката на земя. Предвидимостта на „драматургията” и несговорената виртуално-визуална среда на Александър Петров и живото изпълнение бързо дотягат.

Сцената е гола, екран и под, отпред четири врати – които неминуемо ще се отворят, неминуемо ще зеят. Пластическата инвенция е далеч от оригиналното в нея ясно се четат цитати от тук и там, но късовете, дори не сработват в общия механизъм на сценичното зрелище, а стоят като механичен сбор. Звуковата среда на Климент Дичев от електронни пулсации също не смогва да уплътни внушенията или да предложи стилова или емоционална рамка. Усещането за упражнение се засилва и от неизравнеността на самите изпълнители някои с отлична техника и добро сценично присъствие, други сякаш още незавършили школници.

Асен Наков в „Тъй рече Заратустра” на Мила Искренова

Съвсем различно е внушението на другото българско присъствие „Тъй рече Заратустра” по Щраус и Ницше на Мила Искренова с балет Арабеск. Тук тревожните въпроси на днешния ден търсят своето екзистенциално разрешение чрез откровението на вътрешния нонконформизъм, който предполага будност както на нравственото, така и на естетическото сетиво. Хореографските търсения на Искренова се стремят към ярки визуални метафори и прекрачват от абстрактния танц в танц-театъра. Актуалният поврат на днешния ден между културата на словото, на писмеността и културата на образа и зрелището, тук са разкрити в аспекта на личния избор, на непрестанната жажда и търсене на нещо повече зад неделикатната острота на натрапената видимост. „Тъй рече Заратустра” е повратна творба за езика на Искренова, творба равносметка и очертава нова любопитна линия в творческата й мисъл.

BIG MOUTH (Израел),

хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви

Неразбираемо в селекцията е присъствието на спектакъла от Израел BIG MOUTH (Голямата уста), хореография и изпълнение на Нив Зайнфелд, Орен Лаор и Керен Леви. Чистият танц тук остъпва на социално ангажираното изкуство, което цели не сложно художествено откритие и пластическа неповторимост, а ясно различима политическа прокламация. Спектакълът за по-малко от час разказва как политическото безумие, въздействащо върху тялото и личността като унифицираща строева дисциплина (звуково илюстрирана с бодра руска катюша), поражда жестоки конфликти и непреодолимо страдание – онагледено от танцьорката Орен, която излиза на аванса и застива в ням крясък, подобно на изобразения от Мунк, който разчеква до безумие устата й, докто звучи някаква масово естерадна мелодия. Безспорно това е кулминацията и тя няма как да не е емоционалано експресивна.

Безумието е преодолимо единствено чрез търсенето на чисто човешка близост и подкрепа. Ако преди вика има само не дотам чисто маршируване по сцената, създадено от устремно ходене и престрояване със завъртане, то след него взаимоността пластически е разрешена като контактна импровизация с някои любопитни преходи и заноски, напомнящи ренесансовия мотив за свалянето от кръста и полагането в гроба.

Тримата обаче са далеч от добрата танцова техника и движенията са видимо нечити и осъществени с големи усилия. Идейният заряд на спектакъла, осъществен по този начин, изглежда по-скоро сухо декларативен, отколкото дълбоко откоровена изповед болезен вопъл за човешката ненавист, нелепа жестокост и необходимостта от подкрепа и обич.

ELEKTRO KIF (Франция), хореография Бланка Ли

Закриването бе задявка с лекия и весел вкус на младежката аудитория, сценичен комплимент към градската субкултура с ELEKTRO KIF (Франция), по хореография на небезизвестната испанка Бланка Ли и музика на Тао Гутиерес. Безгрижно заиграване с уличната култура. В един клас само от момчета бели и черни покрай учебната скука, досадните уроци, младежите си устройват танцови съревнования, които изявяват характера и темперамента им и разведряват учебния процес. В пластическия език са вплетени елементи от хип-хоп и техно танците. Въпреки артистичния заряд и свежестта движенческите открития са малко, а тавталогиите очевидни. Отсъства рефлексивна и стилова дистанция от натурата. По време на спекътъла не се скучае, защото всички изпълнители са млади, артистични и нахъсени да изявят възможно най-добре себе си.

Въпреки че подобни форми имат своето сценично пространство и публика, едва ли могат да заслужат селекция във фестивал, претендиращ да онагледява чрез най-добрите примери търсенията в съвременния танц. Още повече, че наиво натуралистичния подход на Бланка Ли, предполага не само открита масовост, но и лесна смилаемост със смущаваща шаблонност, която по-скоро прикрива под лустрото на забавата, отколкокото да показва причините за възникването и функционирането на ърбан субкултурата.

А тя е по-скоро форма на несъгласие, търсене на алтернатива в един свят на безалтернативни, вън от корпоративния капитал, форми на съществуване и зов за промяна на социалното статукво, отколкото нехайни момчешки перчения.

BACK, Otra Danza, Испания, хореография Асун Ноалес

BACK (Назад) на трупата Otra Danza, Испания е спектакъл за себеоткриването и нарцистичните самозаблуди. Любопитен, не само защото поставя оригинален въпрос и намира негово сценично разрешение, а и защото притежава удивително хомогенен сценичен език. Сценографското решение на Луис Креспо – огледален под и дъно наподобяващо воден поток, кулисните прожектори се виждат – пространството на живота е сцена, място за спектакъл, ориганално допълва общото лирическо художествено внушение на хореографа Асун Ноалес и изящната музиклна партитура на Зоуи Кийтинг, съчетаваща акустично виолончело и елекронни звуци напомнящи пулс, ритъм на капки или присъкърцването на детска люлка.

Спектакълът е по-скоро в традицията и естетиката на контактната импровизация, но художественият ефект се дължи не толкова на иновативност, колкото на драматургична завършеност и вътрешна оправданост на серията от сола, дуети, терцети и групи. Едно голо тяло лежи в ембрионална поза, конвулсии го изтръгват от утехата. Разбити над него се реят парчета огледала, които кръжат в ръцете на неведоми здрачни силуети. Обгърнато от сенки и страх докато опознава света, тялото е незащитено, изложено на свирепите вторачени погледи отвън, то се гърчи в самота и крехкост.

Отраженията са болезнени, защото разобличават греха на самозаблудата, на самовлюбеността и самотата. Изведнъж животът и светът започват, с безбройните му истории, на фона на един неспирен поток, безшумен, създаден само от светлина, на любов, омраза, предателство, подкрепа, вражда и приятелства, на срещи и раздели. Безброй малки истории, които са част от една огромна и неясна в основанията си космическа драматургия, но зависеща от тези дребни колелца, от тези атоми живот-хора. Контактната импровицация тук постига един оригинален ефект – тя не онагледява личностното взаимодействие, а самия поток на битието, който прелива от тяло в тяло.

Движението започва в едного, прелива в друг, за да завърши в трети – неговият смисъл е целият преход, линията му е осъществена от всички тела по пътя на прилива и отлива му. Затова и движенческият език е изграден от Ноалес като пулсации и именно техните събития и трансформации са истинския протагонист в спектакъла. Кинетичният трепет е надпесонален, неоличностен съдбовен, а личността просто съучаства във всемирния битиен вихър. Сякаш всемирът твори безбройните съдби на човеците, за да може сам да погледне към себе си, сам да се осъзнае и да разкрие тайната на собственото си разпростиране.

Финалът e хитроумен – парчетата се събират в огледало, минавайки край него жена хвърля небрежен поглед към отражението и харесва какво вижда там... Историята, започнала с конвулсивното раждане на гордия мъж, завършва при раждащото лоно на жената. Историята започва на ново, защото светът, а и самият всемир са заразени с любопитсвото на погледа, с похотта на гледането и в последна сметка със суетата, пропила самото съществуване. Тъй като всяка саморефлексия е колкото болезнен акт на очуждаване от себе си, на саморазобличение, толкова и акт на съблазън, сладостно самооблъщение и греховно харесване.

SIDEWAYS RAIN (Швейцария) на Compagnie Alias, хореография Гулиерме Ботело

Истиснкото откритие на фестивала, попадение точно в десетката, е спектакълът от Швейцария SIDEWAYS RAIN (Дъжд отстрани) на Compagnie Alias, хореография на бразилеца Гулиерме Ботело. Спектакълът се нарежда сред най-необичайните, оригинални и изящни творения на съвременната хореографска мисъл. Движенчесикият език е минималистичен, пределно семпъл и зареден с огромна креативна и сугестивна мощ. Изчистеността и психологическата проникновеност предизвикват колкото възхита, толкова и изумление. Новаторството на Ботело е в независимостта от схемите и шаблоните на съвременниия танц, които той леко преобръща и подчинява на своята силна творческа воля. Връща се към изначалната мощ на танца, към неговите най-силни и големи теми времето и човека, любовта, смъртта, очакването, движението, страха и жаждата на копнежа.

SIDEWAYS RAIN е колкото космогоничен разказ за възникването на мирозданието и човека, толкова и интимно свидетелство за вътрешната история на всеки човек, за дълбоката съзвучност между началата, един глобален поглед, чрез естетиката на движението, към вечната трансформация на всемира, който протича през безбройната неповторимост на съществата, възвръща се, преобразява се, припламва, угасва, а тайната на протичането надвишава всичко. Петнадесет танцьори прекосяват от ляво на дясно тъмното сценично пространство отново и отново. В началото в отвъд човешко, анимало подобно движение пълзят, плъзгат се, сетне се изправят постепенно, крачат много бавно, вървят спокойно, забързват се, бягат, падат, преобръщат се, търкалят се, въргалят се, стават, тичат с гръб напред, замръзват за момент, вглеждат се в небето, обръщат глава назад, и започват пак и пак, принудени от някаква воля вън от себе си си, воля подчиняваща не само телата, но и пространството, битието. Вървят, подтиквани от един необясним устрем към движение.

От непрестанното ритмично повторение на фигурите и от равномерното ускоряване на темпото, добиващо мантрична експресия, възниква една поразителна в простотата и дълбочината си хореография. Визуалната сугестивност се слива с психологическата откровеност на асоцииациите, движението се превръща в стихиен, увличащ поток. Движението се прераснало във визуална и физическа метафора откровение за живота, за времето, за принудата в телесното съществуване, за неумолимата развръзка на всяко пътуване, което е движение в една посока. Спектакълът разобличава и оголва стихийната истината за времето, принудата, която то представлява – космическа съдбовна принуда, сила, нетърпяща възражение и неутрализиране. Историята започнала от изправянето включва в себе си не само животинската жестокост и страст, но и способността да се мечтае, да се съзерцава, носталгията, нежността, търсенето на другия, но в последна сметка е онагледяване на неизличимата и неизчепаема самота на прекосяването на битието, което не само среща и сблъсква, но и разделя и откъсва.

Техниката на тацьорите е забележителна, чистота на изпълнението впечатлява с педантично спазените темпа и нюансирането на кинетичните идеи. Темперамента на отделните изпълнители лесно проличава в детайлите, но хипнотичната енергия на изпълнението се дължи на концентрацията и вниманието към пулсациите и отделните истории в тъканта на всеобщия движенчески поток. Удивлението се засилва още повече, защото Ботело е новатор от шаблония танц с опора земя, прави изненадваши пластически открития, пълзения, движения на бедра, приплъзвания с прехвърляне на тежеста от едната половина към другата, от торса към седалището и т. н. От друга страна удивлява и способността му да развива в единен мащабен кинетичен концепт ежедневни и семпли движения, който да насища с непредполаган смисъл, да ги откъсва от обичайната им и досадно позната функция и да екстраполира топлата им разпознаваемост в един очуднен космически мащаб.

Звуковата среда на Murcof (Фернандо Корона) е създадено от съсеци, пулсации и електронно синетензирани звуци, напомнящи ту въртене и пукане на грамофонна плоча, ту безличното пиукане на машина, ту статично натрупаната енергия на тишина или някакви отвъд човешки пространно безгранични звуци. Този фон с неговото настъпващо вибрато тревожи, успокоява, отвежда в безграничността и подпомага удивителното въздействие на спектакъла. Финалът е разтърсващ - всички се затичват с неудържим ритъм, тичат свободни и сякаш щастливи или свободни след цялата серия рухвания и възмогвания.

Тогава се вижда една нишка която пронизва като пажина сцената, следва втора, трета, четвърта, всяко тяло оставя по една нишка, нишките се множат и множат, превръщат се в редове, фигурите напомнят нотен запис, едно тяло се оказва голо, после второ и трето, четвърто. Най-сетне всички са оплетени в тези нишки, тичат през тази прозрачна, но и осезаема тъкан, оплетени в безброй връзки, мрежа от истории, линии на хоризонт- голи, крехки, победили, победени във времето, отвъд него във вечността на копнежа, смъртни и безсмъртни, защото са оставили следа, нишка...

Дълбочината и писхологическата наситеност на метафорите на Ботело, сякаш извеждат танцовото изкуство на ново ниво, възвръщат изгубения му ореол – то е говор, не само за несмогнатото са бъде изразено от думите, а досег до онази част от човешкото, постижима само така в екстатичното откровение на дюнамиса, като динамичното прозрение за участа ни. Откровен говор за голямото, голямото разпознато през малкото, през неочевидната очевидност, в прозрачността на тялото, прозрачност, постигната в стремителния устрем на движението-време.

* Материалът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 36 (2654), 28 октомври 2011

* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов, без тези за спектакъла А. S. A.

Да почувстваш вътрешния ритъм на тялото

2011-09-26T12:24:00.003+03:00

Снежана Симеонова

с нова скулптурна изложба в Пловдив

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В твърдата и неподвижна текстура на скулптурата се стаява един неизречим живот, един поток, който е и някакъв отзив на цялостния ритъм, в койлто пулсира мирозданието. Скулптурата е нямо и парадоксално долавяне на вътрешния ритъм - поне така разкрива смисъла на пластическото въплъщение изкуството на една от най-интересните фигури в съвременната българска скулптура Снежана Симеонова.

В Градска художествена галерия – Пловдив днес се открива нейна голяма скулптурна изложба. За скулптурата и естетически търсения на Снежана Симеонова проф. Аксиния Джурова пише, че най-характерната черата е тъкмо:

"Афинитетът към рисунката и детайла, към бравурното движение на гънките и обемите, доближаващи ги от една страна до ренесансовата естетика и от друга – до модерността, разбирана като усет и съприкосновение с вътрешния ритъм на материята".

Снежана Симеонова е сред утвърдените съвременни български автори с повече от 30 годишно присъствие в областта на скулптурата. Многообразието на творческия й стил се дължи не само на последователните търсения по отношение на мащабите и обема на изпълнението – от монументални до кавалетни форми и размери, а и на естеството, предизвикано от диапазона на самия материал за работа - основно бронз и къмък, но също така полиестерна смола, хартия, керамика, ready-made обекти и др.

Снежана Симеонова се утвърждава в националната пластическа култура с няколко цикъла "Платноходки", "Мрежи" и "Двойки", в които формите са трактувани едновременно в традиционното пластико-изобразително поле, а от друга страна са модернистично обобщени и стилизирани. В тези работи въздушната линеарност на контура е запазена, но обемите постепенно набъбват или дръзко се се разпростират в пространството. Материалите на тези цикли са традиционни желязо, камък и дърво, но не рядко се използва и депрон, полиестерна смола, хартиена каша, папие маше, плява, тъкани, което засилва експресивната енергия, сблъсква с различна сетивна осезаемост. Навсякъде обаче пластическото търсене коренспондира с емоционалната динамика и психологическата сугестивност на творбата, която директно комуникира със зрителя в една окровено-сълазняваща игра.
Симеонова се изявява в почти всички скулптурни жанрове което й позволява творческа свобода и стилово разнообразие въпреки яркия лесно разпознаваем почерк, който защитава през годините на своята работа.

В настоящата експозиция Симеонова представя част от кавалетната си продукция създадена през последното десетилетие, но основната част от произведенията и са създадени през последните три години и са все още непознати за широката публика. Авторката се представя в две основни направление на работа – абстрактна и фигуративна образност от циклите „Двойки” и „Спомени от Япония”, като остава вярна на похвата си да комбинира камък и бронз. Новата пластична образност в тези цикли се допълва от дискретната декоративна употреба на сребърни и златни покрития. Оригинален момент в експозицията е документалното видео излъчване, което показва съпоставка между първите скици и рисунките на скулпторката, предшестващи създаването на произведението и вече реализираните в материал творби.

През 1976 г. Снежана Симеонова успешно завършва Националната художествена академия в София, специалност “Скулптура”, при проф. Илия Илиев. През 1998 специализира в Cité Internationale des Arts, Париж. Работи в камък и бронз, като в редица от произведенията й са оригинални си комбинации от няколко материала.

Участва в множество симпозиуми по скулптура – симпозиумите за скулптура в камък в Маалот- Таршикха, Израел (2005), във Финес, Испания, през 2001 и 2005, Спримонт (Белгия) през 2000 и 2004, Бератцхаузен, Германия (1998), симпозиум за скулптура в бронз в Изерлон, Германия, през 1990, 1992, 1993, 1994 и др. Член на Съюза на българските художници. Живее и работи в София. Индивидуални изложби: Галерия “Юка”, Фестивал на визуалните изкуства Август в изкуството, Варна (2001); Кули, галерия “Райко Алексиев”, София (1998); Дом “Хекенрийд” (съвместно с Митко Динев), Меген, Швейцария (1996); По стъпките на... (съвместно с Аделина Попнеделева), инсталация, галерия “Студио Спектър”, София; Мрежи, галерия “Студио Спектър”; галерия “HO”, Берлин (1995); Негативни намеси, галерия “Студио Спектър”, София (1994) и мн. др.

Нейни работи са притежание на национални музеи, галерии и обект на колекции в чужбина.

Експозицията ще може да бъде видяна до 12 октомври 2011 г.

Изобретяване на красиви светове

2011-09-16T11:35:00.005+03:00

Десислава Бакърджиева и Момера Здравкова

Хайку пърформас
„Изобретяване на надеждата”
съчетава поезия, музика и танц

Мария РУСАНОВА

maria_rusanova@abv.bg

В последните години изкушеният от изкуството на танца и музиката човек няма как да не е срещал името Петър Пламенов. Неговите текстове за опера и особено за балет са запомнящи се и физиономични. Танцът е зрима поезия, а за да можеш да го обясниш, трябва да имаш душа на поет. Хайку пърформансът „Изобретяване на надеждата” обаче дръзва да съчетае изкуството на поезията и танца в едно.

Пламенов, автор на стиховете и постановката, е прекрасен поет известен с великолепните си хайку творби. Бидейки наясно с възможностите, които сцената дава за визуализиране на думите той създава редица спектакли, които обединяват поезия, музика, танц и изобразителност – „Дървото на горещите желания”, „Пияни вишни”, „Пътят”. С тях младият творец печели награди и признание като „Пътят” е включен в програмата на Третата Световна Хайку конференция, състояла се в София. Световни представители на най-краткия поетичен жанр определят спектаклите на Пламенов като явление с оригинален принос към хайку поезията и нова форма на театрално представление.

В рамките на тазгодишния Малък сезон на сцената на театър „Сфумато” Петър Пламенов представи най-новия си хайку спектакъл „Изобретяване на надеждата”. Със средствата на словото, музиката и движението се изобразяваха събитията във вътрешния свят на личността. Най-краткият поетичен жанр, се раздипля в различни емоционални форми и всеки един от стиховете заживява с множеството си значения чрез изтънчената игра на осветление, картина, мелодия, пластика и говор. За изпълнители в спектаклите си поетът винаги избира съмишленици, които по някакъв начин са не интерпретатори, а съавтори. В „Изобретяване на надеждата” вземат участие две изключителни актриси – Момера Здравкова и Десислава Бакърджиева. Дейността на всеки един в изграждането на общото внушение е от първостепенно значение. Петър Пламенов е драматург, сценограф и музикален оформител, Момера Здравкова е автор на пластиката, а сценичната адаптация е дело на Десислава Бакърджиева.

Неизменен участник (или по-скоро съучастник) в хайку-пърформансите на Пламенов е небезизвестната Момера Здравкова. Балерина с блестяща перспектива в близкото минало, търсещ и неспокоен дух, Момера е сред най-интересните и модерни творци, непобиращи се в каквато и да е рамка. Движенията и се отличават с изключителен заряд и емоционална интензивност и сами по себе си раждат поезия.

Десислава Бакърджиева, придобила напоследък популярност с участието си в нашумелия телевизионен сериал „Стъклен дом”, е поредното доказателство колко известността може да постави един творец в определена рамка и да ограничи представата за истинските му възможности. За себе си лично аз открих потенциала на тази актриса чрез блестящото и изпълнение на стиховете от „Изобретяване на надеждата”. Изтънчена чувствителност, пректрасна нюансировка, детска непосредственост, съвършено владеене на движението и пространството.

Спектакълът „Изобретяване на надеждата” напълно отговаря на заглавието си. Той носи посланието, че човек носи красотата и хармонията в себе си, че колкото и реалността да отрича надеждите и мечтите, именно способността да твориш придава смисъл на битието и облагородява света. Съприкосновението с прекрасното слово на Петър Пламенов, визуализирано от изтънченото му въображение и вроден естетизъм подари час хармония и поезия в твърде непоетичната ни действителност.

Мария РУСАНОВА е изявен балетен и културен критик, сътрудник на редица национални коментарни издания за култура. Преподавател по литература в Националното училище за танцово изкуство София.

Източник: в-к КЛАСА

© Фотосите в статията са на Росица Петрова и Румяна Мондешка

Танц с цветовете

2011-09-15T09:51:00.002+03:00

Вариация по "Закуска на тревата" Румен Скорчев

За дързостта на една художествена вариация

на Румен Скорчев

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Какво ли е цветовете да танцуват?!

Картината на Румен Скорчев, Вариация по Закуска на тревата е такова дръзко и артистично доказателство за кинетичната енергия на цвета. Усещането за движение и вихър се дължи на силно изявените и динамични контрасти между тъмно синьо-виолетово и алено червено, контурно обточващи линиите на телата. Контраст колкото емоционално активен, толкова и конструктивно функционален. От друга страна, чрез тали линеарна тефника, близка до ренесансовото чувство за изящество на Ботичели, тук изпълнява и някаква обобщаващо фриволна роля в графичния аспект. Чрез нея телата са като че ли перспективно и обемно свободни, реакция на сетивното гледане от първата половина на ХХ-ти век и кубизма.

Движението като имплицитна енергия вътре цвета е парадоксално отритие за тихото изкуство на застопореното време-живопистта и тъкмо това е една от провокациите, които вълнуват Скорчев, когато търси текливостта на формата, осъществена в колористичната амплитуда на силното тъмно-светло пресрещане на контрасни багри.

Плътта се изгражда от наситено чисто и вибрантно жълто, което е меко опозирано на студено лимоново жилъто-зелено и меко светло прасковено, което допълнително засилва артистичната лекота и внушението, че това е артистичен диалог с един класик, с импресионистичното отритие, че изразът на светлината е сетло-тъмна игра и движение, че окото е омаяно от непрестанната трансформация на отенъците и е способно да разгадва времето, чрез цвета. Прозрение, което променя живописта и начина на съзерцание на света.

"Закуска на тревата", Едуард Мане 1863

Не на последно място картината на Скорчев не е просто етюд от мъжно и женско тяло, а някакъв неизявен пейзаж телата и природата са се слели. Графичната игра превръща пространството в плетеница от светлина и сянка, в горско диво пространство, пронизано от играта на сълнчеви петна...

Майсторството на художника съчетава конкретността на видимостта с илюзорността на обобщената гледка, за да сговори двете нива на съзерцанието - гледането от близо в конкретността, в реалността на пълътта и мъжко-женското взаимоотношение от една страна, а от друга в мащаба на далечината на всеобщата природност-космическо единство и съзвучие, каквото именно представлява битието.

Новата мащабна експозиция Румен Скорчев - "Закуска на тревата" е провокативен художествен проект. Чрез поредица от вариации по знаменитата картина на Едуард Мане големият български художник обобщава своя дългогодишен и артистичен опит и синтезира своите лични творчески открития в тази задочна диалогична ситуация.

Изложбата е опит не толкова за преосмисляне на популярната картина, дала начало на Европейската модерна живопис, а по-скоро преосмисляне на художествените стойности. Скорчев търси вдъхновение при Мане и - тема, от чиито вариации да извлече своето понятие за красота, свобода и художествен смисъл. Вариациите са дръзки, смели и разнопосочни. Тук той чрез драстичното разчупване на формите и своята характерна динамична рисунка, пределно наситен и емоционално интензивен колорит, подчертано тревожно усещане за актуалния свят на модерния човек. Темата е всъщност калейдоскопична игра с различни гледни точки към вечните проблеми и противоречия на съществуването.

Румен Скорчев е роден през 1932 г. в Търговище. Дипломиран е като инженер-паркостроител през 1957 г., а през 1964 г. завършва Художествената академия, където от 1984 г. е професор. Получил е над 40 национални и международни награди. Илюстрирал е многобройни книги за деца и възрастни. Стипендиант на японската фондация Kokucai Koryu Kikin. Негови творби са включени в двутомното японско издание за 300 водещи графици на ХХ век. През 1970 г. получава златен медал на международното биенале на графиката във Флоренция и творбата му е включена в колекцията на галерия "Уфици". Негови картини представят България в музея "Албертина" - Виена, "Виктория и Алберт" - Лондон, Националната галерия във Вашингтон, "Дордрехт Музеум" - Холандия и много други музеи и частни сбирки по света.

Безкрайната история на душата

2011-08-30T16:16:00.004+03:00

Глория Чедуик в „Кой си бил ти?”
разкрива тайните на прераждането,

методите как да узнаем

какви сме били преди

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Кой си бил ти?

Автор: Глория Чедуик

Превод: Милка Рускова

ISBN: 954-474-564-6

Страници: 264

Размери: 130/200

Дата на издаване: 24.08.2011 г.

Цена: 16.00 лв

Душите ни са тревожни и непостоянни, те преливат от тяло в тяло, от съдба във съдба и така разгръщат цял един хоризонт от безбрежни превъплъщения. Реинкарнацията – прастарата идея за прераждането на душите е сякаш е една от най-дълбоките основи на психиката ни- но доказуема ли е?! Душата ни и по-стара от самите нас?! Душата ни не ни принадлежи тя е на Бога, но този дар е самата ни същност.

Един будистки светец медитирал под хилядолетно дърво, отрупано с безброй листа. Тогава дочул в себе си Божия глас, който му казал, че в този си живот е бил толкова благ и смирен, че е заслужил една безкрайна милост. Светецът попитал каква е тя, а най-сладкия Глас прошепнал, че ще постигне съвършенството на нирваната. Разтреперан човекът попитал тогава колко пъти ми остава да се прераждам?! Безмълвният отговорил – колкото са листата на това дърво! Светият мъж обезумял от радост, станал на нозе, заподскачал, затанцувал и непрестанно викал:

– Чудесно толкова малко! Благодаря ти Всемилостиви Боже! Благодаря ти!!!

Животът е бил и ще остане завинаги докато се раждат и умират хора благодат, дар, милост, изпитание, терзание, усилие, но и непрестанно очакване, пътуване, питане, любопитство и жадно търсене на смисъл, отговири и утеха. Можем ли да приемем спокойно, че сме просто игра на случайността, прищявка на безцелнна и безсъзнателна игра?! Човекът винаги е долавял в себе си нещо велико, безкрайно и вечно. На тъсенето и разкриването на тази истина е посветена и новата книга на Глория Чедуик „Кой си бил ти?”. Ние се нуждаем от историята, за да разберем откъде идваме, да видим хоризонта към който сме се отправили и все пак да намерим някакъв поне моментен отговор на въпроса, който съпътства всичките ни дни „Кой съм аз?”.

Авторката избира оригинална и лична позиция от която да постави тази вечна тема – вечни ли са душите, какво става при преселението от тяло в тяло, само в един живот ли е затворена личността ни. Споделяйки откровено личните си многолетни задълбочени познания и опит, експертът в сферата на духовността Глория Чедуик постига пълна регресия към минал живот чрез самохипноза - лесен и достъпен за всекиго метод. Книгата представлява извънредно подробен, лесен за работа и щателно проверен наръчник с ясни съвети за подготовката и осъществяването на пътуването към вашите собстени минали животи. Разберете кой сте, като си припомните къкви сте били преди!

Връщайки се назад към зората на вашата душа вие предприемате изключително вълнуващо и заредено с дълбок смисъл пътешествие, което ще ви помогне да надникнете в тайната на собствената ли личност и да разберете защо притежавате точно тези таланти, характер и темперамент. Да видите нишката между събитията и емоциите от миналите ви животи предопределят вашата съдба и днес. Можете удивиено да наблюдавате с вътрешните си очи кое точно е създало от вас личността, която сте сега и да предцените, кое ще повлияе на бъдещето.

„Тази книга е начин да споделя знанието, което съм натрупала, да ви помогна да си спомните и осъзнаете кои сте били преди, как преживените в миналото събития и емоции са ви направили такива, каквито сте днес, и как ще повлияят на бъдещото ви развитие. Това е наръчник, с чиято помощ ще бъдете в състояние да извършвате авторегресия към миналите си животи; единствените липсващи елементи в този процес ще са хипнотерапевтът и неговата кушетка. Сами ще си ги създадете: от една страна, с помощта на вашия висш Аз, вашия вътрешен водач, изключително знаещ и компетентен – много по-добър от хипнотерапевта и от друга – като си отделите тихо и удобно място в своя дом, много по-уютно и отморяващо от специализирания кабинет.

Книгата обхваща голям кръг от въпросите, свързани с регресията към минали животи. Тя дава задълбочена информация и подробни указания, необходими преди, по време и след регресията.

Ще ви помогне да научите всичко, което трябва да знаете – а и повече от това – за самостоятелното ви пътуване през миналите ви превъплъщения, като използвате

метода на автохипнозата.” обещава Глория Чедуик.

Самата книга е структурирана като стълбица. Главите са стъпките на личното ви пътешествие в ненаписаната история, която винаги е с вас. Всяка глава предлага изчерпателен сценарий, който служи като карта за навлизане и ориентиране в подсъзнанието за достигане до спомените от миналите животи.

Ето и един нагледен пример:

ПРОЦЕСЪТ И ЦЕЛТА НА РЕГРЕСИЯТА КЪМ МИНАЛИ ЖИВОТИ

Какво представлява всъщност регресията към минали животи? В състояние ли сте да си припомните предишни прераждания? Какво се случва по време на такава регресия? Какъв вид информация получавате и по какъв начин тя идва до вас? Каква изобщо е ползата ви от регресията към минали животи?

Регресията към минали животи е вашето подсъзнателно духовно осмисляне, докато пътувате назад във времето, за да стигнете до спомените си за събития и емоции, преживени в предишни съществувания. Това се извършва с помощта на релаксация на физическото тяло, която помага да се подготвите за навлизане във вашето подсъзнание, където ще можете да осмислите събитията, чувствата, взаимовръзките и отделните ситуации, които сте преживели в миналите си животи. Вие разполагате с изобилие от информация, свързана с опита от миналите ви съществувания – и тази информация се съдържа в душата ви. Процесът на регресия към минали животи просто отваря входа към душата и улеснява изплуването на спомените.

Тъй като с помощта на регресията имате възможност да навлезете във вашата духовна памет, скрита в подсъзнанието ви, можете да получите информация и отговори на важни за вас настоящи проблеми и да усетите връзката между настоящи чувства и изживявания и събития, случили се в минали превъплъщения. Регресията към минали животи ви дава информация и разбиране за опита, който сте преживели, и емоциите, които сте изпитали, като по този начин ви помага да осъзнаете вашата карма, която пренасяте и в настоящия си живот.

По време на регресията имате възможност да хармонизирате кармата си и да излекувате болезнени събития или чувства от миналото, а също така бихте могли и да разрешите или излекувате минали взаимоотношения. Енергиите на миналите и настоящите събития и емоции са преплетени и затова ще можете да видите и да усетите как постигате баланс и изцеление и в сегашния си живот.

Вашата душа помни всичко, което ви се е случило през предишните ви съществувания. Мнозина от моите клиенти, преди да се подложат на регресия, се съмняват дали ще бъдат в състояние да си припомнят епизоди от минали животи. Искам да ви уверя: всеки може да си припомни своите предишни животи. Информацията, която изплува от вашето минало, има пряко отношение към случващото се с вас в този живот и е от изключително значение за вашето духовно израстване.

Съществуват обаче и четири препятствия, които могат да ви попречат да отключите спомените си. Ако просто се забавлявате с процеса на припомняне на минал живот, без всъщност да имате намерение да навлезете в смисъла на случилото се, вие се натъквате на първото препятствие. Можете да го преодолеете, само ако искрено желаете да изследвате миналото. Второто препятствие може да произтече от съмнението ви дали изобщо сте способни да си припомните минали превъплъщения. Това също е преодолимо, ако засилите увереността си в своята способност да си спомняте събития и изживявания от минал живот. Просто трябва да разчупите ограниченията на съзнанието си, които пречат на пътуването ви през миналите животи. Третото препятствие може да се предизвика от вашето извънредно нетърпение или прекалено усърдни опити. Паметта от миналото обикновено изплува спокойно и с лекота.

Четвъртото препятствие се отнася към случаите, когато е налице сериозна душевна травма, получена през предишен живот. Може да имате чувството, че ви се е случило нещо наистина лошо и да изпитвате страх да узнаете какво е то – подобни ситуации могат подсъзнателно да попречат на мъчителния факт от миналото да излезе на повърхността на спомените. Има два начина да преодолеете подобна ситуация. Първият е да си дадете сметка, че душата ви иска да осъзнаете съответното събитие или чувство, което би подпомогнало духовното ви израстване. Впрочем, винаги е добре да се знае какво наистина се е случило и защо се е случило. Душата ви може да представи тази информация по различен начин – много често чрез символи и сънища, чрез които ви помага по-лесно да решите проблема. Друг начин да се преборите със страха е като използвате техниката с бялата светлина – това ще бъде разяснено по-подробно в Глава 6.

Много и най-разнообразни са начините, по които информацията от минали животи излиза на повърхността – всичко зависи от индивида. Това може да се осъществи изключително драматично и емоционално, напълно лишавайки ви от възможността да осъзнаете смисъла на събитията, сякаш сте пряк участник в самата сцена, където преживявате всичко наново. Но вашите спомени от минали превъплъщения могат да се разкрият и по спокоен и приятен начин, все едно, че сънувате или гледате филм. Също така можете да преживеете и комбинация между двата начина, оставайки емоционално безпристрастни, докато се потапяте в събитията от миналото. Но можете да имате абсолютно ясно съзнание за случилото се преди, без да виждате или усещате самите сцени. Всичко зависи от това с какво сте се нагърбили в настоящия живот и по какъв начин спомените от минали животи и свързаните с тях усещания засягат сегашните преживявания. Спомените от минали животи навлизат в съзнанието ви от дълбините на вашето подсъзнание, което е много по-знаещо и мъдро.

По време на регресията към минали животи ще бъдете в състояние на дълбока релаксация. Това ще улесни информацията, идваща от миналото – а тя е важна за вас, тъй като е пряко свързана с епизоди от сегашния ви живот, било то някаква емоционална травма, трудна връзка или важен аспект на познанието, което ви помага да достигнете определена цел в настоящето или пък стимулира израстването на вашата душа. По този начин ще разберете причината да следвате определен път в този живот.

Навлизането в сферата на подсъзнанието, за да достигнете до спомените си от предишни животи, не е сложно – този процес е разяснен подробно в Глава 4. От вас се иска да се отпуснете физически, да успокоите съзнанието си за известно време, за да отворите подсъзнанието си и вътрешната си духовна осъзнатост. Така стигаме до хипнозата.

Хипнозата е своеобразен подход към подсъзнанието, чрез който индивидът става възприемчив към външни внушения, водещи към отключване на спомени от минали животи. Това е сугестивен метод за физическо отпускане на тялото и отваряне на подсъзнанието и на вродената способност за визуализация – претворяване на думите в ментални образи. Когато човек чува дадена дума, неговото подсъзнание автоматично и моментално я свързва с определена картина и съответно – с определени усещания.

Хипнозата е била използвана от дълбока древност, въпреки че и досега за нея няма точна дефиниция. Все пак най-доброто възможно описание на хипнозата е релаксирано състояние на съзнанието с разширен капацитет за възприятия; състояние на дълбока релаксация, успокояваща тялото, умиротворяваща съзнанието и отваряща подсъзнанието чрез умело подбрани позитивни внушения.

Думата произлиза от hypnos, гръцката дума за сън. Но тук има известно противоречие: когато е под хипноза, човек съвсем не е в състояние на сън. Докато той изглежда заспал, тъй като очите му са затворени и е напълно отпуснат, всъщност е много по-бодър, отколкото в будно състояние. Единствената допирна точка между хипнозата и съня е, че когато човек е в състояние на хипноза, той е в пряк контакт с подсъзнанието си – по същия начин, както е в контакт с него и по време на сън. Разликата е в това, че в състояние на хипноза той има абсолютно ясна представа за всичко, което вижда и усеща, при това остава с напълно адекватни реакции.

Хипнозата и автохипнозата са идентични. Всички видове хипноза са и автохипноза, доколкото и при двата случая се следват определени напътствия, било на хипнотерапевта, било собствените; при това вие решавате дали и до каква степен да се подчините или да не се подчините на подадените внушения. Единствената разлика се състои в това кой прави внушенията: хипнотерапевтът или вие. Най-важното, което трябва да имате предвид, е, че и в двата случая процесът зависи от вас.

Когато сами извършвате регресията към предишни животи, трябва да се съобразите с няколко неща, най-важните от които са да определите настроението си по време на пътуването и начина, по който ще реагирате на внушенията. Трябва да се вслушвате в чувствата си така, както се вслушвате в думите. Обръщайте внимание на всички нюанси в поведението си спрямо напътствията и внушенията. Вашето подсъзнание приема нещата лично и работи на емоционално ниво. То не се интересува от излишните думи в изреченията и възприема само позитивните думи и фрази, които привличат най-живите и примамливи образи и картини; то се интересува от думи, които подтикват към действие или събуждат чувства. Подсъзнанието автоматично пренебрегва думи, които са маловажни и не дават възможност да бъдат представени във въображението (например такива са определителните членове).

Прочетете следното изречение, после си затворете очите и си го повторете: Малкото момиче си играеше с кученцето. Умът ви ще чуе само думите: малко момиче, играе и кученце. Той ще отвърне на чувствата, които тези думи предизвикват. Ще нарисува детайлна картина на момиченце, играещо с куче. Ще покаже лицето на момичето – най-вероятно усмихнато, и ще предаде неговите чувства и на вас. Ще можете да усетите радостта му. Ще видите също така и сцената, в която детето играе с кученцето. Какво друго ви показва това изречение и какви други емоции извежда на преден план в съзнанието ви?

На подсъзнателно ниво вашият ум работи с асоциации, както вече най-вероятно сте се досетили от примера с малкото момиче. Когато сте възприели това изречение в ума си, най-вероятно е изплувал спомен от детството ви, в който вие играете с куче; а може би умът ви ви е насочил към сцена с момиче, играещо с куче, която някога сте видели. По същия начин подсъзнанието ви извежда на преден план някои от спомените ви от минали животи, асоциирайки ги с подобни картини или случки.

Можем да използваме примера с малкото момиче, за да покажем и други начини, по които реагирате на думите. Малкото момиче видя голямо куче. Това изречение е неутрално и ви оставя донякъде безразлични, нали? В него няма много емоция, нито пък действие. Най-вероятно в ума ви се е появил образът на някакво голямо куче, извлечен от представата (спомена) ви за начина, по който изглежда едно голямо куче, примерно разхождащо се навън. Ако обаче си представите кучето от гледната точка на момичето, в ума ви ще се появи неговата идея за кучето. А може дори да усетите чувствата му, докато то гледа кучето, и да прочетете мислите му.

Ако добавите няколко описателни думи към изречението, вашите емоции и възприятия също се включват в процеса. Малкото момиче беше нападнато от голямо зло куче. Обзалагам се, че ще видите кръвта и ще почувствате страха на момиченцето, докато гледате как кучето я напада. Може би ще поискате да помогнете, вероятно ще усетите цялата атмосфера на сцената и ще поискате, в случай, че е невъзможно да го спасите от кучето, то поне вие да застанете на негово място. Чувствате страха на детето, усещате захапката на кучето. Или пък си представяте сцена, в която голямото куче седи мирно в ограден двор и в един момент се опитва да прескочи оградата. И ако някога наистина сте били свидетел на подобна сцена, то най-вероятно ще почувствате как стомахът ви се свива...

А ето и друго изречение: Малкото момиче се гушна в голямото пухкаво куче. Сега може би си представяте сцена, в която малкото момиченце се е загубило в снежната пустош на зимата, а наоколо припада мрак – и вътрешно сте благодарни на кучето, че е там с детето и го топли. Вероятно дори искате да организирате издирването на момиченцето. По същия начин реагирате и на емоциите и събитията от предишните ви животи, чрез думи или внушения, които или чувате от друг човек, или подавате сами на себе си, а също и чрез чувствата, които предизвикват думите и образите в ума ви.

Вашите чувства играят важна роля в процеса на осъзнаване на спомените от предишен живот. Подсъзнанието ви чете, изобразява и реагира на истинските ви чувства; чувствата ви са по-силни от думите. Подсъзнанието ви разпознава и разчита намеренията ви, както и думите, които чувате или които казвате на себе си. Ако се почувствате дори и леко дискомфортно от думите, които чувате, и от картините, които те предизвикват в ума ви, или пък чувствата ви не съвпадат с думите, които чувате, вашето подсъзнание ще реагира на емоциите ви, а не на думите.

Вярата в самите себе си, в способността ви да отключите спомените, е пряко свързана с начина, по който спомените ще изплуват на повърхността и как ще възприемете информацията, съдържаща се в тях…

За автора

Глория Чедуик е изключително плодотворен автор: написала е 29 книги, повечето от които са свързани с проблемите на Новата епоха. Част от заглавията са се превърнали в бестселъри. Любимите й теми са медитацията и прераждането, разкриването и изследването на събития и емоции от минали животи. Автор е и на две ръководства за писане на книги, както и на няколко готварски книги.

Метафори върху баналното или за кухнята-кутия на Пандора

2011-08-29T11:24:00.002+03:00

За спектакъла
“Двама на вечеря за двама”

на Театър BDNC – Ирландия

Кухнята, както и любовта, изисква неопетнено платно

и романтична душа...

Всеки мъж мечтае да отстрани белотата

и да достигне до женското тяло –

бялата покривка или тънката риза –

все едно.

Мари Руане

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Да приготвиш вечеря е като да завършиш ритуал, да я изядеш - драма. Спектакълът “Двама на вечеря за двама” на Театър BDNC – Ирландия и ансамбъл за съвременна музика Concorde, изследва ужаса и насладата в ограниченото пространство на кухнята и времето на една вечеря. Кухнята-кутия на Пандора, в която е затворена загадката на близостта, но в която не остава надеждата. Постановката е участвала почти във всички значими театрални фестивали в Европа както и на Балканите.

Баналното притежава удивителен метафоричен заряд. Пространствата на ежедневието са колкото измерение на досадата и скуката на рутината, толкова и топография на насладите на повседневното и проблясъците на неповторимото.

Представлението е смешение между класически театрални похвати диалог и драматургична основа с физически театър, пантомима, звуков пърформанс и jam session. Диалогът е минимализиран, опростен и дефункционализиран. Репликите не изясняват нищо, те са бариера за драматичното действие, което връхлита и се проявява чрез пластиката на тялото, колизията е физически осъществена, драмата е дори не в самото действие, а в контекстуалното му осъществяване - рязането на салата е ултиматум, вкусването на ягодите съблазняване и предизвикателство, сервирането стратегия и съперничество, вдигането на масата - раздяла. Физическото действието е разгърнато в две посоки: уподобяване на обичайното и кинетична хипертрофия, което отговаря и на пародийно-ироничните ефекти и цялостното внушение за крушение.

Рут Лахан и Карл Куин в сцена от спектакъла

Мъж и жена в кухнята, тя се прибира от пазар с хартиени пликове покупки. Приготвяйки храната те разкриват своите взаимоотношения и душевни рани в ритъма на менюто студена супа – гаспачо, топло ризото с кълцано месо и гъби с бяло вино и десерт какаов кейк. “Двама на вечеря за двама” е виртуозна физическо-акустична “пиеса –вариация”, композирана, по сюитен принцип, в три части: предястие – основно и десерт. Действията на двамата актьори Рут Лахан и Карл Куин, са непрекъснато звуково илюстрирани, разтълкувани или емоционално изразени от кларинета на Бърни Балф и гласа на Тине Вербеке по оригиналната музика на Джейн О`Лиъри. Двете музикантки свирят и сякаш се разпяват в продължителни гамонастроики на гласа и инструмента още докато влиза публиката, от тук и тези серии натрупващи се и разпадащи се звуци се гради и акустичното решение в спектакъла. Гласът и инструментът си съперничат, използват се и натурални звуци и ефекти. Композиторският стил на О`Лиъри е свързване на сериални с минималични похвати, импровизация и звукова ономатопея.

Рут Лахан

Художественият ефект от сдвояването на живо на движение и звук като пресичане, илюстриране и взаимонапластяване, подсилва вътрешната “театралност” и акцентира на игровостта и драматичната ирония. Постановката на Кирон Тейлър разчита на физическата колизия, която отприщва тътена на психологически взривове. Режисурата му е динамична с добре ритмизиран мизансцен, построен във вериги от няколко кулминации, чиито поанти са бързи движенчески съприкосновения или паузи-застивания. Пластическите решения са прости органични и остроумни.

Ограничено, от камерната сгъстеност, движението следва една свободна пластическа линия, която претълкува обичайната телодинамика и непрекъснато отскача в стилови хипертрофии и ярки патетични кинетични състояния и телесни конфигурации, които плавно се завръщат в рамката на тялото сред вещите на кухнята, които допреди миг то е завихрило около себе си и е очертало с тях напрежението на емоциите. Особено сполучливи са редуванията на по-слабо динамични с по-напрегнато пластични моменти. Сервирането и приготвянето на гаспачото и бульона за ризотото, “работата” с хладните оръжия, тореадорските подканания с ратановите салфетници, пасирането, наливането на кейка движенията са ту пародийно предопределени, ту метафорично ориентирани. Ако при смесвано на яйцата и какаото за кейка и при ризотото има съгласие между Него и Нея - белят лука и “ридаят” над него, бъркат поредно, докосват се с нежност, флиртуват свещенодействайки край котлона и заиграни с капака и аромата на тигана. Ако той реже праза, а тя червения лук в хармония само след миг съперничеството надделява след разкритието на сълзите – тяхната дълбока ранимост и осъзнаването на емоционалната зависимост между двамата - той бързо накълцва нейния лук, оставен твърде наедро, а тя ядосана гневно хрупа чипс. Конфликт - звукът от целофанен шум и хрупане на препържените люспи кулминира в писък – тя си разваля апетита преди вечеря!!! – той й отнема пликчето, тя му подхвърля гневно десетина пликчета, от големия целофанен сак, жонглират, накрая той пука едно – напрежението е взривено, въздишка.

Спектакълът непрекъснато настоява и чрез звуковата и чрез пластическата лексика да бъде “разбиран” и четен в два едновременни плана - единят от конкретиката на реалността към по-дълбок психологически мащаб на съвременната невроза и отчуждение от една страна, а от друга в един метафоричен безкраен хоризонт, който разгръща баналното до всемирното, чрез неговата специфична универсална и енергия и метафорична напрегнатост, която говори за обикновеното и изключителното в един и същи акт. Бита, обязаностите на домакинството срещат, сплотяват, но изнервят и разделят. Равновесието бавно се разрушава при приготвянето на студената супа – гаспачо от сурови домати, краставици, сметана и магданоз. Белите купи се превръщат ту в гърдите й, ту в очите й, а доматите му са ту сърцето, ту опулените втрещени зеници, кълцането на зеленчуците е полесражение му ножове и ножица. Тя го кастрира – докато бели краставицата, тя го ранява в уязвимото място, смазва сърцето му кървящ домат. Тя не се нуждае от помощ - от него, силна и независима, а той не успявайки да се грижи за нея не може да открие собствените си черти.

Карл Куин

Те враждуват и макар че телета им са близо, са далече един от друг, ласките неизменно завършват в съперничества, милувките са прикрития на удари. На масата полагат не само храната, но и себе си, те буквално се изяждат, той я превръща в чучело, а тя непрекъснато го залива с потоци безсмислени брътвежи и го унижава, плюе в чинията и лицето му, докато не го принуждава да се скрие треперещ, уплашен и слаб в шкафа. Дори от разпрата, забравен кейкът изгаря, и сладостта е прегоряла и горчива. Ритъмът на храната и нейното приготвяне е ритъм на враждите и съвмесността, на сближаванията и опозициите между двамата, пререканията и пресечните точки във вкусовите предпочитания. И тъй на финала се разделят - тя почиства трохите и завинаги затваря вратата на кухнята и сърцето си.

Близостта е невъзможна, и дали въобще е вероятно приближаването на един човек към друг, самотата и отчуждеността, егоизмът и гордостта, са по-силни от нагона на плътта и необходимостта да се обича; да се сподели живота, да се с-родиш духовно и плътски, да се единяваш чрез “храната” духовна и материална, която утолява и утешава самотата и скръбта, която осмисля човешката участ. Това е болезненият въпрос на спектакъла и центъра на тази вихрушка от кинетични демаскирания на вътрешния живот на мъжа и жената заключени в кутията на Пандора. Те трябва да направят своя избор - да намерят надежда или да освободят всичкото зло и да привидят и в надеждата най-голямата жестокост на безгрижните божества – жадни за забава, в тази екзистенциална игра-ирония на взаимоотношения. Защото те започват всичко с надеждата да споделят да утолят, да възродят живота и обичта си - тя купувайки, той помагайки й да готви.

Кухнята-кутия и погледа-забава навътре, усетът за отстояние е сценографски подчертан от пространственото разпределение – ефектен контраст му дяловете на сцената. В ляво типична кухня от плот, ред шкафове отгоре и отдолу, мивка и маса в бледо синьо и бежово с ярка по електрически безмилостна светлина и в дясно музикантките качени на столове с високи крака в тъмно синьо. Кухнята е колко пространство на баналността, на най-обичайното, толкова и на мистично преобразяване на всекидневното възкресение на духа и тялото. Кухнята показана тук като самотна кутия, убежище, но и участ за мъжа и жената, пази някаква тайна, тя отделя, затваря, скрива и съхранява от света онова интимно ценно и крехко, но и опасно нещо, залегнало в основата на живота - любовта и омразата. Кухнята-кутия, е прозрачна за погледа, чрез нейната метафора битието става по-обяснимо, дом убежище от безграничността и стихийната непредвидимост, което закриля, но и което се превръща в наказание, в безлюбовна присъда.

Ограниченото пространство кухнята – свещен кът за оживотворяване сега води до задушаване. Пандора не е надникнала, тя е в кутията и изход няма, злото е сред нея, край нея, в самата нея. Любопитството да се живее, любовта като най-същностното битийно приключение и риск, начало на всяка истинска биография и история, тук е разкрита като невъзможност и крах, чиято неотменимост кара героите да се отвращават един от друг, да се домогват до вика стаил се в привидното им щастие, да се качат на масата и да крещят. Невъзможната близост и неспособността за любов, поради гордост и егоизъм, чиито последствия са неврозите и самотата – ето оголената драматична нишка на вечерята за двама, ето предизвестеният изход на спектакъла - самотата. Разбира се, тази отворена констатация е и най-слабото решение в спектакъла, което ограбва “битовата” му фриволност и иронична лекота и го полага в постмодерния културен шаблон на невротичното отчаяние и не-трагичното, на художествено баналното и семантично безпътното, защото зад истинската трагедия винаги има едно осъществяване на ново състояние, през разбрано-надмогната вина. Това въобще е проблем на постмодерното изкуство, в което трагичното е невъзможно, въпреки трогателното. То не познава перспективата на безкрайността – ефекта на трагичното, а работи единствено с ефекта на вътрешната статиката и абсурдната динамика на не-случването. Не-трагичното е хоризонтално грубо посочване на духовната ситуация на времето без осъзнаване и алтернатива.

И в спектакъла на Кирон Тейлър проблемът за вината не е разрешен. Вината е констатирана, но и двамата остават невинни, те са просто неспособни на етическо битие, те са отвъд доброто и злото - деца, които се раняват, но не могат да поемат отговорността на любовта. Шаблонът е в контрираното достигане до неразрешимостта на ситуацията, в леко достъпния извод, който някак обезценява и обезцветява цялата стремителна задъханост на представлението, неговата виртуозна вариативност с метафоричните знаци, актьорско вдъхновение и техническа безпогрешност. Защото “Двама на вечеря за двама” е наистина прекрасно доказателство за възможностите и естетическия потенциал на физическия театър и опитът му да обособи някаква специфична художествена изразност, която да се превърне в актуална рефлексия на епохата след смъртта на изкуствата “post mortem artеs”, във времето на естетика без етика, на трогателно без трагично. Въпреки че почти през цялото време публиката избухва във смях, общото настроение на спектакъла не е радостно, комичното е прикритие за безнадеждността, мимикрия на невъзможния катарзис.

От друга страна спектакълът поставя и проблема за способността на типичния словесен театър, да се домогва до същинския парадокс на съвременното битие и още повече на способността на думите да заговарят същността и да я излъчват в актуалния сценичен контекст. Физическият театър отработва психическата реалност в тъканта на самото тялото, колизиите през единствената наличност – плътта, разбирайки психо-соматичнато единство като разкодиране чрез движение. Тялото на духа, движенията са следствия от вътрешни състояния и те могат по-добре да говорят за това, отколкото думите. Духовната несъвместимост има чисто физически параметри – постановката търси в движението онази искра неконтролируема емоция, която подсказва цялата натрупана история.

Сякаш етическата индиферентност на човека, отсъствието на ценности, подготвили и неспособността за любов, довели отношенията мъж-жена да съществуват само на консумативно равнище, са и причина за отказа от словесност. Словото е някакъв предпоставен етос, думите са отношение и оценка, още с произнасянето си. Загубата на валидност при комуникацията, с което не случайно се заиграва спектакъла, които оставя думите да бъдат единствено повърхности и огледала за неразбирането и не сближаването, търси тялото като единственото основание на реалността. Защото човекът днес е доведен до състояние да се съмнява дали изобщо съществува, и ако не беше тежестта на собственото му тяло, той не би се разпознавал. Тялото е трезвост в пълното екзистенциално безумие, в което е захвърлен.

Мъжът и жената от спектакъла са деца неприсвоили своя свят, инфантилни и затова лишени от отговорност пред собствената си същност. Но Любовта се случва само в аспекта на отговорност и грижа, а не на съперничество, борба за надмощие и егоистична вражда. Затова и храната е призована като полифонична метафора, която ще отгърне истината за това как мъжът и жената се разкъсват в тясната кухня-кутия на собствения си свят и каква ситуация на безпътност обитава днес личността. Баналното спасява света и човека, защото е близко до същността, а изкуството знае как да покаже небичайната сила на обичайното.

Носталгия по бъдещето

2011-08-24T11:24:00.002+03:00

100 изложби. Афиши от архива на галерията
Нов проект на галерия Credo Bonum

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Афишът е някаква форма на спомен, освен на покана, известяване и съблазняване.

В новия си проект галеристите от Сredo Bonum (бивша галерия СИбанк ) обръщат поглед към тази вечно актуална - полезна, дразнеща или дори понякога досадна градска медия, която в крайна сметка се оказва и някаква очевидна натрапчива, но изпълнена с безкрайна енергия за живот форма не само на съпътстващо изкуство, но и на свободно творчество със собствена експресивна мощ.

Любопитството идва от факта, че настоящата експозиция е посветена на плакати, оповестяващи само изложби, състояли се в галерията и създадени като лице колкото на своите автори, толкова и на художествените търсения и идентичност на самото галерийно пространство, превърнало се в общ топос - дом за толкова различни художествени идеи, темпераменти и ментални насоки.

Проектът е носталгичен и елегантен чрез 100 подбрани от съхранените в архива плакати кураторите нареждат парченцата от музайката на художествената историята на галерията от основаването й досега. Поводът за мъдрата и хитроумна равносметка, разбира се е красотата на кръглото число от 100 изложби, което бележи и поврата в изложбената политика на пространството като част от фондация Credo Bonum.

Галерията за тези близо 8 години и 100 изложби от своето съществувание успешно смогва да съвмести духа на времето от пъвото десетилетие на ХХI -ви век, търсенията и емоциите на съвременника, на твореца. В цялата последователност от самостоятелни, групови изложби, кураторски проекти, конкурси, ретроспекции и юбилеи, частни и музейни колекции с течение на времето галерията привлича редица известни, интересни, млади и утвърдени автори, разви широк кръг от приятели и почитатели.

Този проект е колкото носталгия, толкова и обещание за нови посоки, нова съдба и откриване на нови образи на художественото.

Музика на образа

2011-07-21T13:39:00.006+03:00

Ди Ди Бриджуотър

“ДЖАЗ В ГАЛЕРИЯТА”
Фотоизложба в Музейна Галерия
за Модерно Изкуство

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Възможно ли е музиката да се въплъти в образ, възможно ли е образът да зазвучи да запази експресията на музикалното откровение. Колкото и нямо да и е избражението погледът може да разчете в него нешо от мелодията, да я разгадае въпреки отсъствието й. Там е работата, че очите са сетиво следотърсач, сетиво разгадаващо незримата тайна чрез видимостта – парадокс, в който е скрита цялото могъщество на изобразителните изкуства и в частност на фотографията. Покрай почти безчетните жанрови отрасли на това толкова важно и модерно изкуство -пейзаж, портрет, документ, репортаж, мемоар, любителски експромпт и т. н. съществуват и сложни смесени форми, каквито са сценичните репортажни снимки. Те са колкото документални, толкова и художестени изяви на фотографското майсторство.

Маркус Милър

Новата експозиция в Музейната Галерия за Модерно Изкуство е посветена на тайната на образа, доловил мелодията в лика, разливането на музиката в етера, трепета на акустиката, унесла души, лица, тела и инструменти... Фотоизложбата „Джаз в галерията“ ( 18-31 юли) е втората изява част от програмата „Месец на фотографията 2011“, организиран от Българска фотографска академия. През обективите на небезивестните фотографи и страстни меломани - Евгени Димитров, Миро Златев и Стефан Марков се представя не само виртуозното майсторство и съвремените тенденции в сценичната документалистика, но образа и лицата на самото изкуство на джаза и някои от емблематичните му творчески фигури.

Глен Ферис

Джазът е не просто музикален стил – той е нещо повече особена форма на мислене и творене – ето защо отдавна вече съществува стилово преливане на елементи и структури от джаза не просто в класическата или популярна музика, но и в изящната словесност, поезията и белетристиката, в областта на танца и дори в живописта и фотографията. но какво значи да снимаш джаз, да сътворяваш фотоси изпълнени с джаз дух. Има ли джаз фото стил?! Именно на тези въпроси, макар и не пряко, дават отговор творбите на тримата български фотографа, посветени на лицата на световни джаз музиканти, гостували на българските сцени в последните 20-сет години.

Джеймс Браун

Евгени Димитров се увлича по джаза някъде в началото на 90-те години на миналия век и започва да снима едни от най-големите световни изпълнители, изявявали се на гастроли у нас. По-късно, когато създава агенция БУЛФОТО, се оказва, че колегите му Миро Златев и Стефан Марков споделят огромното му музикално любопитство, апетит за свободно наслаждение и дързък художествен ентусиазъм. Тримата са подбрали да покажат от почти неизчерпаемия си архив около 20-тина великолепни фотоса, запечатали артистичното майсторство на музиканти като Бети Картър, Еди Харис, Ал Жиро, Маркъс Милър, Джордж Бенсън и даже фънк-легендата Джеймс Браун. Как обаче обективът превръща акустиката в образ, как ликът зазвучава?

Гениалният волнодумник и любител на парадоксите Оскар Уайлд на едно място твърди, че е повърхностно да се съди за нещата по тяхната външност, но който не го прави е погубен - „Само повърхностните хора не съдят по външността. Мистерията на света е видимото, а не невидимото”. Защото нещо съществено от вътрешния човек, от неговия неизповедим живот, просветва, проблясва в лика, в фигурата му и би било проява на твърдоглавие, ако изкуството, а и интелигентният не бдят за това мигновено откровение. Фотогрофията като изкуство на мига, на щастливата случайност и разбулващата видимост, на упорството и паметта – се е посветила на преследването и залавянето на откровенията мигове, на парадоксалната заедност на вътрешно и външно, на съотгласите и хармонията между наглед противоречащите си начала.

Били Кобъм

Джаз стила във фотографията се отличава най-вече с широкото поле на изява на артистичността, разчупена композиция, динамични преходи между плановете, ефектни емфази, акцентуване в разработката на детайла, ярка дори невъздържана колористика или черно бяла изчистеност, кинетична чувствителност, тематично богатство. В изложбата ударението попада върху сугестивността на лицеизраза, умението да се улови мига, обобщаващ емоционалното състояние, онази така характерна за джаз музиката лекота, изобретателна фриволност и почти неописуема радост от звуковото доволство.

Бренда Бойкин

Джаз снимката е колкото залавяне на пика, на онзи учудващо откровен миг, в който музиката сякаш е разцъфтяла в тялото, обзела е лика и го е озарила със своята магия както е във великолепните фотосите посветени на двете диви магнетичната Ди Ди Бриджуотър или стихийната Бренда Бойкин или на неистовия, наелектизиращ Джеимс Браун; толкова и съредоточено взиране изследване-издирване на душевната дълбочина и вглъбеност както е при шеметния саксофонис Ед Харис или енигматичния тромпетист Ранди Брекър. Или пък някакво залавяне на неочакваното, на характера ей тъй през случайното както е при прелюбопитния портрет на големия виртуоз на барабаните Били Кобъм, който лъчезарно се усмихва на нахлуваща нова мелодия или пък знаменития Ал Ди Меола, наслаждаващ се на изящното отзвучаване на достигнат акорд или по детски невинната Даян Шур, искрено трогната и зарадвана от топлия прием на публиката...

Даян Шур

Ал Ди Меола

Силата на фотографското майсторство изва от деликатността на погледа, от умението му да долови достойнството на личността, в която се взира и да го покаже в мига, способен да се разгърне в цяла история, в дълбок разказ да истината на характера, на творческата жажда.

Ед Харис

Лица, доловени в миговете на откровеност, на емоционална голота, разкрили живота на музиката отвътре в духа, музиката, която винаги е някаква радост, откровение, наслада, но и утеха, мъдрост, откровение за болката са истински и искрени портрети на човешката същност, на копнежа по щастие и свобода. Портрети на изкуството да споделяш щастието, да споделяш времето, красотата на миговете, защото така ни е писано да откриваме смисъла, да се натъкваме на него през болките и през случайността, но да го утвърждаваме и да му се наслаждаваме и постигаме в близостта на щасливото споделяне – което всъщност е и най-дълбокото определение за усилието на всяко изкуство – на музиката, на джаза или фотографията.

Подробности за авторите

Евгени Димитров е професионален фоторепортер и управител на фотографска агенция “Булфото”. Негови снимки са на първите страници на повечето български вестници и списания, както и в уеб пространството. Част от кадрите в архива на агенцията се публикуват в европейски и американски медии. Евгени Димитров е в журито на престижния фотоконкурс “БГпресфото” и организатор на множество визуални проекти – изложбата на моста зад НДК - “Златна Тракия”, “20 години по-късно” - посветена на демократичните промени, фото-експедицията “Преоткрий България” и други.

Миро Златев се присъединява към екипа на БУЛФОТО от създаването на агенцията, като оставя родния Бургас, за да покори националните медии. Името му често се среща под снимки, станали водеща новина от всички области на живота. В изключително натоварената си програма той се стреми да не пропуска концерт, за да попие със слух и зрение красотата на музиката.

Стефан Марков е фотограф и меломан с над 30 годишен стаж. Първият джазов концерт, който снима е през 1977г. е Вторият джаз преглед в София като фотолюбител. Не е имал възможност да стартира от първия, защото е бил затворен за публика. Стефан е част от БУЛФОТО от 2006г. и е неизменен спътник на най-добрите музикални събития на българската сцена.

Ал Жиро

Мамещият хоризонт на ласката

2011-07-20T08:55:00.003+03:00

Димо Колибаров, "Докосване"; Цветна графика, 35 Х 45 см

За картината на Димо Колибаров

"Докосване"

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Човек разбира кой е докато пътува, докато обича и споделя, докато прекосява живота. Една от великите страсти на съществуването е страстта на пътя. В образната енергия на своите образи - птици кръжащи като мисъл над главата, полуреални коне-пазители, реещи се пера и фон напомнящ за пергаментов палимпсест в своята графика "Докосване" Димо Колибаров въплъщава любовната близост, търсене и унесеност като едно духовно приключение, като съзиране-докосване в едно на два живота, докосване в един общ копнеж.

Изчистената почти класическа линия на рисунъка допринася за усещането за извечност на психическата дълбочина на откровението на обичта. Реещите се и като че ли безплътни образи засилват емоционалният обем - докосването не е просто телена взаимност - то е опознаване-потъване, откровение-откриване на самата тайна на съществуването. Докосва не само ръката, не само погледът, докосва душата, която се приближава с нежност, която кротко потъва в насладата да преоткрие другия като цел на съществуването, като тайна на мирозданието, като една постоянно изплъзваща се, но и винаги близка мисъл... Така пътуването любовното прекосяване на света и терзаещата неуловимост на вечната далечина са изпълнени със смисъла на споделеността, със сладостта на близостта, с единственото реално щастие - любовта.

Димо Колибаров е роден на 27.02.1965 г. в Поморие, България. През 1979 - 1984 се обучава в художествена гимназия "Цанко Лавренов" - Пловдив. А по-късно между завършва успешно между 1990 - 1996 - Национална художествена академия "Николай Павлович"- София.
От 1987 г. участва активно в много изложби и конкурсив страната и чужбина. Носител е на награда на Международното жури на Биеналето на графиката, Варна 2005 г. Участва в над 20 Национални и Общи художествени изложби. Член на Съюза на българските художници от 1991 год. Редовно са включва в наши и международни експозиции на Екс-либрис, малоформатна графика и други престижни графични форуми в Италия, Белгия, България, Турция, Сърбия и Черна гора, Полша, Франция, Португалия, Германия, Словакия, Швейцария, Гърция, Румъния, Испания, Македония, Англия, Швеция, Русия, САЩ, Канада, Япония, Корея, Египет, Кувейт, Малайзия и др.

Изявява се предимно в областта на офорта, сухата игла, акватинта, и литографията, екслибриса и рисунката. По настоящем е преподавател в Национална художествена академия "Николай Павлович"- София.

Димо Колибаров е роден на 27.02.1965 г. в Поморие, България. През 1979 - 1984 се обучава в художествена гимназия "Цанко Лавренов" - Пловдив. А по-късно между завършва успешно между 1990 - 1996 - Национална художествена академия "Николай Павлович"- София.
От 1987 г. участва активно в много изложби и конкурсив страната и чужбина. Носител е на награда на Международното жури на Биеналето на графиката, Варна 2005 г. Участва в над 20 Национални и Общи художествени изложби. Член на Съюза на българските художници от 1991 год. Редовно са включва в наши и международни експозиции на Екс-либрис, малоформатна графика и други престижни графични форуми в Италия, Белгия, България, Турция, Сърбия и Черна гора, Полша, Франция, Португалия, Германия, Словакия, Швейцария, Гърция, Румъния, Испания, Македония, Англия, Швеция, Русия, САЩ, Канада, Япония, Корея, Египет, Кувейт, Малайзия и др.

Лекокрила птица любовта е

2011-07-18T18:33:00.003+03:00

Димо Колибаров, Любовта ; Графика, цветна 25 Х 35 см

за картината на Димо Колибаров

"Любов"

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Парадоксално, но изтъркаността на шаблона като че ли не пречи на неговата свежест и разпознаваемост. Кое е онова, което най-лесно обобщава естеството на любовното чувство ако не пърхащата и пееща птица - "Лекокрила птица любовта е" - навярно лесно си припомняте игривите, но и фатални куплети на дръзката циганка тютюноработничка Кармен от едноименната опера на Жорж Бизе.

Въпреки това свежестта на визуалната метафора в графичната работа на Димо Колибаров "Любов" е налице и прави дълбоко впечатление. През образа на птицата, закриляща мъжа и жената - дадени в профил, подобно на фрески, упътени към един общ хоризонт; и чрез славея, пеещ в клетка, не на последно място и ведрите пролетни тонове, се доказва образно силата на асоциативното единство. Сякаш само чрез птицата може да се въплъти сетивно раждането на една нова надежда, на радваща светла мисъл, да се долови пърхащото чувство на споделено щастие, или дори да се въплъти музиката във всеки миг преживян в любов...

Димо Колибаров е роден на 27.02.1965 г. в Поморие, България. През 1979 - 1984 се обучава в художествена гимназия "Цанко Лавренов" - Пловдив. А по-късно между завършва успешно между 1990 - 1996 - Национална художествена академия "Николай Павлович"- София.
От 1987 г. участва активно в много изложби и конкурси в страната и чужбина. Носител е на награда на Международното жури на Биеналето на графиката, Варна 2005 г. Участва в над 20 Национални и Общи художествени изложби. Член на Съюза на българските художници от 1991 год. Редовно са включва в наши и международни експозиции на Екс-либрис, малоформатна графика и други престижни графични форуми в Италия, Белгия, България, Турция, Сърбия и Черна гора, Полша, Франция, Португалия, Германия, Словакия, Швейцария, Гърция, Румъния, Испания, Македония, Англия, Швеция, Русия, САЩ, Канада, Япония, Корея, Египет, Кувейт, Малайзия и др.

Изявява се предимно в областта на офорта, сухата игла, акватинта, и литографията, екслибриса и рисунката. По настоящем е преподавател в Национална художествена академия "Николай Павлович"- София.

Жажда да бъдеш

2011-07-10T16:23:00.001+03:00

Димо Колибаров

из "Острови на измамното щастие";

Кестеновите плодове 30х40 см; офорт

за картината на Димо Колибаров

"Кестеновите плодове"

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Опирайки се на класическите графични техники - офорт, акватинта и литография Димо Колибаров създава малки визуални импресии, наситени със символично и метафорично съдържание, което цели да овеществи чрез образа психическата реалност на вътрешния живот на личността ида обеме сложната амплитуда на емоционалното откровение. Човекът е колкото потопен в природата, толкова и отвъд нея. Въпреки това едно от най-важните отношения на битието е дълбоката връзка на човека с космическата хармония. Както находчиво е показано в офорта "Кестеновият плод" - въображението разпознава човешкото, разпознава формалната, но и глъбинна връзка между началата. От разцепените кестенови плодове проглеждат лица - жаждата за съществуване, за смисъл сякаш направлява не само човешката душа, но и самият всемир.

Лирическото и философското тук се досягат едно до друго и напомнят, че спасението на човека дреме вътре в самия него и зависи най-вече от способността му да се осъзнава като същество, което умее да открива и разпознава-разбира смисъла на наличното и да чете скритите знаци, чрез които битието го заговаря. Димо Колибаров в тази елегантна и пастелно тонирана в меко охрено кафяво, маслено зелено и светло бежаво, работа намеква както за вечния кръговрат на съществуването, така и за мисията на човешкото, което трябва да разчете в спонтанната случайност дълбокото намерение на космичното, да построи смисъл, да разпознае вътрешния лик, зад видимата форма.

Димо Колибаров е роден на 27.02.1965 г. в Поморие, България. През 1979 - 1984 се обучава в художествена гимназия "Цанко Лавренов" - Пловдив. А по-късно между 1990 - 1996 завършва успешно Национална художествена академия "Николай Павлович"- София. От 1987 г. участва активно в много изложби и конкурсив страната и чужбина. Носител е на награда на Международното жури на Биеналето на графиката, Варна 2005 г. Участва в над 20 Национални и Общи художествени изложби. Член на Съюза на българските художници от 1991 год. Редовно са включва в наши и международни експозиции на Екс-либрис, малоформатна графика и други престижни графични форуми в Италия, Белгия, България, Турция, Сърбия и Черна гора, Полша, Франция, Португалия, Германия, Словакия, Швейцария, Гърция, Румъния, Испания, Македония, Англия, Швеция, Русия, САЩ, Канада, Япония, Корея, Египет, Кувейт, Малайзия и др.

Изявява се предимно в областта на офорта, сухата игла, акватинта, и литографията, екслибриса и рисунката. По настоящем е преподавател в Национална художествена академия "Николай Павлович"- София.

Деликатните принуди

2011-07-08T10:25:00.003+03:00

Викенти Комитски "Генератор" 2011

/компютър,дърводелска стяга /вариращ размер

За инсталацията "Генератор"
на Викенти Комитски

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Викенти Комитски работи преди всичко с обекти, рисунки и реди-мейд. В смелата си инсталация "Генератор" той онагледява принудата в днешното съществуване. Генератор представлява реди мейд композиция от компютър, дърводелска стяга с вариращ размер, компютърът работи с отворен Microsoft Word, докато стягата притиска бутона Enter на клавиатурата и създава нови редове и страници в документа.

Инсталацията представлява повече от видимото портативен компютър приклещен от дърводелска стяга - нейният зрелищен момент е препратен по посака на социално-културното и дори онтологично послание. Ситуацията акцентира върху автоматизма на принудителното механично напрежение - безволево създава във виртуалната реалност на компютъра нови файлове. Инсталацията отново намеква за границите между реално и виртуално, за принудите, за неделикатните властови механизми организиращи модерния човек и прикрития дефицит на свобода.

Хитроумната задявка е изведена до социална метафора, дори до символ на несъвместимостта на плановете на живеене - чрез инструментите човекът не само въздейства на външния свят и продължава собствения си интелект, но и задълбочава драмата на собственото си битие чрез ефектни самозаблуди. Така чрез визуалното остроумие се натрупва мощна метафорична енергия, която отприщва асоцияции за властта, за поглъщането на реалността от виртуалното, за актуалната форма на нашето съществуване приклещено между безплътието, отчаянието, чиято свобода е все по-малка и по-ограничена, а полето на осмисляне на живота и ценностите предварително зададено и форматирано.

Викенти Комитски (1983) живее и работи в София. Завършва през 2006 Национална Художествена акАкадемия ,София със специалностСкулптура, но се изявява в множество жанрове и нови форми. Осъществява няколко самостоятелни изложби срез тях по-съществени са: No Image Available, the Fridge, София (2011), " 1:200,0 GMS" -София от 2010 и дебютната от 2009 #1 в галерия Васка Емануилова,София. Включва се и в редица общи експозиции като NADA Art fair, Маями; Всичко е наред,човече,Български културен институт,Хамбург,куратор Владия Михайлова; Handle with Care, Unicredit Studio,Милано,куратор Вера Млечевска; Бианале Август в Изкуството,Варна,Куратор Мария Василева; Отвъд Кредита, Antrepo 5,Истанбул ,куратори: Мария Василева,Яра Бубнова,Лъчезар Бояджиев; FQ Test,галерия GMG ,Москва,куратор Андрей Паршиков. Има няколко номинации за наградата БАЗА.

Мълчаща красота

2011-07-06T14:49:00.002+03:00

Еvolution на Михаил Заимов
открива Месеца на фотографията в МГМИ

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Вече е традиция в Музейната Галерия за Модерно изкуство, която само за година извоюва солидно културно влияние в живота на столица ни, в края на сезона да представя съвременни значими фигури от българската визуална култура. След представянето през изминалия сезон на едни от най-реномираните имена на модернизма и постмодернизма в изящното изкуство, чиито работи са емблеми на творческа свобода и вдъхновение - художници класици като Пабло Пикасо, Анри Матис, Марк Шагал и скандалните Анди Уорхол, Хънт Слонъм и дори младият китайски художник, скулптор и комиксов илюстратор Мистър Клемент - всяка следваща експозиция се очаква с интерес и като провокация и като откритие.

Отново след година на 5 юли 2011 г. Музейна Галерия за Модерно Изкуство се откри изложбата Еvolution на българския майстор на подводната художествена фотография Михаил Заимов със спиращи дъха, неподозирано красиви форми от същества и форми от света на океанското мълчание. Тишината се превръща в музика, водата е лоното на съществуването, светът няма граници, дълбочината му е безмерна – ето мислите, които внушават снимките на Михаил, обединени от идеята за вътрешното единство на началата и съществата в света.

В експозицията зрителите ще има възможността да потънат в прелестта на четиридесет нови фотоса заснети през последните две години в Тихия и Индийския океан; Червено, Черно и Средиземно море. Тишината е мотивът, кото вълнува любопитното фотографско око, невъзмутимостта на преобразуващите се и сякаш абстрактни картини и чудновати портрети на живото.

Сред героите на неговата фотография са както15-метрова китова акула, така и малкото почти невидимо с невъоръжено око стъклено попче, стъпило върху корал, изяществото на странната морска игла, не на последно място дръзката колористика на живописния Риф Шаабс аф Руми, също и архипелага Галапагос в Тихия океан и Суданското крайбрежие на Червено море. Границата мужду човешкия свят и синьото океанско мълчание Заимов олицетворява чрез живописната улица „Ала Валета“, долепила тяло до водния бряг или с невъзмутимото спокойствие на дивния архипелаг Галапагос в Тихия океан.

Целта на Заимов е да открие медитативната точка на мира отвъд човешкото съществуване. Ето защо се съсредоточава в цвета и силата на абстрактния акцент върху формата и материята на подводния свят, изразяващ в пълна мяра величието на битийното въображение, което е неизчерпаема динамична вариативност от цветове, форми и пулсиращ живот. В съсредоточената енергия на макрофотографията детайлът се уголемява и хиперболизира от художественото взиране, което изважда сякаш на яве както замисъла на Твореца, така и неговата поразителна сръчност да излива живот в какви ли не живинки, да твори пейзажи от какви ли не вещества.

Чудото на красотата, до което се домогва Заимов, говори за непознаваемостта не само на границите на човешкото битие, но и за силата на любопитството, което ни отвежда отвъд пределите на обичайното и е такава способност на духа, която гарантира свободата на човека като личност, а не като биологично предназначение. Красотата, която все още си остава загадка и тайна и която предизвиква копнежи.

Тази четвърта по ред самостоятелна изложба на Михаил Заимов е включена в рамките на Софийския Месец на фотографията и ще продължи до 15 юли в Музейна Галерия за Модерно Изкуство на ул. Оборище 10.
Вход свободен.

Статично електричество на абстракцията

2011-06-28T14:31:00.004+03:00

КЪЛБОВИДНА МЪЛНИЯ, 2002; Маслени бои / платно 60х60

За абстрактното изкуство Пламен Монев

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Абстрактната живопис възниква веднъж като разрушителна опозиция срещу традицията на строгия сух академизъм от края на 19-ти и началото на 20-ти век - постулирал, че образът може да бъде единствено конкретен, реалистичен и ясно разпознаваем и това е върховната мяра на изкуството и втори път като опит да се представи непредставимото, да се намери подход за долавяне и изразяване на вътрешния свят, на неизповедимия живот на духа. Абстракцията търси облик за неизобразимото, за лишеното от очертания и сетивна достъпност, за психическата изразимост на емоцията или дори за изобразяването на идея, на хладна рационална обективност.

От друга страна абстракцията е утеха и лек срещу края на живописта след възникването на фотографския образ с неговата непостижима документална способност и още повече с ясната му реалистична стилистика, играеща с енергиите на границите с действителното. Още повече, че чрез абстракцията живописта най-сетне се превръща в наистина безгранично свободно изкуство, което вече може да бъде нещо повече от онагледяване, историческо засвидетелстване на владетелско величие и дори визуална религиозна проповед, да съществува заради една друга цел – тази на свободния, играещ и създаващ неповторимости поглед.

Свободната, спонтанна "Кълбовидна мълния" на Пламен Монев е в потока на абстрактния лиричен експресионизъм, изследващ емоционалното въздействие на визуалния образ освободен от конкретиката, но все пак надарен с цветова експресия, динамика и геометрична драматургия. В това свое маслено платно Монев съпоставя и сблъсква не просто енергията на топлото наситено жълто и електриково синьо зелено, на места избистрено в тюркоазена хладина, но също така съпоставя геометричната енергия на спиралата с тази на правоъгълника, с тежката каменна материя на основата.

Емоционалната стихия на завихрянето въплъщава пукота на статичното електричество, просветването на искрата, която завърта енергията на кълбовидната мълния - нейното чудо и като че ли свръхприродно откровение, което означава и докосване до особената неустоима красота. Творбата търси драматичния момент в това противопоставяне между статиката на тишината и неустоимото, въртеливо, стихийно всмукване на погледа от движението, превъплътено от спиралата и нейното разпростиране върху цялата зрима вселена на платното.

Пламен Монев е роден през 1961 г. в Белослав. Завършва Художествена гимназия в Казанлък през 1980 г. и Художествената академия в София през 1988 г. Работи в областта на маслената живопис, графиката и илюстрацията. Участва в ред представителни изложби на българското изкуство в Канада, САЩ, Холандия, Франция, Полша, Швейцария, както и в Международното биенале на графиката - Варна. Изявява се в сферата на графиката, живописта, илюстрацията. Живее и работи в морския град Варна. Има самостоятелни изложби във Варна, Одеса - Украйна, Верона - Италия, Цюрих - Швейцария, Тингвол - Норвегия, и в Макс Планк институт - Германия. През 1993 г. получава наградата на фондация "Свят" за участието си в Биеналето на графиката във Варна. Пламен Монев е носител на наградата на фондация "Свят" на Седмото международно биенале на графиката във Варна (1993).

Красивите разноречия на света

2011-06-27T12:29:00.005+03:00

Пламен Монев - „Акт“;
Смесена техника; Цветна графика 30/40, 2008

За картината на Пламен Монев „Акт“

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В класическия жанр на акта Монев постига интересна визуална игра - напомняща за остроумните палиндроми на ренесансовите визуални игри и на сюрреалистичните търсения - а именно цялата композиция създава втори обобщен образ през детайлното фразиране на фрагментите, които сами по себе си са самостоятелни изображения.

И така "Акт" е визуална хрумка, палиндром на надникването в женския интимен свят - пред погледа се разкрива красив женски гръб, изкусително седалище, фонът аленее... Обобщеният макрообраз на играта обаче е друг - мъжка глава меланхолично сведена, която се взира в истината на своя вътрешен свят, изпълнен със страст и копнеж по близост и любов.

Силата на художествения ефект се поражда от това преливане на образите от микро и макро ниво, в това символно преплитане на мъжко и женско, на стихийните началата на собственото ни духовно и телесно естество. Мъжът вгледан в жена, жената носена в духа, жаждата по споделеност - красивите разноречия на света...

Пламен Монев е роден през 1961 г. в Белослав. Завършва Художествена гимназия в Казанлък през 1980 г. и Художествената академия в София през 1988 г. Работи в областта на маслената живопис, графиката и илюстрацията. Участва в ред представителни изложби на българското изкуство в Канада, САЩ, Холандия, Франция, Полша, Швейцария, както и в Международното биенале на графиката - Варна. Изявява се в сферата на графиката, живописта, илюстрацията. Живее и работи във Варна. Има самостоятелни изложби във Варна, Одеса - Украйна, Верона - Италия, Цюрих - Швейцария, Тингвол - Норвегия, и в Макс Планк институт - Германия. През 1993 г. получава наградата на фондация "Свят" за участието си в Биеналето на графиката във Варна. Пламен Монев е носител на наградата на фондация "Свят" на Седмото международно биенале на графиката във Варна (1993).

Съблазанта на съня

2011-06-26T11:16:00.003+03:00

Пламен Монев, „Даная“

Хартия, акварел, писец - смесена техника, Цветна графика, 45/55, 2008

За картината на Пламен Монев

„Даная“

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Образът на спящата гола митологична героиня Даная (гръцки Δανάη) е един от най-обичаните и интерпретираните от ренесансовата епоха, та до днес визуални култови емблеми на женската красота. Художникът Пламен Монев се обръща към него, за да напомни една изначална истина - красотата е винаги налична и може да бъде преоткривана непрестанно.

В старогръцката митология Даная е дъщеря на великия цар на Аргос - Акрисий и неговата съпруга Евридика. Веднъж Акрисий се обърнал с молба до делфийския оракул да му разкрие дали най-сетне ще има син, но служителят на златокъдрия бог Аполон му отвърнал, че не му е съдено да има мъжка рожба за наследник, но затова пък собствената му дъщеря ще роди внук, който ще го убие. Акрисий уплашен се върнал в Аргос и заключил в подземията на двореца дъщеря си Даная, за да не се доближават до нея мъже, тъй като тя била прочута с удивителната си красота. Зевс обаче не само я бил виждал, но и бил силно привлечен от прелестта й. За да проникне в тъмницата Олимпийският първенец се превърнал в златен дъжд и я обладал в затвора й. От този съюз с бога Гръмовержец Даная родила героя Персей и пророческите думи на оракула се сбъднали.

Монев, изобразява спящото тяло, неговите съблазнителни извивки - то цялото сияе, златно, окъпано от божествената милост и страст. Кой може да се възпротиви на съдбата, кой може да се противопостави на неустоимата стихия на красотата и още по-великата сила на любовта?! Свободните хаточни мазки в тъмно синьо и плътна сиена на фона, предават мрака на декора, усещането за затвор и принуда. Бързите линии на писеца, защриховащи детайлите, все пак напомнят за митологичността, литературността на сюжета, за неговата приповдигната легендарно литературна слава в тъкантта на визуалното поле. По този начин контрастно се подчертава и елегантността на тялото, където рисунъкът е мек и финно детайлизиран от изящната допълнителна разработка и меките акварелни сенки.

Пламен Монев е роден през 1961 г. в Белослав. Завършва Художествена гимназия в Казанлък през 1980 г. и Художествената академия в София през 1988 г. Работи в областта на маслената живопис, графиката и илюстрацията. Участва в ред представителни изложби на българското изкуство в Канада, САЩ, Холандия, Франция, Полша, Швейцария, както и в Международното биенале на графиката - Варна. Изявява се в сферата на графиката, живописта, илюстрацията. Живее и работи във Варна.

Има самостоятелни изложби във Варна, Одеса - Украйна, Верона - Италия, Цюрих - Швейцария, Тингвол - Норвегия, и в Макс Планк институт - Германия. През 1993 г. получава наградата на фондация "Свят" за участието си в Биеналето на графиката във Варна. Пламен Монев е носител на наградата на фондация "Свят" на Седмото международно биенале на графиката във Варна (1993).

Непосилни игри

2011-06-20T12:23:00.002+03:00

Викенти Комитски; Капан, 2008 Рисунка за инсталация в пространство

или за хитростта на уеб капаните за погледи

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Викенти Комитски е млад художник и скулптор, който търси шегата и визуалното острумие, което да предизвика смях и размисъл. Неговите инсталационни творби често представляват специфични и любопитни конструктивни интервенции в зададено изложбено пространство. “Капан”, 2008 е сложно конструиран обект, за чието построяване е използвана спецификата на самото галерийно пространство. От инсталацията от 2008 година обаче разполагаме с хитроумна рисунка, наподобяваща нещо като мрежа на паяк, заловила мухи, а федербалната хилка е по-скоро пролука или огледало. Перцата за бадминтон, напомнят обикновени мухи, пленени от интелигентната хищническа стратегия на полувидимото, на непредвидимото.
Рамката на ракетата е някаква като че ли семантична граница между “реалния” и “нереалния” предмет, граница на всевъзможността и невъзможността за прехода, за обезплътяването. Сблъсъкът между обичайната всекидневна употреба на предмета и неговата естетическа преосмисленост е преобърната от ироничната игра на транпониране на характеристиката на вътрешно-външно, на характерното - а именно мрежата вътре, която е изнесена навън, която поради огромността си е станала доловимо - недоловима.

И така предметът е уедрен до битийно екзистенциална реалност, а неговите специфични качества за прегражда видимо, да оттласква, да задава траектории на движение, да играе и забавлява, да бъде спортно съоражение-инструмент за забава и всички тези специфики на качествата му са траспонирани и препредадени преположени върху всеобщността на света, превърнати са в характеристики на пространството. И обратното – пространствената обособеност на предмета (рамката) очертава контур, в който самият той отсъства. Играта присъствие-отсъствие е някак онтологично метафорична, за нашия свят, който губи реалността си тъкмо защото подменя обекта на същностното, чрез неговото виртуално транспониране - не се желае съдържимото, а се желае външния ефект, неустоимостта на видимото, трепета на опаковката.

Чрез тази игра на нивата между реално и виртуално Комитски изгражда ироничното визуално разобличение на игровото като неигрово, на несвободата в играта на уж най-свободното. Така визуално игра разобличава игра, упреква несвбодата, че превзема полетата на свободната траектория на взаимодействието между субект и свят, субект и избор.

Викенти Комитски (1983) живее и работи в София. Завършва през 2006 Национална Художествена акАкадемия ,София със специалностСкулптура, но се изявява в множество жанрове и нови форми. Осъществява няколко самостоятелни изложби срез тях по-съществени са: No Image Available, the Fridge, София (2011), " 1:200,0 GMS" -София от 2010 и дебютната от 2009 #1 в галерия Васка Емануилова,София. Включва се и в редица общи експозиции като NADA Art fair, Маями; Всичко е наред,човече,Български културен институт,Хамбург,куратор Владия Михайлова; Handle with Care, Unicredit Studio,Милано,куратор Вера Млечевска; Бианале Август в Изкуството,Варна,Куратор Мария Василева; Отвъд Кредита, Antrepo 5,Истанбул ,куратори: Мария Василева,Яра Бубнова,Лъчезар Бояджиев; FQ Test,галерия GMG ,Москва,куратор Андрей Паршиков. Има няколко номинации за наградата БАЗА.

Деликатност на докосването

2011-06-17T14:29:00.001+03:00

Гостуване на Владимир Стоянов
като Родриго маркиз Поза

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

„Дон Карлос”, опера от Дж. Верди, Либрето: Жозеф Мери, Камий дю Локл по Фр. Шилер; Постановка: Пламен Карталов, Премиера 1996. Сценография: Любомир Йораданов, Костюми: Елена Иванова; Участват: Филип ІІ -Ангел Христов, Дон Карлос - Александру Бадеа, Родриго - Владимир Стоянов, Великия инквизитор - Димитър Станчев, Елизабет - Радостина Николаева, Еболи-Даниела Дякова и др.

Някак скромно и като че ли безшумно премина гастролът на големия баритон Владимир Стоянов на сцената на Софийска опера; при това при не дотам пълен салон. Макар и вече да е вписал името си измежду най-успешните български оперни таланти и сред най-интересните изпълнители по световните сцени, изявявал се в Ла Скала, Театро Сан Карло, Театро Реджо, Торе дел Лаго, Венеция, Анкона, Парма и Бусето, Дойче опер, Мюнхен, Цюрих, Карлсруе, Ротердам, Амстердам, Сантяго де Чиле, Билбао, Тетро Колон, Метрополитън, Пекин и къде ли не, все още у нас не получава необходимото за уменията и класата си признание. Факт по-скоро правило в българската реалност, отколкото изключение. Очевидно Владимир е надарен с така нехарактерната за времето ни скромност, но нашето общество е длъжник към талантите и още повече към успелите да се преборят, единствено чрез качествата си, с конкуреннцията на небивалите рекламни ореоли в епохата на суперзвездите, създадени от влияние и пари, стопявайки границата между голямо и малко, значително и незначително, ценност и продукт.

Баритонът Владимир Стоянов

Пренебрежително е подобно гостуване да попадне в блатото на обичайното духовно безветрие и да утихне без смисъл. Само преди две години Стоянов, за първи път пред българска публика, дебютира като Риголето, но и тогава пак всичко утихна, може би и защото самият певец не беше във върхова форма. Затова пък сега като Родриго се показа в целия си блясък и като певчески способности и като артистична одареност. Тази партия разкрива в пълна мяра вокалното му богатство и интерпретаторско пълнокръвие. Очевидната музикалност му помага да се натъква на изключително деликатни нюанси, да гради психологиски кулминации както героически обертонове, така и дълбоко екзистенциални. В негово лице маркиз Поза е не просто пределно почтен човек на честа, но и решителен, мъжествен приятел, който подкрепя свободата на сърцето, като свобода на съществуването, тъкмо защото сам е способен на изключителна обич и приятелска преданост. Трагичен герой, защото достойнството не му позволява да пренебрегне и драмата на бащата, също както споделя терзанието на сина. Именно деликатността и дълбочината в подхода към партитурата, лисата на пренасилване, на преекспониране, умението за вглъбяване, отличното патньорство са причина за сугестивната енергия на Стоянов на сцената. Гласът е ту примамливо плътен, топъл, релефен и щедър, ту просветлен и окуражаващ. Умее да постига внушителни обеми, също както пластически насища експресивността в sotto voce. Сцената на смъртта разтърсва, защото лайттемата на клетвата, чрез гласа на Стоянов, като че ли се превръща в тема на съдбата, на неизбежното крушение, поради личната безпомощност, но въпреки това, съхранила сила за някаква нова надежда, обещана от саможертвата.

O Infante Dom Carlos, от Alonso Sánchez Coello

Учудващо е защо съставът е по-скоро за редови спектакъл, отколкото за гастрол и защо са направени компомиси при наличието и на интересния италиански диригент Алесандро Санджорджи. Той не търси обичайната звукова драматичност и сгъстеност на краските, нито смущаващата сила на тембрите, не полага акцент върху мащабния и монолитен звук, а напротив нетрадиционно се съсредоточава върху елегантността на линиите, звуковото изящество и мелодичната плавност, без да пожертва нито за миг вътрешната логика на стегнатите темпа. Интерпретация, която пъвоначално изненадва, но е последователно и убедително защитена, доказвайки основанията си – все пак Верди пише „Дон Карлос” в стила на френската лирическа опера, в модите указани от Майербер. Препотвърдена и в естествеността, с която партитурата търпи подобно решение и в особената жизненост на акустична гама, която освобождава музикалния дух от стереотипа на мрачната строгост, при тълкуванието на тази зряла опера от втория период на композитора. Ракурс, спомагащ за психологическото натрупване на напрежението, което Верди умишено напластява като градация от забрава, отдаденост, съмнение, ревност, през боязън, та до трагическа непомерност. Под палката на Санджорджи оркестърът е концентриран, стегнат и без затруднения следва логиката на темпоритмичните трансформации. След последните съкращения хорът на Софийска опера не само е оредял, но като че ли е напълно дестабилизиран – дамският хор така и не успя да влезе навреме в темпо в сцената с Елизабет. В общите сцени има нелепи разминавания между групите, какво остава да говорим за изравненост на гласовете или цялостно стилистично търсене.

Като Филип ІІ дебютира обещаващият бас Ангел Христов. Разбира се, партията е препъни камък и изисква много опит и зрялост от всеки изпълнител - въпреки красотата на гласа си Христов все пак не смогва да овладее многобразната психологическа и музикална плътност на партията, но демонстрира стабилност, която би мога да бъде залог за успех. Значително по-убедителна е опитната Радостина Николаева като Елизабет. Умението й да открива точна писихологическа окраска е подплатена от вокална сигурност и пленителна изразителност в лиричните момети. Николаева е силно емоционална и еднакво добре се чувства както в бляскавите виртуозни моменти, така и в по-тихите интимни състояния, където гласът й умее да вирбрира с покоряваща съдечност и мекота. Румънският тенор Александру Бадеа като Дон Карлос, когото слушахме в началото на сезона в „Лакме”, а по-късно и в „Хофманови разкази”, затърждава впечатлението, че търси по-скоро външните ефекти, отколкото задълбочеността. Еболи на Даниела Дякова е по-скоро безцветна.

Ако има нещо, чието отстътвие твърде настоятелно да се натрапва в настоящето - и като обществената форма на съществуване; и като израз на вкус спрямо изкуството - е отсъствето на деликатност, на онова почтително отстояние на уважението, което съхранява както смисъла, така и ценността. Значимостта от появите на подобни артисти от ранга на Владимир Стоянов ясно възстановяват точността на мярата, по която е редно не само да съдим за изкуството, но и по която следва да живеем и устояваме дните си.

Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - "Владимир Стоянов като маркиз Поза" - Брой 23 (2641), 17 юни 2011;

Скритият рицар на мъжеството

2011-06-14T11:54:00.004+03:00

mr clement, petit lapin; сулптура, керамика, текстил

Китайският художник mr clement
представя petit lapin

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Свалил маската на въображаем герой, държащ собствената си глава с дълги уши като маска с жеста на опитен фехтовчик, разкрил истинската си заешка същност, комиксовият герой Лапин на мистър Клемент - демонстрира действителността на своята сила, която се крие в магията на естествения живот, спотаен зад всяка фикция, зад всяка приказна мутация. Разбулващата хумористично-иронична скулптура от бяла глина, стъкло и текстил лесно влиза в контекста на голямата тема-мит на постмодерното изкуство за границите между виртуалност и свят, другостта и екологията.

Въображаем, подсъзнателно сетивен, реален, инфантилен, симпатичен ли е само героят на мистър Клемент или пък не чак толкова безобидно създание?! Дали не е порождение на недъгавия недорасъл дух на консумерческия капитализъм, който прикрива истината за съществуванието под приемливи, милозливи и лустросани образи, преоткриващи една морално износена традиция?! Зад безпроблемността на еклектичното единство - сякаш препарирана заешка глава, поставена на почти бонбонен торс от захарни нуга бонбони маршмелол в стила на анимацията за първолаци, скулптурата на заека Лапин сочи през задявката и хумора как днес се ограничава свободата на живеенето с настойчивото прокламиране на общо социално допустимата вдетинена невинност на днешния човек, копнеещ само за игри, но неспособен на отговорността на битието, на пълнолетието на своето самоосъзнаване - етическо, естетическо, емоционално, сексуално и социално. Свалянето на прикритието сочи всеобщата ментална маска, прикриваща зловещата истина за днешния ден - нищетата на епоха, която си мисли, че може да съществува вън от космическото природно всеединство, за битува в захаросаните илюзии на едно порочно детство, което търси удволствията от употребата като заместители на същността на съществуването като взаимодействие и оличностяване. Епоха, създаваща невинни чудовища, твори миловидни супергерои, само и само, за да унифицира облиците, мислите, душите, само и само, за да компенсира собствената си безпомощност да открие хоризонта на смисленото живеене.

Вглеждането в зайчето Лапин ще събуди не само тези, но и още тревожни въпоси, зад тихата кукленска белота на присъствието си.

mr clement е от Хонг Конг, но от 2003 живее и работи в Лондон. Студиото му се нарича Lapin Factory Ltd. Естествено, “mr clement” е артистичен псевдоним. Зад него се крие илюстратор и скулптор, който намира вдъхновение в популярната култура, рисуваното порно и класическата музика. Резултатът от работата му са комикси, анимация и скулптура.

Изложбата в София, част от фестивала Sofia Design Week 2011 и може да бъде видяна в Музейна галерия за модерно изкуство. Експозицията се занимава с приключенията на малкото зайче Lapin, ръчноизработената статуя-заек, която вече се е превърнала в запазена марка на mr clement и е позната в Европа и САЩ. Благодарение на популярността й са организирани пътуващи изложби в няколко града – ‘Lapin World Tour #1′ в Хонг Конг, ‘Lapin World Tour #2′ в Париж и ‘Lapin World Tour #3′ В Лондон.

Малкото зайче супергерой

2011-06-13T09:22:00.001+03:00

mr clement, petit lapin in the clouds, фотография, 60х40

За историята на Малкото зайче lapin,
на художника mr clement

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Малкото зайче сега крачи бодро, а зад него се виждат пухкави ведро бели облаци. То прилича на супергерой, а със своето развяло се червено шалче напомня някак за Малкия принц на Екзюпери. Героичната поза е засилена от ъгъла на ракурса, от мажорността на погледа... То може да спаси нещо от света и най-вероятно това ще е приятелството и детската невинност, дали обаче ще успее така лесно?! Не можем да не му вярваме - то е малко, бяло и пухкаво.

Иронията към митове за супергероите тук е в основата на художественото внушение, което разколебава вярата в силата на еднозначните фигури на "месиите". Иронията се появява като усъмняване - именно заради преекспонирането на героичните похвати, обаче се разбира, че светът се нуждае от надежда, от вяра, от духовно просветление и фигури учители и днес, както и през цялата си дълга история на социални противоборства, но сега светът трябва да осъзнае, че супергероят не съществува, а е просто копнеж.

Онова, което постига спасението е не силата, а детската невинност, съхранената чистота.

mr clement е от Хонг Конг, но от 2003 живее и работи в Лондон. Студиото му се нарича Lapin Factory Ltd. Естествено, “mr clement” е артистичен псевдоним. Зад него се крие илюстратор и скулптор, който намира вдъхновение в популярната култура, рисуваното порно и класическата музика. Резултатът от работата му са комикси, анимация и скулптура.

Изложбата в София, част от фестивала Sofia Design Week 2011 и може да бъде видяна в Музейна галерия за модерно изкуство. Експозицията се занимава с приключенията на малкото зайче Lapin, ръчноизработената статуя-заек, която вече се е превърнала в запазена марка на mr clement и е позната в Европа и САЩ. Благодарение на популярността й са организирани пътуващи изложби в няколко града – ‘Lapin World Tour #1′ в Хонг Конг, ‘Lapin World Tour #2′ в Париж и ‘Lapin World Tour #3′ В Лондон.

Зов към безграничното

2011-06-08T14:45:00.005+03:00

Кольо Карамфилов; "Картина №3" Масло, платно; Размер 60 x 40

За живописното майсторство на Кольо Карамфилов

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

В алено червения хоризонт, надвесен над разтворената кървава бездната на съществуването, на ръба на дъската- бял трамплин, вика човек в горения ляв дял на платното, а в предния десен план се извисява остър връх на планина... Такъв е визуалният разказ на Картина № 3 от Кольо Карамфилов, посветена на усещането за крехкостта на човешкото същество, така безпомощно спрямо законите и стихийната логика на мирозданието.

Опирайки се на един познат образ от спорта - фигурата наподобява скачачите от кула във вода, Карамфилов успява да се домогне до конкретна и сензитивно активна визуална метафора, която да обобщи в себе си опита с битието, напразните усилия, копнежа за свобода и надежда и не на последно място да изведе динамично основната колизия между човек и свят - дълбоката несъизмеримост на нивата на съществуване, на формите, в които се излива битието - осъзнати-неосъзнати, временни-вечни, малки, големи и т. н. Надвесването от трамплина сякаш обема усещането за главоломния риск, който човек така или иначе предприема като избира да бъде съмосъзнаващо се будно същество.

Затова и червеното е толкова неспокойно и наситено, така дълбинно устрашаващо и някак заплащително, затова планината е така хладна в своето синьо спокойствие и монолитност, затова и човешката фигурка е така малка и сякаш политнала във вика, така настъпателно обляна от светлина и очертана в сянка.

Изборът на зрителния ракурса към сцената също е част от символно-метафоричното въздействие на платното. Перспективата напомня характерното за иконописното виждане и ислямската минятюрстика гледане на света през очите на Бога - който вижда по важност, по смисъл от небесата, от далечината на своето всезание и вечност. Именно така тази, лаконична в образната си и цветова разработка, творба се превръща в експресивено визуално възклицание за участта на човешкото, за опита му да надмогне предначертаното ...

Стилът на Карамфилов съчетава елементи от абстрактния постекспресионизъм с елементи от неорелизма и наивизма, но като цяло рисунъкът непрестанно търси резки иновации, провокира с дръзки визуални решения, постигнати чрез съчетаването на разнопосочни традиции, направления и похвати.

Добавете надпис

Кольо Карамфилов е сред най-изявените, провокативни и нестандартни съвременни художници у нас. Работи едновременно като живописец, график, сценограф, скулптор, илюстратор. Роден е през 1963 г. в гр. Пловдив, където преди няколко години съдейства в създаването на модерната галерия P.A.R.K. Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на Гран при от Първото международно триенале на графиката в София 1995, основател е на неоавангардните групи „Ръб" и „Диско 95". Работил е с скандалния украински режисьор Андрей Жолдак, бил е художник на филма „Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, илюстрирал е книги на Людмил Станев и Елин Рахнев.